Л. Дж. Кастило
Земно привличане (9) (Част първа)

Девета глава

Облягайки се назад върху плота избърсах потното си чело изтощено. Беше първата ми смяна в Джитърс и вече се чудех дали ще оцелея до края на деня. Не беше работата, а ставането в четири, за да съм тук в пет. Снощи отново се бях въртяла и премятала в леглото. Този път сънувах, че стоя сама в някаква огромна, празна стая с диско топка висяща над главата ми и търся нещо. Нямах идея какво обаче.

И тогава сънищата се прехвърлиха върху Купър. Но не беше още един секси мокър сън. Беше по-зле. Този път сънувах как Джиана се праска с Купър. Ъгх! Какъв кошмар.

Хубавото беше, че може би в края на смяната си щях да съм толкова уморена, че ще припадна и няма да имам никакви сънища.

Звънчето на вратата издрънча. Огромна група от гимназисти влезе в кафенето и се нареди пред щанда.

— Този път ще си взема три топки.

— Най-добре недей, Демарко. Мама каза да не ти позволявам.

— Няма да разбере ако не ме изпортиш, Джейла.

— Ще разбере, когато паднеш на пода без инсулина си.

— Трейвън! Ела тук. Имат от онзи ментовия, който искаше.

— Стига си се бутала, Таниша. Няма да им свърши сладоледа.

Беше същински хаос, докато учениците кръжаха пред плота, бутаха се помежду си, за да видят различните видове сладолед, и викаха поръчките си към мен. Опитах се да им взема поръчките, но с всичкото това бутане, не можех да разбере кой е първи на опашката.

— Какво ще искаш? — попитах едно високо, слабо момче облечено с широки торбести панталони, които висяха толкова ниско, че можех да видя червените му боксерки. Направеше ли някое рязко движение щяха да паднат моментално.

— Хей, защо питаш Трейвън? Аз дойдох първа! — извика едно закръглено момиче с диамантена обица на носа.

— Съжалявам, не те видях.

— Да, никой никога не ме вижда. Искам от шоколадовия с фъстъчено масло, две топки.

— Тя попита първо мен, Йо-лан-да — каза Трейвън, заставайки пред нея. — Нали така, госпожице?

— Разкарай се, Трейвън — Йоланда го сръчка.

— Ти се разкарай.

Чудесно. Щях да предизвикам бой още на първия си ден на работа.

— Мога да ви обслужа и двамата. — Хванах лъжицата за сладолед и повдигнах стъклената вратичка на фризера.

— Трейвън, приятелю мой. — Лу застана до мен и прошепна, когато се приведох надолу, за да загреба от сладоледа. — Съжалявам за това. Забравих да ти кажа, за класа на Купър. Идват тук всяка събота сутринта.

Главата ми се удари в стъклото.

Тряс!

— Ау, това го чух — Йоланда и всички около нея наддадоха вой. — Не ми кърви върху сладоледа.

Потърках челото си, игнорирайки смеха им.

— Професор Купър? Като професор Джаксън Купър от Държавния Тексаски университет?

— Какво искаш, Трейвън? — попита Лу.

— Обичайното.

— Да, Купър — отвърна Лу, докато се заемаше да взема поръчките на всеки. — Преподава математика на един клас в местното училище. Много от децата там имат проблем с математиката и той им помага. Води ги тук като почерпка след всеки час.

— Куп е върхът! — Йоланда каза. — Даже ми позволява да взимам Мия с мен в часа. Не му пречи, ако плаче от време на време.

— На мен ми пречи — каза Трейвън. — И е постоянно.

— Никой не те е питал — намръщи се Йоланда.

— Мия твоето бебе ли е? — попитах.

— Да. В момента е с него. Гледа я. А, да иска айскафе.

Обхождайки тълпата от шумни деца с поглед, забелязах Купър да стои в ъгъла, до една количка и да разговаря с един от учениците си. Момчето беше със зализана назад коса и носеше широки панталони и семпла бяла риза. Водеха задълбочен разговор. Професорът кимаше и тогава се случи истинско чудо.

Купър се засмя.

През всичките седмици, от които бях в часовете му, никога не го бях чувала да се смее или усмихва както сега. Лицето му грейна, карайки го да прилича на малко момче, въпреки гъстата набола брада. Изглеждаше толкова невероятно красив, че ме остави без въздух.

В този момент, кафенето избледня и се оказах легнала върху студената зелена трева, под ясното синьо небе. Около мен имаше хора, но не можех да видя лицата им. Дочу се писклив кикот последван от дълбок смях. Аз се смеех също и сочех към облаците. Опитах се да се обърна, за да видя с кого съм, но не можех. Беше толкова истинско, сякаш беше спомен. Чувства, които не бях изпитвала от много време, минаха през тялото ми. Чувствах се защитена, щастлива, обичана и никога не исках да напусна това място.

— Госпожице? Ей, госпожице! Мисля, че си удари главата твърде силно. Може би трябва да се обадим на 911. Ей, Хуанита какъв е номерът на 119?

— 119. Пфу!

Гласът на Йоланда ме събуди.

— Съжалявам. Просто си мислех за… нещо. Казахте айскафе, нали?

Докато изпълнявах поръчката на Купър, не можех да откъсна очи от него. Усмивката му беше хипнотизираща. Нито веднъж не се намръщи на децата, въпреки че бяха шумни, че се бутаха и дразнеха помежду си. Изглежда се включваше в закачките им. В един момент дори отметна глава назад и се засмя толкова силно, че дори аз можех да го чуя.

А и тези очи. О, Божичко, тези сини очи грейваха всеки път щом се усмихнеше.

Бебето в количката започна да реве. Без да спира или да откъсва поглед от детето, с което говореше, той се пресегна в количката и повдигна пухкавото бебе. Целуна главичката й и я заклати на коляното си.

Чашата се плъзна от ръката ми, когато яйчниците ми избухнаха.

— Лу, човече. Сигурен ли си, че т’ва маце знае к’во прави? — попита Трейвън.

— Съжалявам — заех се трескаво да почиствам бъркотията.

Това не ми харесваше изобщо. Какво се беше случило с озъбения преподавател, в който се бях блъснала първия ден? Не можех да се справя с този Купър изобщо. И без това ми беше трудно да забравя колко дразнещо секси беше.

Чудесно. Сега беше притиснал бебето към гърдите си и го потупваше по гръбчето. Никога нямаше да си избия тази картина от съзнанието.

Подадох айскафето на Йоланда и я наблюдавах, докато се отправя към Купър. Когато го стигна, му каза нещо смеейки се, и посочи назад към мястото, където стоях аз.

Замръзнах, когато очите на Купър се кръстосаха с моите. Гледаше ме. О, боже мой! Наистина ме гледаше!

Лицето му застина за момент, докато се взирахме един в друг. След което устните му се извиха в порочна усмивка.

Хванах се за плота, молейки се да не припадна. Кимна ми леко, преди да се обърне към Йоланда.

Откъсни поглед от секси професора. Откъсни поглед.

Очите ми отказваха да помръднат от Купър и бебето, сгушено върху гърдите му.

Нямаше смисъл да го отричам. Бях привлечена от него. И нямаше нищо, което можех да направя. Бях първокурсник в класа му, а той беше всепризнат професор. Със същия късмет можех да хлътна и по мъжа на луната.

Да, бях прецакана.