Кайра Ленън
Ако те пусна (2)

Глава втора

Ерика забеляза напрежението на лицето ми, когато влязох в апартамента й. Планирах да я утеша за провала на последната й връзка, но тя избута бързо настрани дрехите, които бе разхвърлила наоколо, за да създаде драматичен ефект, когато видя колко бях ядосана.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — попита тя, когато пуснах чантата си и се разположих на дивана й. — Обикновено не изглеждаш така, когато знаеш, че ще се купонясва.

Ерика бе готова за излизане. Бе облечена в любимата си малка черна рокля, гримирана, а русата й коса бе направена в съвършена прическа.

— Дом — отвърнах, — Дом е виновен. Току-що влезе с танцова стъпка в апартамента, за да ми каже, че двамата с Тили се местят в Ню Йорк през септември.

Зелените очи на Ерика се разшириха почти комично.

— Като… завинаги?

— Да.

— А ти си…?

— Прецакана.

— Не искаш ли да отидеш с тях? Ще бъде чудесно да живееш в Ню Йорк.

Изведнъж препускащите ми мисли спряха. Защо не ме бе попитал дали искам да отида с тях? Грижех се за Тили от три години и тя не бе толкова близка с друга жена. Останалата част от семейството й — от семействата и на двете ни — живееха в Девън, а майка й… ами, никой не знаеше къде, по дяволите, бе тя. Семейство Хартли се бяха нанесли в съседната на родителите ми къща, докато аз бях в университета. Срещнах съпругата на Доминик, Хейли, само веднъж или два пъти, защото по времето, когато завърших университета, тя бе избягала с някакъв човек, когото бе срещнала на работа. Не се бе опитала да види дъщеря си повече от четири години.

— О! — възкликна Ерика, забелязвайки изражението ми. — Разбирам. Е, това е много грубо. Не ти ли даде обяснение?

Претърколих се по гръб на дивана с въздишка.

— Не му дадох шанс да обясни всичко. Просто исках да се махна оттам.

— Е, може би преди да изчезнеш, трябваше да чуеш това, което имаше да ти казва.

— Не искам да го слушам — казах й. — Не сега. Трябва ми време да се успокоя и да си изясня всичко. И под това имам предвид да се напия и да купонясвам с куп потни непознати. И трябва да ти намерим ново гадже.

Ерика завъртя очи.

— Може би първо трябва да преодолея последния.

— Вероятно — съгласих се. — Няма ли шанс да си го върнеш?

— Не мисля така. Казва, че съм прекалено властна, но не съм, нали? Искам да кажа, обаждах му се няколко пъти на ден, за да уредя третата ни среща, но не мисля, че съм настоятелна. Какво мислиш?

Изкикотих се.

— Не се ли научи, че мъжете не обичат да им звъниш дванадесет пъти на ден?

— Добре — заяви тя небрежно, — определено му звънях по-малко от дванадесет пъти, а и какво трябваше да направя? Да го чакам? Знам, че във всички глупави наръчници за срещи се казва, че трябва да се отдръпнеш, да си мистериозна, но… майната им. Какво нередно има в това момиче да иска среща?

— Нищо — отвърнах й вече седнала. — Но може би трябва… да се опиташ да почакаш. Или най-малкото да звъниш по-малко.

Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „Защо да си променям навиците?“. Засмях се високо.

— Ерика, безнадеждна си!

— Знам — простена тя, — ще си умра сама.

Изправих се и поставих ръце на раменете й.

— Твърде красива си, за да се случи това. Сега поупражнявай усмивката си, докато се преоблека.

* * *

Най-близкото прилично място за нощен живот бе в Кингстън на Темза, на петнадесет минути от Ешър. Да говоря на вечеря с Ерика за любовта на живота й ми помогна да забравя собствените си проблеми за известно време, но не можех да игнорирам напълно възела от раздразнение, който се бе настанил вътре в мен. По времето, когато стигнахме в клуба, отчаяно исках да излея няколко коктейла в гърлото си. Доминик се бе опитал да се свърже с мен седем пъти, откакто напуснах апартамента, и всеки път го игнорирах. Не желаех да чувам звука от гласа му в главата си цяла вечер.

Бяхме в клуба от час, а Ерика вече намери ново гадже, на което да се посвети. Гледах от мястото си на бара, когато красивият непознат се завъртя около нея на дансинга. Не й отне много време да намери някой друг. Непоколебимата й вяра в истинската любов едновременно ме развеселяваше и вдъхновяваше, макар да си призная, не съм се оглеждала за нещо сериозно от… е, никога. Имала съм гаджета и раздели в колежа и университета, но никога не съм била от момичетата, който имат нужда от мъж в живота си. През последните няколко години нямах много време за срещи, защото се бях посветила на Тили.

Възелът в стомаха ми се затегна, когато се замислих за нея. Господи, обичах това малко момиченце. Бе откраднала сърцето ми от първия момент, в който я срещнах, и да я наблюдавам как се превръща в красиво, добродушно дете, бе истинско удоволствие. Неочаквано бучка заседна в гърлото ми от перспективата да я загубя, но вълна от гняв я избута настрани. Доминик не бе обмислил решението си внимателно, иначе щеше да види каква огромна грешка ще направи. Тили може и да беше дръзка понякога, но през повечето време бе срамежлива, особено около непознати хора. За нея щеше да бъде двойно по-трудно, ако Доминик заминеше по работа и някой непознат трябваше да се грижи за нея.

— Е, добър вечер, Мадисън.

Дрезгавият глас в ухото ми стопи раздразнението ми и аз се завъртях усмихната.

— Нийл, радвам се да те видя.

— Не знаех, че ще излизаш тази вечер. Трябваше да се обадиш.

Това бе знак колко бях напрегната. Ако някоя друга нощ знаех, че ще бъда в Кингстън, Нийл беше един от първите, на които щях да се обадя. Приятел на Ерика, когото срещнах преди шест месеца, когато тя ме покани да празнувам рождения й ден с нея и приятелите й. Привличането бе мигновено. Не можех да устоя на тъмната му коса, черните очи и… мускулите му. Уау! Никога не стигнахме до нещо сериозно, но имахме неизречено споразумение да сме заедно винаги, когато можем. Беше добре дошло за мен. Сексът беше чудесен и не трябваше да се притеснявам за любезностите. Не бе толкова безчувствено, колкото звучеше, всъщност ми харесваше близостта с него. Нито един от двама ни не бе поискал нещо повече.

— Съжалявам — казах искрено, — струпаха ми се много неща и исках просто да разпусна тази вечер.

— Радвам се, че го направи — отвърна той и се промуши между мен и жадната орда, наобиколила бара. — Изглеждаш прекрасно.

Бях избрала леко нетипичен ретро вид, поне относно роклята ми. Беше в стил петдесетте с кройка, която я караше да прилепва по всяка извивка на тялото ми. Деколтето бе дълбоко и квадратно, но го бях гарнирала с модерни аксесоари, за да постигна интересна смесица от старо и ново.

— Благодаря, напоследък не съм имала много възможности да се издокарвам, така че реших да се постарая.

— От мое име и от името на онзи пич там, който не откъсна очи от краката ти през последните пет минути, трябва да кажа, че усилието си е струвало.

Проследявайки погледа на Нийл, забелязах младеж на не повече от осемнадесет, който одобрително оглеждаше долната част на тялото ми. Когато срещнах погледа му, той се изчерви, обърна се и се отдалечи.

— Засрами го — засмя се Нийл.

— Не беше много скромен.

— Да, но не го виня за оглеждането. — Плъзна ръка около кръста ми и ме привлече към себе си. — Какво ще кажеш да се чупим оттук и да отидем у нас.

Засмях се тихо.

— По-късно — отвърнах. — Със сигурност по-късно.

Усмивката му накара краката ми да омекнат, но когато се наведе да ме целуне, почувствах нещо да вибрира до бедрото ми.

— Господи, надявам се, че това е телефонът ти — каза той, разсмивайки ме.

— Да.

В очакване да е Доминик отново, извадих мобилния от чантата си, за да отхвърля обаждането, когато видях, че имам гласова поща.

„Прослушай я по-късно. Сега се забавляваш, не е време да мислиш за работа.“

Но не можех да го пренебрегна. Трябваше да знам какво иска Доминик. След като го направех, мислех да изключа проклетото нещо, за да мога да прекарам спокойно остатъка от нощта.

Целунах леко Нийл по бузата.

— Веднага се връщам.

Излязох на изхода на клуба, далече от шумната музика, и пуснах гласовата поща, очаквайки да чуя гласа на Доминик. Вместо това чух приглушен подсмърчащ звук. След няколко секунди Тили каза:

— Мадисън? Мадисън? Татко каза, че ще заминаваме далеч, но аз не искам да отивам. Трябва да му кажеш, че не мога да тръгна, трябва. — Гласът й се заглуши от сърцераздирателни ридания, докато времето на съобщението изтече и ги прекъсна.

Тили бе запомнила номера ми за спешни случаи, а за нея този беше такъв. Казал й е? Точно преди лягане, когато нямаше начин да заспи, научавайки новината?

Погледнах към бара, където Нийл си поръчваше питие, докато чакаше, и знаех, че не мога да остана. Трябваше да се прибера, да успокоя Тили и да намеря начин да облекча страховете й. Пъхнах телефона обратно в чантата си и се запътих към Нийл, който ме посрещна с усмивка.

— Наред ли е всичко?

Поклатих глава.

— Трябва да се прибирам. Тили има нужда от мен.

Той кимна с разбиране, макар да изглеждаше леко разочарован.

— Ок, но ми се обади скоро. Трябва да излезем някой път.

— С удоволствие — отговорих и го прегърнах бързо. — Ще ти се обадя през уикенда, обещавам.

Дори тези няколко минути с Нийл бяха достатъчни, за да ми напомнят защо ми харесваше да бъда с него. Беше лесно да се разговаря с него и беше дяволски красив. Но Тили бе по-важна, и след като казах на Ерика, че трябва да се прибирам, се качих в най-близкото такси.

 

 

— Миличка, успокой се, моля те — чух Доминик да казва, когато се вмъкнах през предната врата. Макар нейната стая да се намираше през няколко врати, можех да чуя печалните й ридания. Пуснах чантата си на пода в коридора, свалих токчетата и се втурнах към нея. Доминик бе седнал на ръба на леглото й, Тили беше с гръб към него и плачеше, докато той се опитваше да я успокои.

— Здравейте — казах, карайки ги да подскочат и двамата.

Тили се измъкна изпод завивките и се хвърли в ръцете ми, без да каже нищо, просто продължи да плаче на рамото ми. Държах я здраво, когато Доминик се изправи.

— Ти се върна.

— Да. Знаеш ли, че Тили ми се обади?

Объркване премина по лицето му.

— Как? Аз… О! Помоли ме да й донеса чаша вода преди около четиридесет минути. Предполагам, че се е обадила тогава. Радвам се, че дойде, не знам как да я успокоя.

„Разбира се, че не знаеш. Никога не си бил достатъчно дълго тук, за да знаеш.“

Да му кажа да ме остави да се оправя с Тили щеше да бъде по-лесния начин, но той трябваше да остане заради нея. Ако го отпратя, това щеше да увеличи пропастта между тях, а това беше последното нещо, което исках.

Занесох Тили обратно до леглото, сложих я да седне в него и я покрих със завивката. Лицето й бе обляно в сълзи и тя подсмърчаше, опитвайки се да се успокои.

— Дом, може ли да донесеш няколко кърпички, моля — попитах.

Можех да се справя с много трудни неща, но детските сополи не бяха едно от тях. Доминик кимна, преди да напусне стаята, и аз се пресегнах за ръката на Тили.

— Не искам да заминавам — каза тя с наведена глава. — Не искам.

— Знам, скъпа. Но татко ти има нова работа.

— Той и преди имаше нова работа, но не се налагаше да се местим.

Тили разбираше достатъчно от какво се състои работата на баща й, за да знае, че понякога бяха нужни промени, но не можеше да осъзнае, колко беше успял. Той работеше като бизнес анализатор към световна финансова компания и заради невероятната си отдаденост се бе изкачил главоломно в йерархията. Всяко повишение означаваше, че той можеше да се грижи все по-добре за дъщеря си, но също така заради това прекарваше все по-малко време с нея. Нито Тили, нито аз имахме представа как заминаването в Ню Йорк щеше да й върне бащата, но и двете бяхме единодушни, че не искаме те да заминават.

— Това е различна работа — обясних. — Означава, че татко ти ще получава повече пари.

— Не ме интересуват парите, искам да остана с теб.

Ако й кажа, че и аз искам същото, това щеше да я разстрои още повече. Вместо това я издърпах в прегръдките си и я погалих по главата. Доминик се върна и ми подаде кутията с кърпички. Извадих няколко и отместих Тили, за да мога да й издухам носа и да й избърша очите. Очите й бяха зашеметяващи. Същият нюанс на синьото като на баща й, но с по-дълги мигли. Да ги гледам блеснали от сълзи пронизваше душата ми, карайки ме да желая да плача с нея.

— Знаеш ли какво мисля? — попитах аз, повдигнах леко брадичката й и й се усмихнах.

— Какво?

— Мисля, че трябва да прегърнеш баща ти, след което ще прочетем приказка за лека нощ, докато заспиш.

— А какво ще стане с преместването. Искам татко да каже, че няма да заминаваме.

— Обещавам, че ще говорим за това утре. Сега всички сме уморени, но утре можем да говорим както трябва. Заедно.

Тили кимна бавно.

— Може ли да накараш татко да си промени мнението? — прошепна тя, сякаш се надяваше, че той няма да я чуе.

— Не мога, миличка, не мога. Но ти обещавам, че ще имаш възможност да му кажеш как се чувстваш. Но първо имаш нужда от почивка, нали?

Тя кимна отново и аз казах:

— Прегърни татко.

Тили го погледна, сякаш беше Дяволът, след това кимна. Само когато враждебността изчезна, той можеше да достигне до нея.

— Обичам те — каза й нежно.

— И аз те обичам.

Тили легна обратно в леглото и Доминик я зави, докато търсех маймунката й — Мънго — из осеяния с играчки под, без която не можеше да заспи. Сигурно го бе хвърлила, когато се бе разстроила, защото го намерих на покрива на куклената й къщичка.

Мина още половин час, преди най-накрая да заспи, докато аз и Доминик се редувахме да й четем от една от любимите й книги. Бях изтощена, когато приключихме, и се запътих бързо към кухнята, за да потърся някакъв алкохол, който да притъпи умората.

Хиляди въпроси изникваха в главата ми през цялата вечер и знаех, че ако не получех отговори на някои от тях, нямаше да мога да заспя. Освен това, ако мислех да спазя обещанието си към Тили, трябваше да добия представа какви са плановете на Доминик, за да му помогна да направи преместването в Ню Йорк по-лесно за нея. Намерих бутилка бира в хладилника, и без да губя време, отворих капачката и отпих глътка.

— Благодаря ти, Мадисън.

Доминик бе застанал на рамката на вратата, косата му бе разрошена, вероятно когато бе прокарвал пръсти през нея от безсилие. Изражението му бе измъчено, както се случва след напрегнат ден. По-добре беше да свиква с това.

— Всъщност не се върнах заради теб — отвърнах с повече честност, отколкото възнамерявах.

— Знам, но въпреки това го оценявам.

— Ами, пак заповядай. Искаш ли бира?

Той поклати глава.

— Вече изпих една. По-добре да остана трезвен, в случай че Тили се събуди отново. — Взех още една бутилка, а той продължи: — Беше хубаво от твоя страна да кажеш на Тили, че ще говорим за Ню Йорк утре. Това й помогна да заспи. Но знаеш, че това няма да промени нищо, нали?

— Така ли? Няма ли да чуеш това, което тя има да каже?

— Разбира се, че ще я изслушам. Но не мога да оставя петгодишната ми дъщеря да вземе решение, което ще промени живота ни.

— Възрастта й е не е от значение, но чувствата й са.

— Не съм казал, че не са. Просто казвам, че това ще се случи. Всичко е решено — купих апартамент, намерих й училище… Единствено трябва да се преместим.

Гневът започна да се надига отново в мен. Цялото това планиране, направено тайно, без да ми каже и думичка. Или да даде някакъв знак, че се случва нещо голямо. Просто се прибираше всеки уикенд и се държеше така, сякаш всичко си е постарому, а в действителност от месеци се канеше да преобърне живота на Тили наопаки.

— Ако имаш нещо да казваш, ти предлагам да го направиш — продължи Доминик. И двамата имахме еднакви изражения на досада, сякаш собственото ми раздразнение се отразяваше в него като светлинен лъч в огледало.

— О, имам много за казване — отвърнах, тряскайки бутилката в плота. — Като започна с това защо кри толкова дълго време? Защо не каза на мен, щом не си бил готов да кажеш на Тили?

— Защото не исках да ти кажа, че може да изгубиш работата си, преди да бъда сигурен, че наистина ще стане така.

— Трябва да си знаел от доста време. Не е станало ясно едва през последните няколко седмици.

— Да — призна той, — така е. Права си, трябваше да ти кажа по-рано. Но не го направих… Не знаех как. Днес просто изпитах нужда да споделя, защото криенето през цялото това време не бе честно към нито една от вас.

Да го вземат дяволите! Караше ме да му съчувствам, вместо да ми даде причина да си излея яда върху него.

„Не го съжалявай прекалено много. Все още има доста да обяснява.“

— Какво ще стане, когато отидете там? — попитах. — Кой ще се грижи за Тили, докато ти си на работа?

— Ще наема друга бавачка.

— Пак ли ще трябва да си на път през повечето време, или преместването в Ню Йорк ще означава, че няма да пътуваш толкова, колкото преди?

— Ще трябва да пътувам, макар и най-вече в рамките на Америка.

— Значи я откъсваш от всичко познато, за да направиш твоя живот по-лесен.

Доминик погледна през рамо по коридора към стаята на Тили, после затвори вратата на кухнята.

— Не е честно — каза той. — Правя го, за да улесня живота и на двама ни. Няма да отсъствам толкова дълго и толкова често. Което означава, че ще прекарвам повече време с нея, отколкото сега.

— Да, може би в началото. Но също както когато се преместихме тук, с течение на времето ще работиш повече часове, ще пътуваш все по-често и по-често, и тя няма да има никого.

— Ще има мен! И ще има нова бавачка да се грижи за нея.

Отново нещо ме прободе, този път в гърдите, когато си представих как някой друг я взима от училище и на когото тя разказва как е преминал деня й. Някой друг, който да й бърше сълзите и да я предпазва от кошмари.

Това ме остави без дъх. Свлякох се на бар стола, отпускайки ръка на плота да положа глава.

— Защо не ме помоли да дойда? — попитах тихо.

Доминик отвори и затвори уста няколко пъти, давайки да се разбере, че това въобще не му бе минало през ума. Грижех се за дъщеря му от три години и не му бе хрумнало, че можех да направя нещата по-лесни и за двамата.

— Мадисън, аз…

— Какво? Вече не съм достатъчно добра да се грижа за нея? Не вършех ли всичко, не поддържах ли жилището изрядно и не правех ли всичко за Тили, когато теб те нямаше?

— Не, не е това. Господи, ти беше невероятна, грижеше се за всичко и Тили те обича, но дори и не съм си помислял да те помоля да се преместиш в Ню Йорк. Не и заради нас. Нямаше да бъде честно.

— Може би трябва да се тревожиш повече кое е справедливо за Тили, отколкото за мен. Че то разрешено ли ти е да я извеждаш извън страната без позволението на майка й? Знам, че тя отдавна не е част от живота й, но…

— Намерих я — прекъсна ме Доминик.

Спрях тирадата си и изпънах гръб.

— Така ли?

Той кимна.

— Ако ще се преместваме, искам да го направя по правилния начин. Говорих с адвоката ми, той я откри и се срещнах с нея.

— Милостиви боже! — възкликнах, скочих от стола и започнах да крача. Главата ми се замая от всичките тези разкрития. — Преди да приключиш с епизода „Тайният живот на Доминик Хартли“, има ли още нещо, което си крил досега?

— Не. И не ти казах по същата причина, поради която не ти казах останалото. Не бе дошло времето.

— Говори ли с някой друг за това? С майка ти, с брат ти?

— Не, подготвих всичко сам.

Ако не бях в другия край на стаята, щях да го зашлевя. Силно. Защо бе помислил, че трябва да прави всичко сам.

— Какво стана, когато я видя? — попитах.

— Ами, карах до Манчестър, където живее, и отидохме да пием кафе. Казах й за новата работа и тя отвърна, че е щастлива заради нас.

— Попита ли въобще за Тили?

— Не. Опитах се да й разкажа, но тя не прояви интерес. Има друго дете. Даде ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с Тили сега, когато има ново семейство.

Стомахът ми се разбунтува при мисълта как една майка може да е толкова незаинтересована от собственото си дете. Тили заслужаваше нещо по-добро. Челюстта на Доминик се напрегна така, както когато беше разстроен или ядосан. Бях сигурна, че е по-скоро ядосан, отколкото разстроен. Бе преодолял разпадането на брака си преди много време, но никога нямаше да спре да го боли за това, че жена му се бе отказала от Тили.

— Съжалявам — казах. — Имам предвид това, че не я е грижа.

Той кимна.

— Аз също. Добрата новина е, че след като я видях, можем най-накрая да се разведем. Това е другото нещо, за което ще се погрижа.

Бурята от емоции ме изтощи. Да си разгневен наистина е уморително, но когато потънеш в тъга, съжаление, страх и объркване, това бе прекалено. Събудих се развълнувана тази сутрин, защото имах един цял уикенд пред себе си, който обещаваше да бъде изпълнен със смях и пиене. Двадесет и четири часа по-късно сърцето ми бе натежало, защото всичко, което познавах, щеше да ми бъде отнето.

— Трябва да си лягам — казах.

— Има още неща, за които трябва да говорим.

— Може би си прав, но не мога.

— Моля те — изрече той, — не искам да оставям нещата така.

— Как?

— Без да знам какво мислиш. Без да знам дали мога да разчитам на теб, докато тръгнем.

— Наистина ли смяташ, че ще оставя Тили и секунда по-рано от необходимото? Няма да ходя никъде. Относно това, което мисля… знаеш какво.

— Мислиш, че съм егоист — каза Доминик — и правя всичко това за себе си.

— Смятам, че поставяш нуждата си да постигнеш успех пред това, от което се нуждае Тили. И мисля, че това е нечестно от твоя страна.

— Не виждаш ли, че го правя за нея — отсече той. — За да мога да прекарвам повече време с нея и да мога да си позволя да й дам всичко, което поиска.

— Всичко, което тя иска, е тук — отвърнах, размахвайки ръце наоколо, за да подсиля думите си. — Точно сега, точно в този апартамент.

— Не мога да бъда тук през цялото време.

— Можеш, ако спреш да мислиш за увеличението на заплатата си. Печелиш повече от достатъчно, за да си позволиш да живееш комфортно сега. Печелеше достатъчно и преди да те повишат последния път, и все пак ти прие повишението и се лиши от всичко. Изпусна всяко едно постижение на Тили. Дори пропусна родителската й вечер! Трябваше сам да видиш това, което тя направи, и да чуеш как учителката й я похвали колко е постигнала през последната година! Въобще имаш ли намерение да бъдеш тук на рождения й ден след няколко седмици, или това ще е още един важен момент в живота й, който ще жертваш?

— Ще бъда тук — изрече той през стиснати зъби. — Но не ме притискай. Ако искаш да си го изкараш на мен, добре, но никога не поставяй под въпрос обичта към дъщеря ми.

— Не го правя дори и за секунда, Дом. Наистина. Но трябва да разбереш колко вреда ще й нанесе това преместване. Откъсваш я от всичко, което познава. И аз все още не виждам добра причина за това.

— Това не подлежи на обсъждане, Мадисън, то ще се случи. Тя е моя дъщеря, не твоя!

— Разбрах ти намека — отвърнах, опитвайки се да държа темперамента си под контрол. — Ще се махна от пътя ти сутринта, за да можеш да поговориш с нея относно преместването. Имаш нужда да го направиш без прислугата да ти се пречка.

— Господи, Мадисън! — прекъсна ме Доминик, буквално прелитайки през кухнята, за да застане пред мен. — Имам нужда от твоята подкрепа. Трябва да бъда сигурен, че ще застанеш на моя страна и няма да пълниш главата й с глупости, когато не съм тук!

Ослепителен, изгарящ гняв препусна през вените ми. Тили може и да не бе моя плът и кръв, но бих направила всичко за нея, което е много повече, отколкото можеше да се каже за майка й. Може би думите ми преминаваха границата на работодател — служител, но никога не съм си и помисляла да настройвам Тили срещу баща й.

— Толкова ли малко ме познаваш? — отсякох. — Ако си мислиш, че съм способна на това, ако си си помислил дори и за секунда, че ще направя нещо, което ще нарани един от двама ви, може би е по-добре да си тръгна сега!

Той не отговори и аз поклатих глава, знаейки, че ако остана, ще се въртим в кръг. Писна ми.

Опитах се да го бутна настрани, за да стигна до вратата, но той отказа да отстъпи. Бутнах го по-силно, опитвайки се да използвам гнева си, за да го отместя от пътя си. В отговор той хвана раменете ми, докато спрях да се боря и го погледнах в очите.

Устните му се притиснаха в моите без предупреждение. Без нежно встъпление. В един момент стояхме един до друг, а в следващия бях въвлечена в целувка, която не очаквах. Замръзнах за секунда, преди да се предам, а тялото ми започна да трепери от нещо напълно различно, а не от ярост. Едната му ръка се плъзна от рамото ми към врата ми, а другата обви кръста ми. Пръстите му ме изгаряха през тънката материя на роклята ми. Нестабилна, се вкопчих в тениската му с надеждата, че ще ме прегръща достатъчно дълго, докато бях готова да го докосна.

Е, това бе съвсем неетично.

Но не ме интересуваше. По-добре това, отколкото крясъците.

Никога не съм мразела и искала някого толкова много в живота си.

Пръстите ми усукаха плата на ризата му, смачквайки го на топка в ръката ми, когато езикът му си проправи път в устата ми. Той посегна зад себе си, ноктите му задращиха по дървената врата, докато намери дръжката. Отвори вратата, препънахме се през прага и се завлачихме по коридора към спалнята му, преплетени в изпълнена с отчаяние целувка.

В уединението на неговата стая повдигнах ризата му, за да прокарам ръце по гърба му. Той се откъсна от мен само за секунда, за да я издърпа над главата си. Не го виждах за първи път без риза, но го чувствах така. Нямах време да спра и да се полюбувам на гледката, изпитвах нужда да го докосна, да го вкуся. Устата ми шареше по широките рамене, смучеше и хапеше. Освежаваща прохлада ме завладя, звукът от ципа на роклята ми отекна в ушите ми, когато го дръпна надолу, оставяйки дрехата да се свлече на пода.

Останалата част от облеклото ни бързо я последваха. Отпуснахме се върху леглото, дишайки тежко, а сърцата ни препускаха. Бяхме готови, даже повече от готови, но Доминик забави темпото, проследявайки с целувки пътя от врата към гърдите ми, където ми върна хапането със зъби. Дишането ми стана плитко и затворих очи, концентрирана в потискането на дивия стон, който заплашваше да изригне от мен.

Смесицата от малки остри хапания и нежни целувки ме подлудиха и аз прокарах пръсти през вече разрошената му коса, издърпвайки го нагоре към мен, за да мога да почувствам устните му отново върху моите.

Дръпна едната си ръка, докато ме държеше с другата, и посегна към чекмеджето на нощното шкафче. Знаех какво ще се случи скоро, и това ме накара да го целуна по-дълбоко и да повдигна бедрата си към неговите. Щом намери това, което търсеше, той се претърколи от мен, колкото да отвори пакетчето и да си сложи презерватива.

Когато се озова отново над мен, дишането му бе накъсано като моето. Спря за секунда, а в погледа му се появи първия знак на колебание.

„Сигурна ли си?“

Очите ми се разшириха. Малко бе късно да пита за това!

Лека разбираща усмивка премина по устните му, но аз обвих крака около кръста му, принуждавайки го да продължи. Нито един от нас не можеше да чака, той потъна в мен бързо и светът около мен започна да изчезва. Всичките ми усещания се изостриха и напрегнаха. Заля ме огнена вълна, която разстилаше удоволствие до всяка част на тялото ми. Не можех да спра да викам името му. Чуваше се отдалече, сякаш думите не излизаха от собствената ми уста, и малко след това той изстена, преди да се отпусне върху мен, и двамата бяхме облени в пот.