Кайра Ленън
Ако те пусна (5)

Глава пета

Двадесет и четирите часа преди Доминик да замине за Франция не бяха толкова мъчителни, колкото си мислех. След предложението му да ме закара до Девън неловкостта намаля малко. Трябваше да се концентрираме върху нещо друго и плануването на забавни ежедневни излети за Тили на южния бряг ни накара да оставим спора настрани и да работим заедно заради нея.

От друга страна Тили се затвори в стаята си. Отказваше да говори с баща си и всеки път, когато беше с мен, плачеше и ме молеше да накарам Доминик да промени решението си за отиването в Америка. Последният път, когато беше толкова разстроена, беше, защото трябваше да ходи на училище. Срамежливостта й пречеше да си намери нови приятели и тя бе тормозена от по-големи ученици, защото прекарваше голяма част от времето си сама. Двамата с Доминик се уверихме, че училищните власти ще сложат край на това незабавно, но минаха месеци, преди Тили да се почувства спокойна.

Но това бе съвсем различна ситуация все пак. Такава, каквато не можех да оправя. Можех да превържа коляното й след падане, можех да изплаша чудовищата от кошмарите й. Можех дори да победя училищните хулигани, но това? То бе извън контрола ми.

Сряда бе първият от летните празнични дни и аз обещах на Тили да отидем до зоологическата градина, защото бе пропуснала да отиде през уикенда. Дори за малко се оживи във вторник вечерта, когато обсъждахме кои животни искаме да видим на всяка цена, и тя си легна в добро настроение. На сутринта обаче, тя отказа да стане. Вместо това се сви на кравайче и се зави през глава.

— Мислех, че искаш да видиш сурикатите — казах, опитвайки се да намеря края на завивката, за да мога да я отвия.

— Искам да остана вкъщи — чу се приглушеният й отговор.

— Направих обяд за пикник за нас. Ти обичаш пикници.

— Не искам да ходя.

Тя се замята в леглото, ритайки с крака, сякаш я бях помолила да направи нещо отвратително като да… си подреди стаята. Нежно сложих ръка върху нея, за да я успокоя.

— Добре, няма да ходим. Но може ли да излезеш изпод юргана, за да мога да те видя?

— Не!

— Защо не?

— Не искам да ходя никъде! Искам да остана тук!

Имах чувството, че имаше предвид не само отиването до Батърси, но нямах намерение да повдигам въпроса отново. В девет сутринта бях изпила само едно кафе и се надявах, че ще минат поне още няколко часа, преди да изникне поредното затруднение.

— Тили, моля те, излез оттам. Нека да закусим.

— Не съм гладна.

Хранителните й навици ме безпокояха. Винаги закусваше, но вечер ровеше в чинията си, оставяйки половината, преди да каже, че се е наяла.

— Ще ти направя палачинки — предложих.

— Не!

— Добре. Не е задължително да ядеш сега, но искам да станеш от леглото и да се облечеш.

— Не!

— Матилда Роуз Хартли! — казах строго. — Стани веднага от леглото и ме погледни, моля.

Използването на цялото й име привлече вниманието й и тя надникна изпод завивките. Очите й бяха изпълнени с гняв, но разстроена или не, не й позволих да се държи като хлапе.

— Благодаря — казах й по-нежно. — Сега се облечи и ще решим какво да правим днес.

— Не искам да излизам.

— Тогава ще останем тук. Но въпреки това трябва да се облечеш и да излезеш от стаята си.

Тя отметна завивката и се измъкна от леглото, отправяйки се към гардероба.

— Ще се видим в кухнята след десет минути — казах й. — И не забравяй да си измиеш зъбите.

Трябваше да й призная, че направи това, което поисках. Все още бе намръщена, когато седна срещу мен на масата в кухнята, и не си бе сресала косата, но я бях притиснала достатъчно за тази сутрин.

— Имам предложение за това какво можем да правим днес — започнах. — Но можем да го направим само ако ми обещаеш, че ще ми помогнеш да почистя след това.

Тили се поизправи малко в стола си.

— Какво ще правим?

— Ъ-ъ-ъ — продължих, — първо трябва да ми обещаеш да ми помогнеш с чистенето.

— Добре, обещавам.

— Добро момиче. Мислех, че можем да рисуваме, като пръскаме боя.

— Как така?

— Ще ти покажа, но първо трябва да отидем до магазина да вземем някои неща. Става ли?

Тили наклони глава на една страна, обмисляйки го. Почти можех да видя как претегляше плюсовете и минусите на това да излезем навън, за да вземем каквото ни трябва, вместо да си остане вкъщи, както искаше.

— Да — каза най-накрая, — става.

— Искаш ли да ти направя нещо за ядене, преди да излезем.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

Станах от мястото си и отидох до хладилника, за да й налея чаша мляко, която поставих пред нея.

— Поне изпий това — казах. — След това можем да тръгваме.

Изпи го, без да се противи, но когато остави чашата, ме погледна подозрително, сякаш бях приложила някакъв джедайски мисловен трик върху нея. Разбрах, че няма да навреди, ако се възползвам от отвлеченото й внимание, за да бъда сигурна, че има нещо в коремчето.

За първи път от дни насам Тили се интересуваше от нещо друго, освен пренареждането на обзавеждането на къщичката й за кукли. Отидохме с колата до местния магазин за подръчни материали и купихме разнообразни цветни боички, няколко сламки, и само защото бяхме там, взех няколко блестящи химикалки, цветна хартия и няколко други необходими за децата неща.

Когато се върнахме в апартамента, Тили ми помогна да разстеля вестници върху кухненската маса, за да остане чиста, и сложихме върху нея хартията, боичките и сламките.

— Е, какво трябва да правим сега? — попита Тили, гледайки ме в очакване.

Седнах до нея и казах:

— Избери си цвят.

След внимателно обмисляне тя избра кутийка синя боя и аз й обясних как да излее малко на хартията, преди да й подам сламката.

— Сега я издухай — казах.

Очите й светнаха и тя се изкиска.

— Наистина ли?

Кимнах, а Тили допря сламката до устните си и духна върху боята. Когато тя се пръсна върху хартията в произволна шарка, Тили избухна в смях.

Господи, колко ми липсваше този звук.

— Сега пробвай и ти — каза тя.

Каквото голямо дете си бях, взех три различни цветни боички и излях от всяка по малко в линия на хартията ми. След това духнах върху тях, цветовете се смесиха, докато Тили се кикотеше все по-силно.

Прекарахме повече от час в създаване на шедьоври, и когато приключихме, хартията на масата бе покрита с отделни петна и ивици боя, а целите ни ръце също бяха изцапани. Струваше си цялата бъркотия, за да видя как Тили се смее отново. Тя дори хапна малко от храната, която приготвих за пикника по-рано.

Доминик се обади по-късно, когато се бяхме сгушили да гледаме „Красавицата и звяра“. Оставих Тили в хола и отидох в стаята си да отговоря на обаждането.

— Здравей — каза той. — Обаждам се да ти кажа, че довечера трябва да летя за Ню Йорк.

— Тази вечер? — попитах. — О, боже, това означава ли, че ще отсъстваш по-дълго.

— Не, не. Всъщност трябваше да се прибера в петък, вместо в събота. Но ми се обадиха, че трябва да свърша някои неща на работа, и понеже другата седмица ще съм в отпуска, си помислих, че мога да свърша с това сега.

Въздъхнах облекчено.

— Добре.

— Как е Тили?

— Горе-долу. Ставането й от леглото бе предизвикателство, но тази сутрин рисувахме малко, а сега гледаме филм.

— Яде ли днес?

— Да, изяде няколко сандвича и пакетче чипс. Не е голяма работа, но е по-добре от нищо. Надявам се да хапне пак по-късно.

— Слава богу. Може ли да говоря с нея? Ще ти се обадя по-късно от Ню Йорк, но тя ще е заспала дотогава.

— Да, секунда — казах, връщайки се обратно в хола. Спрях ДВД-то на пауза и подадох телефона на Тили. — Баща ти иска да говори с теб.

Тя взе мобилния ми и го долепи до ухото си. Разказа на Доминик за всички рисунки, които бяхме сътворили, наблягайки на това каква бъркотия бяхме направили. По-голямата част от разговора мина добре, но изведнъж тя замълча. Усмихнатото й преди секунди лице изведнъж се натъжи. Очите й помръкнаха и тя каза:

— Мислех, че си във Франция?

Не! Сигурно й беше казал къде отива. Изминаха няколко секунди, след което тя хвърли телефона на дивана и изтича в стаята си.

Отлично.

Пресякох стаята и взех телефона си.

— Дом?

— Да, тук съм. Мамка му, ужасен баща съм.

Думите му бяха изпълнени със съжаление и аз въздъхнах:

— Не си ужасен баща. Не можеш да избягваш думите „Ню Йорк“ само за да не я разстроиш.

— Но тя бе щастлива преди минута. Съжалявам, нямах намерение да правя деня ти по-труден.

— Всичко ще е наред. Успях да я разсея тази сутрин, мога да го направя отново.

— Не знам какво щях да правя без теб, Мадисън.

Сърцето ми застина в гърдите.

Знаех, разбира се, колко много разчиташе на мен да се грижа за Тили, но това не бе достатъчно да не ме остави. Всеки път, когато реалността ме завладяваше, разкъсваше гнева ми, превръщаше го в болка и ме караше да се чудя така ли щеше да продължава. Ако да, това щеше да ме пречупи.

— Трябва да затварям — казах, опитвайки се да запазя гласа си равен.

— Мадисън…

— Ще се чуем довечера.

Не му дадох възможност да каже нещо повече. Изключих телефона си и се свлякох на пода.

Не бях плакала. Исках да го направя, откакто Доминик бе казал, че ще се местят, но бе по-лесно да съм вбесена, отколкото разстроена. Бе дори желателно. Но с лошото настроение на Тили и опитващия се да се справи Доминик не можех да ги задържа.

Позволих на сълзите да потекат, за да отмият безсилието, объркването и изтощението от мен. Бях толкова уморена. Не знаех колко дълго време бях останала там, свита на кълбо, плачейки тихо. Но когато малка ръчичка започна да гали косата ми, се върнах в реалността. Тили седна до мен, стискайки маймунката си с едната ръка, а с другата ме утешаваше. Изпънах крака и я настаних в скута си.

— Татко и теб ли разстрои? — попита тя.

— Не, скъпа — отвърнах, — не е виновен баща ти.

Виновната бях аз, опитваща се да открия смисъл във всичко.

— Реших, че може да имаш нужда от Мънго — каза тя и ми подаде любимата си играчка.

Усмихнах се, когато погалих кафявата опетнена козина.

— Благодаря ти, прегръдка от Мънго е точно това, от което се нуждая.

— Татко ме натъжи.

— О, бебчето ми — отвърнах, придърпвайки я към себе си. — Баща ти не искаше да те натъжава.

— Не съм бебе — промърмори тя в рамото ми.

Беше казала същото и на Доминик в петък. Наистина трябваше да спрем да я наричаме така.

— Ако татко не иска да съм тъжна, нямаше да ме кара да се местя в Ню Йорк.

— Работата е там, че понякога трябва да правим неща, които не искаме. Както когато… трябва да гладя. Не обичам да гладя, но ако не го правя, ще трябва да се разхождаш наоколо в намачкани дрехи. — Скептицизмът в очите й ме накара да се засмея и продължа: — Добре, лош пример. Спомняш ли си, когато отиде за първи път на училище? Не искаше да ходиш там, но трябваше, защото бе нужно да научиш някои неща. Неща, които аз и баща ти не знаем как да те научим. И след известно време започна да става по-лесно и ти си намери нови приятели. Сега харесваш училището.

— Да, но искам да остана в моето училище, с моите приятели. Искам да остана с теб. Татко е лош.

— Чуй ме — казах, отдръпвайки се леко назад колкото да мога да видя лицето й, — знам, че не искаш да отидеш надалеч, но татко ти не го прави, за да е лош. Той много те обича, знаеш го, нали?

Тя сви рамене.

— Предполагам.