Кайра Ленън
Ако те пусна (3)

Глава трета

Загледах се в тавана, неспособна да се движа и в очакване да ме залее ободряващата вълна след гневния секс. Тялото ми все още тръпнеше и можех да чуя как до мен Доминик все още не успяваше да си поеме дъх.

Но не настъпи ободряване.

Вместо това почувствах паника. Ако не усещах все още тежестта му върху мен и миниатюрните следи от ухапвания по кожата ми, бих могла да убедя самата себе си, че току-що бях сънувала изключително мръсен сън.

Просната гола на леглото на Доминик се чувствах изложена на показ, но не исках да се движа все още. Опитвах се да се убедя, че ако не мърдах, той щеше да забрави, че бях там. Може би той щеше да заспи и аз щях да изпълзя, преструвайки се, че нищо не се бе случило.

О, случи се.

След цяла вечност Доминик се изправи и влезе в банята към стаята.

Защо не каза нищо? Дали планираше да отрече станалото?

Не беше такъв. Знаех, че ще се чувства неудобно като мен, и след спора, който имахме, нямах представа как ще върнем нормалните работни отношения.

Седнах бавно и леко ми се зави свят. Предполагам, че можеше да се очаква след най-интензивното сексуално преживяване в живота ми, но изпитвах нужда да отида в стаята си, да си взема душ и да се опитам да поспя, преди да се изправя отново лице в лице с Доминик.

Облякох роклята си, за да не се разкарвам гола по коридора, и грабнах сутиена и бикините си.

Господи, можеше ли да стане още по-неудобно?

Съблякох се отново в собствената ми баня и пуснах душа, оставяйки топлата вода да отмие докосването на Доминик от кожата ми.

Наистина ли го ухапах?

Не можах да се сдържа, той ме бе подлудил.

Винаги ли съм искала да спя с него?

Ерика ме бе питала милион пъти. „Мадисън, сигурна ли си, че си само детегледачка? Плаща ти много пари за почти нищо.“ Оставяйки настрани намека, че бях негова любовница за уикенда, винаги съм й казвала истината. Никога не ме бе поглеждал непристойно, да не говорим за нещо повече.

А и аз винаги съм гледала на него като на… е, не изглеждаше зле, но за мен той бе бащата на Тили. Работодател и, може би, приятел. Не съм мислила за това досега. Не бе имало нужда.

О, боже!

Чувствайки се малко по-човешки, излязох от банята и увих една хавлия около главата ми, за да подсуша косата, и друга около тялото ми.

Не очаквах да намеря Доминик да седи на края на леглото ми. Бе обул отново дънките си, но не бе навлякъл риза. Нямаше смисъл да пази благоприличие, но когато ме видя да излизам само по хавлия от банята, се изправи.

— По дяволите, съжалявам — каза. — Отивам си.

— Не, всичко е наред — отговорих, когато той тръгна към вратата.

Всъщност не беше наред. Чувствах се странно, сякаш бе нарушен баланса на вселената.

Стоях вцепенена. В очакване. Погледът на Доминик се фокусира върху точка на килима близо краката ми, неспособен да срещне моя, и чудейки се какво да ми каже. Аз се втренчих засрамено в гърдите му, които се повдигаха и спускаха бавно.

Оставила съм следи от зъби!

— Мислиш ли, че е възможно да оставим това… това… зад гърба ни? — попита той. — Аз… беше… — Поклати глава, все едно искаше да я избистри. — Поемам отговорност за това, което се случи. Чувствам се сякаш съм…

— Какво? Сякаш си се възползвал от мен?

— Да.

— Наистина ли мислиш, че не съм в състояние да вземам решения сама за себе си? Или че съм някоя девственица, чиято невинност си откраднал? Истината е, че се възползвахме един от друг. Спорехме, увлякохме се и… сега сме тук.

Най-накрая той повдигна глава, премествайки погледа си от краката към лицето ми.

— Съжалявам — отвърна, — просто не искам да си мислиш, че съм… нямам престава какво се случи, аз…

— Не е нужно да обясняваш — прекъснах го. „Особено ако накрая ще ме обидиш неволно“. Без значение дали сексът бе означавал нещо, или не, никога не бе приятно да чуеш, че си грешка. — Не мисля, че си някакъв прикрит откачалник, просто нещата се случиха не така, както сме си представяли, и си прав, че трябва да оставим това зад гърба.

Хлад премина през мен, когато изрекох последните думи. Сякаш се сбогувах с нещо, към което не бях привикнала. Може би бе за добро. Кратка афера с шефа нямаше да улесни работата ми.

— Благодаря ти — отвърна той. — Мисля, че и двамата трябва да се успокоим преди сутринта. Нещата, които казахме по-рано… Не знам колко от тях и двамата мислехме, но имам нужда от помощта ти относно Тили. Ще излезеш ли с нас утре, за да можем да говорим?

— Да, ще дойда.

Доминик се обърна да си тръгне, навел глава, потънал в мисли.

— Дом? — Спря се, поглеждайки ме през рамо. — Никога не съм се съмнявала в любовта ти към Тили — продължих. — Нито за миг.

Той се усмихна, а очите му искряха от благодарност.

— Лека нощ, Мадисън.

— Лека нощ.

 

 

Нощта бе дълга и неспокойна. Трябва да съм заспала по някое време, но през повечето се мятах и въртях, неспособна да се наместя удобно. Въпреки че бях изтощена, съзнанието ми не ми позволи да си почина, припомняйки откъси от спора с Доминик, редувайки ги с картини как му късам дрехите и той ме целува.

Бях доволна, когато утрото дойде.

В един обикновен ден щях да метна халата върху пижамата и да отида в кухнята, но тъй като денят не беше такъв, облякох дънки и син потник с гол гръб. Хванах светлокестенявата си коса в хлабава опашка над рамото ми и отидох да закуся.

Доминик и Тили разговаряха на масата в кухнята. Е, Доминик говореше. Тили отговаряше вяло, докато се преструваше, че яде зърнената си закуска, но се оживи, когато ме видя.

— Мади!

— Добро утро, Тили.

Тя беше единственият човек на света, на когото позволявах да се обръща към мен на галено. По принцип коригирах всеки, който се опитваше да ме нарича Мади. Винаги съм си мислела, че ме кара да изглеждам… ами… луда.

Запътих се към масата, включих каната и седнах до Тили, която имаше мустак от шоколадово мляко. Поклатих глава развеселено и погледнах към Доминик, който ми отвърна с лека усмивка на неудобство.

— Здравей — казах, — добре ли спа?

— Не съвсем. А ти?

— И аз така.

— Татко, не искам да се местим в Ню Йорк.

Сякаш ме бе чакала да стана, за да започне разговора. Обикновено ако нещо я безпокоеше, никога не бе тази, която споменаваше за това, предпочитайки да се надява, че ще отмине от само себе си. Фактът, че тя бе първата, която подхващаше темата, показваше, че бе по-разтревожена, отколкото мислех.

— Довърши си закуската, миличка — каза Доминик, — ще говорим за това по-късно.

— Не искам да чакам до после.

В очите й се четеше решителност. Щях да бъда горда с нея, ако не бях загрижена докъде щеше да доведе това.

— Мислех, че първо можем да отидем до зоологическата градина в Батърси, след това да обядваме.

Тили поклати глава, русата й коса се вееше около лицето й.

— Не искам зоологическа градина. Искам да говорим сега.

Доминик ме погледна с нещо средно между „Помогни ми“ и „Ти ли научи дъщеря ми да се държи така?“.

За протокола, учех я само да отстоява това, което е важно за нея, а напускането на Лондон попадаше в тази категория.

— Може би трябва да го направим — предложих аз. — Да го обсъдим, след това можем да излезем и да се забавляваме.

— Добре — съгласи се Доминик. — Какво искаше да кажеш, Тили?

Докато тя започваше да обяснява, се отдръпнах безшумно, за да си направя кафе. Нуждаех се отчаяно от него след нощта, която прекарах, и се почувствах още по-зле, когато станах от масата.

— Не мисля, че трябва да ходим в Ню Йорк, защото… ами… много е далече и не познавам никого там. Какво ще стане с приятелите ми? Няма да имам възможност да виждам Луси, Ава и Лили. А когато отидем, Мадисън няма да може да вижда Ерика.

Замръзнах по време на движението.

Доминик ме погледна отново и аз поклатих глава. Щом искаше да се мести, той трябваше да й каже истината. Не можех да повярвам, че не й беше споменал, че няма да отида с тях. Вероятно бе помислил, че ще се досети сама, което, разбира се, тя нямаше как да направи. Не и на пет години.

Доминик се пресегна през масата и хвана ръката на Тили.

— Мадисън няма да дойде с нас.

Решителността, изписана на лицето й, се смени с объркване.

— Но… тя идва навсякъде с нас. На празниците, когато отиваме на боулинг, да се пързаляме или на кино. Защо не може да дойде в Ню Йорк?

— Защото е много далече. Няма да е честно от моя страна да я помоля да се премести толкова далече заради нас.

Тили погледна към мен.

— Не искаш ли да се грижиш повече за мен? — Долната й устна трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи.

Колко ли по-неприятно щеше да стане? Ако й кажех, че не искам, щях да излъжа. Ако й кажех, че искам да продължавам да се грижа за нея, щеше да се разсърди още повече на Доминик, че не ме кани да отида с тях.

— Разбира се, че искам — казах, оставих кафето си на плота и седнах до нея. — Но не мога.

— Тогава няма да ходя никъде — отвърна тя, пускайки ръката на Доминик. — Искам да остана с Мадисън.

Тили скръсти ръце сякаш думите й слагат край на дискусията, но аз я погалих нежно по бузата.

— Не можеш да останеш с мен, но можем да си говорим през цялото време, мога да те посещавам и…

— Не! — извика тя, отблъсквайки ме. — Няма да отида!

Столът й застърга яростно пода и тя изхвърча от кухнята към стаята си, където затръшна вратата достатъчно силно, за да събуди всички в сградата.

— Е, това можеше да мине и по-добре — казах.

— Знаех, че да я оставя да говори нямаше да помогне. Тя е прекалено малка, за да разбере защо трябва да се местим, и когато й каза, че може да си каже мнението, я накара да си помисли, че е в състояние да ме накара да променя решението си.

Преглътнах хапливият си отговор и реших да си сипя кафе вместо това. Разговорът нямаше за цел да промени решението на Доминик, а да успокои Тили, че независимо от резултата, мнението й е било чуто.

— Дали ме мрази? — попита той. Нещо в очите му ми подсказа, че се чувства победен, а да чуе как дъщеря му казва, че предпочита да остане с бавачката, сигурно бе болезнено.

— Доминик, това няма да бъде лесно — казах му. — Не й даде достатъчно време да свикне с мисълта, затова да, ще бъде трудно. Ще се бори с теб, ще те мрази, ще направи всичко, за да те накара да останеш. Трябва да я изслушваш. Не може просто да й кажеш как стоят нещата и да очакваш да се съгласи с всичко.

— Значи твоето решение на проблема е да я оставя да ми се качи на главата?

— Не, просто казвам, че трябва да проявяваш повече разбиране. Имал си цяла вечност да планираш това, а тя само няколко седмици. Остави я за известно време да се успокои и след това опитай отново. Изведи я навън, както беше решил, някъде, където ще й мине яда, и наистина я изслушай.

„Може би ще разбереш, че въобще няма нужда да се местите.“

— Ще дойдеш ли с нас?

— Всъщност — казах с въздишка, — наистина имам нужда от почивка. Мисля, че ще се върна у Ерика, както бях планирала.

Колкото и да желаех да бъда на разположение и на двама им, имах нужда от време за себе си. Все още се чувствах неловко да бъда толкова близо до него след спора ни и импровизираното въргаляне.

— Добре — отвърна той. — Ще се опитам да държа Тили далеч от телефона тази вечер, за да не се налага да се връщаш скоро.

— Мерси — казах с лек смях, — но мога да се върна, ако имаш нужда от мен.

— Ще се оправим, но ти благодаря, Мадисън.

Преди неудобната тишина да изпълни кухнята, взех кафето си и се върнах в стаята си, за да се подготвя за останалата част от почивния си ден.