Л. Дж. Кастило
Земно привличане (11) (Част първа)

Единадесета глава

Бях пълен мазохист. Ето, казах го. Бях чувала, че да признаеш, че имаш проблем беше първата стъпка към разрешаването му. Нямаше никакво съмнение, че се възбуждах от болката, защото през последните няколко класа не можех да спра да мисля за Купър и всъщност започвах да се притеснявам за него.

Откакто се беше озъбил на Травис, не беше водил класа си до Джитърс. Единственото време, през което го виждах, беше в клас и тогава изглеждаше толкова различен от зашеметяващия, добре облечен професор, в който се бях сблъскала в началото. Брадата му беше гъста и занемарена и скриваше красивата му изваяна челюст. Дрехите му бяха намачкани, сякаш не му дремеше. Косата му изглеждаше така, сякаш не си беше направил труда даже да я среше. Въпреки че видът му на току-що претърколил се от леглото, го караше да изглежда още по-секси. Но това, което ме притесняваше най-много, беше налудничавият му поглед.

Загризах молива си, наблюдавайки как крачи по дължината на аудиторията, докато предаваше лекцията си. Даже гласът му беше изгубил искрата си.

Другите студенти също забелязаха промяната в Купър и клюките станаха жестоки.

— Отново пие — Джиана каза на червенокосата.

— Откъде знаеш?

— Мога да го усетя по дъха му.

Ръката ме сърбеше да избия самодоволната й усмивка с един шамар. И аз бих прибягнала към алкохола, ако този език беше в моята уста. Кой знаеше къде е било това нещо?

— Направи същото нещо и миналата година, около това време на месеца — продължи тя.

Червенокосата се изкиска.

— Правиш го да звучи сякаш има предменструални симптоми.

Джиана се засмя.

— Не, сериозно. Изгубил е някой близък по това време от годината. Мисля, че е била годеницата му.

— О, уау. Да, чух за това. Казал ли ти е нещо за нея?

— Не може да се каже, че мислим много, когато сме заедно.

Още една минута и щях да върна закуската си. Бъркано тофу в цялата си светлина върху тясното потниче стил „нека ти покажа зърната си“ на Джиана.

— Можете да вземете изпитите от предната част на стаята, до кутията с носни кърпички оставена за тези, които може да имат нужда от тях. А предвиждам, че изобщо няма да са малко — сърдитият глас на Купър проехтя в залата, докато оставяше листите на масата.

Човече, наистина не беше лесно да го съжаляваш.

Джиана беше първата отпред. Погледна надолу към листа си и се намръщи. Скръсти ръце на гърдите си и затрака с обувката си по пода, чакайки да привлече вниманието на Купър. Той беше зает да обяснява оценката на един плачещ студент. Въпреки острото си изявление, беше учудващо търпелив, докато обясняваше. Толкова беше притеснен за студента, че не забеляза Джиана, която го чакаше. Или още по-добре, игнорираше я нарочно.

Усмихнах се, когато тя излезе намусена. Нещо ми казваше, че не бяха заедно — ако изобщо бяха излизали като цяло.

— Вчера се натъкнах на Грегстър — Травис каза, когато тръгнахме към масата. — Каза ми, че рожденият ти ден наближава.

— Ъм, да — очите на Купър се вдигнаха към мен. Бързо погледнах към купчината с изпити. Бяха наредени азбучно по фамилия. Взех купа с имената А-Д, очаквайки да намеря листа си най-отгоре. Но не беше там.

— Защо не те изведа някъде да празнуваме този уикенд? Клуб Вортекс ще прави нощ на 80-те. Чух, че може да стане голям купон.

Взрях се в обнадеждените очи на Травис. Вечерите през уикендите обичайно бяха изтощителни, след като бях работила цял ден в Джитърс. Да се излегна във ваната с книга в ръка ми звучеше по-забавно от това да изляза с Травис. Навършването на двадесет и една не беше нещо голямо за мен. Просто поредната година без признателност от родителите ми. Още едно напомняне, че вместо да приключвам с обучението си в университета, бях много назад и едва сега го започвах. А и без това не носех много на алкохол, затова и избягвах да пия.

— Ами, аз…

— Госпожице Ашфорд, може ли да поговоря с вас?

Премигнах, шокирана че Купър извика името ми. Бяха същите думи, които беше използвал в съня ми! Пресегнах се към рамото на Травис и го ощипах.

— Ауч! Това защо беше?

Мамка му! Не сънувах.

— Съжалявам. Ще се върна след малко.

Невероятните сини очи се впиха в мен, карайки пеперудите в стомаха ми да пърхат. Искаше ми се да престане да го прави.

В момента, в който ме хвана за ръката и ме издърпа от тълпата студенти около масата, по тялото ми премина ток, карайки сърцето ми да се блъска диво в гърдите ми. Глупаво тяло. Не искаше да ме слуша. Защо не можех да се чувствам така, когато Травис ми се усмихнеше?

Когато се отправихме към едно тихо ъгълче в залата, спомена за него, притискащ бебето към гърдите си нахлу в съзнанието ми. Не исках да си спомням, че можеше да бъде мил и нежен, когато искаше. Пръстите му прогаряха рамото ми и всичко, което можех да мисля, бе, че исках повече от него. И за момент се зачудих какво ли щеше да е чувството да съм обгърната от мускулестите му ръце.

Когато спряхме погледнах към него, спомняйки си съня и чувството на наболата му брада по брадичката, шията и гърдите ми. Размърдвайки се, се опитах да се освободя от нарастващото желание ниско в стомаха ми.

— Имате нужда да посетите дамската тоалетна ли, госпожице Ашфорд?

Очите ми се присвиха. Изглежда се забавляваше. Какво беше това в него, което ме караше да искам да му ударя шамар и в същото време да го хвана за яката и да притисна устните си в неговите? Толкова беше вбесяващо.

— Не — сопнах се. — За какво искахте да ме видите?

— За това. — Размаха изпита ми. — Оценката ти е неприемлива за студент от твоето ниво.

Оу, мамка му. Бях се провалила на изпита. Трябваше да уча повече. Родителите ми бяха прави. Бях обречена на провал. Чудех се дали е твърде късно да се отпиша…

Замислих се. Я чакай. Да не би току-що да ми направи комплимент?

— Какво казахте?

— Направила сте осемдесет и девет точки на изпита — той вдигна листа. — Въпреки че е един от най-високите резултати в класа, очаквах повече от вас.

Мамка му! Направила съм една от най-високите оценки в класа. Да му се не види! Не бях толкова глупава за колкото се мислех.

— Аз… ъ… уау!

— Съвсем не мисля, че това е резултат, от който трябва да сте впечатлена, госпожице Ашфорд. Имайки предвид изпълнението на последната ви задача, очаквах много повече. Помислих, че може би от работата ви в Джитърс не ви остава достатъчно време за учене, но сега виждам, че намеса имат — очите му се преместиха върху Травис — други занимания.

— Моля? — не можех да повярвам на ушите си.

— Въпреки че следвате в Държавния Тексаски университет, а не в Масачузетския технологичен институт, имате интелекта да стигнете далеч, ако се съсредоточите върху учебните си занимания, а не върху лекомислени социални събития.

— Нямам представа за какво говорите. — Не можеше да има предвид Травис, нали? Просто си внушавах разни неща, нали? Кой професор правеше така? Първо ме игнорираше, след това си вреше носа в работите ми. Настроенията му се сменяха толкова бързо, че ми се завиваше свят.

Купър приведе глава, когато се приближи към мен. Можех да усетя лекият аромат на одеколона му. Невероятните му сини очи блестяха, докато говореше:

— Ако бяхте отделила повече време да учите и по-малко да пърхате от момче на момче, можеше и да имате по-добър резултат. Това е институция за висше образование, не парти-зона.

Застивайки, принудих дясната си ръка да остане на мястото си и да не полети във въздуха, залепяйки се за дразнещо красивото му лице.

Кой беше той да ми казва с кого да излизам? Присмял се хърбел на щърбел, а? Исках да го попитам за Джиана.

— Първо на първо, социалният ми живот не е ваша работа. И за ваша информация, не съм такава каквато ме изкарвате. Даже не излизам с никой. Не че това ви влиза в работата.

— Не, не ми влиза в работата. — Лицето му посърна за момент и в очите му премина копнеж, преди да овладее изражението си. — Но е моя работа да се грижа за благосъстоянието на студентите си и да изтъквам потенциал, когато видя такъв.

Ето. Каза го отново! Мислеше ме за умна. Размекнах се за момент преди отново да ме зашлеви с думите си.

— Приемете съвета ми и стойте далеч от Травис. Не е за вас.

— Не можете да ме командвате. Не сте ми баща.

Лицето му се изкриви сякаш го бях пробола с нож. Премигнах и маската се върна отново на мястото си, а аз се зачудих дали не си го бях представила.

— Мога да излизам, с който си поискам — добавих.

— Предложих ви го само във ваша полза. Ако ме извините, имам други студенти, които желаят вниманието ми.

Онемяла се загледах в него, докато се върна обратно към масата и заговори с група студенти, които го чакаха.

— Лоши новини? — попита Травис, когато се върнах при него.

— Не, просто си взех изпита.

Поглеждайки към оценката той се усмихна.

— Не е зле.

— В настроение съм за празнуване. В колко часа ще ме вземеш в събота? — гласът ми беше толкова висок, че проехтя из стаята.

Студентите зашепнаха, когато се взираха в мен и Травис. Всички бяха чули.

Когато минахме покрай Купър, не можех да не се усмихна, когато видях как застива. И той беше чул.

Да, чу ли това, професор Любопитко.

Когато с Травис излязохме от стаята, той постави ръка ниско на гърба ми. Усмихнах му се, докато говореше оживено за плановете си за събота вечерта. Опитах се да се съсредоточа върху това, което казваше, но единственото, за което можех да мисля, беше отчаяното изражение върху лицето на Купър и как беше останал сам, стискайки катедрата с ръка, докато ни гледаше как си тръгваме.