Л. Дж. Кастило
Земно привличане (12) (Част първа)

Дванадесета глава

Не можех да повярвам, че бях казала на Травис, че ще изляза с него в събота. И още по-зле не можех да повярвам, че казах на Лу, че ще открия вечерта на талантите с китарата си.

Лу не ми беше казал, че ще рекламира събитието в университетския вестник.

С моя снимка.

На цяла страница!

Трябваше да се досетя, когато Грег напусна къщата рано сутринта хилейки се така, сякаш беше скроил нещо. Напоследък излизаше доста често с Травис, уж ходеха на фитнес и тренираха. Затова не се усъмних, докато не се оказах седнала на масата в кухнята и взираща се в лицето си на вестника.

Този плъх щеше да си го получи. Той беше единственият човек, който имаше моя снимка, на която свиря на китара.

Огледах препълненото кафене. Мислех, че ще свиря за Рейнбоу, Грег и може би за още няколко души, тъй като четвъртъците бяха спокойни. Всяка маса беше пълна.

Простенах и ударих глава в плота. Може би ако се престорех на болна, можех да се измъкна от това и от срещата си с Травис. Щях да отстраня с един куршум, два заека.

— Нервна ли си, скъпа?

Погледнах нагоре. Рейнбоу стоеше от другата страна на плота. Беше толкова красива и естествена, облечена с изумрудено зелен потник и тъмни панталони. Червената й коса се спускаше по раменете й в оформени къдрици. Даже имаше лек цвят на устните си.

— Малко.

— Ще се справиш чудесно. Грег ми каза, че свириш много добре. Толкова е развълнуван, че ще те чуе да свириш отново. Каза, че отдавна не си го правила и че те кара да се усмихваш.

Въздъхнах. Толкова беше трудно да му се сърдиш. Бях толкова заета с часовете, оправяйки се с Купър и откачените халюцинации, че не бях имала време да свиря.

— Рейнбоу Скай! Не ми казвай, че всъщност си излязла от къщата без Медоу. — Лу изтича до Рейнбоу и я прегърна. Беше ми трудно да си представя дивите бягства, за които Рейнбоу беше намекнала, когато са били в Удсток. Беше по-нисък от нея с една глава, въпреки че тя беше с ниски обувки.

— Медоу все още е в Тибет — въздъхна тя. — Искаше ми се да е тук. Щеше да й хареса. Къде е Грег? Не отиде ли да ти вземе китарата?

— О, точно така. — Лу щракна с пръсти. — Забравих да ти кажа, Нина.

— Никол.

— Да, Никол — сключих поглед с Рейнбоу. Изражението на лицето й беше развеселено. — Грег се обади преди час, за да каже, че ще закъснее. Нещо свързано с розов чай. Или май беше рай.

Лу почеса глава.

В този момент, Грег влетя в кафенето с Травис плътно след него. Лицето му беше почервеняло. И двамата се задъхваха сякаш бяха бягали.

— Розови чаени чаши — изпъшка Грег.

— Закъсня — казах аз — И звучиш като лунатик.

— Розови чаени чаши — повдигна ръка и поклати глава. — Има… розови чаени чаши… в МОЛ-а… паркинга.

— Какви ги говориш? И ето. — Подхвърлих им по едно шише вода — Изглеждате така сякаш ще припаднете всеки момент.

— Мерси — Травис се усмихна. Присвих очи и погледнах от него към Грег. Не знам защо, но имах странното чувство, че бяха намислили нещо.

— Розови чаени чаши. Нали знаеш. Онези, в които се въртиш — Грег каза отпивайки от водата. — О, ето ти китарата. Това нещо става доста тежко, след като пробягаш няколко пресечки.

— Колата ми се развали в МОЛ-а — обясни Травис. — Бяхме на път за тук, когато Грег видя карнавала. Не спря да говори за него, докато не спрях колата, за да го видим.

— Карнавал, Никол! — Очите на Грег блеснаха. — Трябва да отидем. Утре. Приеми го като празненство по случай рождения ти ден. Имат даже от онези въртележки, които те оставят в безтегловност. Нали ги харесваш.

— Става ми лошо от чаените чаши — отворих калъфа на китарата си, за да се убедя, че е наред. Кой знаеше, в какво я е удрял по пътя до тук.

— Оу, хайде де. Ще бъде забавно.

— Ами ти? — попитах Травис.

— Утре е петък.

— Да? И? — защо ме гледаше толкова странно?

Изгледа Грег с поглед, който казваше: „Тя шегува ли се?“.

— Имаме си куотърбек тук. Ранният следобед в събота имат мач?

— И? — все още не разбирах.

— Мъжът трябва да си пази силите за играта, жено — Грег завъртя очи.

— И за срещата ни в събота вечерта — Травис смигна.

Ъгх, мъже.

— Моля те, Никол — Грег ме погледна с тъжните си очи.

Мразех, когато правеше това.

— Ще бъде забавно. А и без това си ми длъжница.

— Длъжница?

— Да, двамата с Травис ще ходите в клуб Вортекс без мен — нацупи се той.

Очите ми се преместиха върху Травис, който изведнъж беше много заинтересован от етикета на бутилката с вода.

Да, определено ставаше нещо.

— Можеш да дойдеш с нас. Той няма да има нищо против. Нали, Травис?

Изненадан, очите на Травис се стрелнаха към Грег. Сякаш чакаше за наставленията на Грег.

— Не мога — Грег се приведе и прошепна. — Майка ми ще идва на посещение. Иска да поговорим.

— Защо не си ми казал досега? — прошепнах ядосано. — Ще откажа срещата си. Искам да съм до теб.

Това беше огромен напредък. Майката на Грег беше плаха жена. Никога не се беше опълчвала срещу желанията на съпруга си, а той ги беше заявил съвсем ясно.

— Трябва да се справя с това сам — сериозните му очи се вгледаха в моите. — Ще ти разкажа всичко по-късно. Обещавам.

Той се изправи и се усмихна.

— А сега за карнавала.

Погледнах към светлосините му очи. Болка и страх се криеха зад игривата му усмивка. Карнавалите никога не са ми били присърце. Нещо в тях винаги ме караше да се чувствам тъжна. Но ако можех да го разсея да не мисли за предстоящата среща с отчуждената си майка поне за една нощ, тогава чаени чаши пригответе се идвам.

— Добре, добре. Ще отидем на карнавала утре. Само ми обещай да не ме освиркваш тази вечер.

— Кога съм те… а, да! — Той се закиска. Последният път, когато бях свирила пред публика, беше през юношеските ми години. Двамата с Грег бяхме спорили за песента, която щях да свиря. Аз исках да е Крийп на Рейдиохед. Той преминаваше през фазата си на Селин Дион и искаше да свиря „My heart will go on“. Инатът ме освиркваше и съскаше неодобрително през цялото представление.

— Е, зависи какво ще свири тази вечер. — Намръщих се. — Шегувам се, шегувам се. Сериозно, Никол, трябва да се отпуснеш малко.

— Просто отивай на масата — избутах го закачливо.

Когато Лу съпроводи всички до масата, която им беше запазил близо до сцената, аз седнах в ъгъла, настройвайки струните на китарата си. Нямах представа какво щях да изсвиря.

Огледах се наоколо из препълнената стая, надявайки се, че хората просто ще си тръгнат. Не. Ако не друго, то изглежда имаше още повече.

И тогава го усетих. Някой ме наблюдаваше. Разбира се, хората сигурно ме гледаха. Аз бях единствената с китара, която щеше да излезе на сцената. Но това беше различно. Сякаш някой ме викаше.

Обходих стаята с поглед и очите ми се спряха върху два тлеещи сапфира. Купър стоеше в най-отдалеченият ъгъл, на същото място, където беше стоял, когато последно беше довел учениците си за сладолед.

Поех си рязко въздух.

Беше тук.

Пеперудите запърхаха в и без това нервния ми стомах.

Погледът му задържа моя. Видях бърз проблясък от светлина и звуците от смях, въртящи се колела и музика проехтяха в главата ми.

Изпитах внезапната нужда да отида при него, да погаля бузата му и да премахна неспокойствието от очите му. Защо беше тук? Защо сега?

Една изтънчена ръка бавно обърна лицето му, отнемайки сините очи на далеч и прекъсвайки връзката ни.

Стиснах китарата си, очаквайки да видя Джиана. Премигнах с изненада, когато видях жена в бизнес костюм да стои срещу него. Изглеждаше малко по-голяма от мен и беше зашеметяваща. Дългата й до брадичката коса обрамчваше порцелановото й лице. Гъстият прав бретон висеше като коприна над кафявите й очи. Косата й беше прецизно оформена в стил 20-те, само че малко по-дълга. Розовите й устни се движеха, докато говореше на Купър. Той я гледаше така сякаш тя беше Луната.

Сърцето ми се сви.

Не можех да обясня защо. Бях свикнала да виждам как жените му се хвърлят отгоре, особено Джиана. Но това беше различно. Никога не го бях виждал да гледа някой както гледаше нея.

Задавих едно ридание, което изобщо не биваше да се появява. Защо трябваше да ме интересува, че е довел приятелката си в Джитърс? Ако не друго, то показваше колко е евтин, щом станеше въпрос за срещи.

Микрофонът изпращя, когато Лу го включи.

— Човече, това беше силно — каза той. — Добре, всички. Искам да ви благодаря, че дойдохте. От Джитърс сме горди да ви представим един от нас. Моля посрещнете с аплодисменти — той погледна надолу към отворената си длан — Никол Ашфорд.

Стомахът ми се сви от ужас, когато се отправих към центъра на сцената. Все още не бях решила коя песен да изсвиря. Прокарах пръсти няколко пъти по струните и вдигнах поглед към публиката, борейки се с желанието си да погледна към Купър.

— Ухааааа! — Грег извика.

Публиката се засмя и аз усетих как лицето ми почервенява. Погледнах към гордото лице на Грег и окуражителните очи на Рейнбоу.

Това се очакваше да бъде забавно, по дяволите! Нямаше да позволя на Купър и Фръцлата да ми развалят вечерта. Може и да не бях най-умният студент. Не бях световноизвестен пианист като майка ми и баща ми, но знаех със сигурност, че свиря адски добре на китара. Дали класика или не, музиката беше в кръвта ми.

Изпъвайки рамене, стрелнах поглед към Купър, решена да не се разпадам на парченца само защото беше довел приятелката си тук. И в този момент ме осени. Знаех точно какво ще изсвиря.

Из публиката се дочу тихо шъткане, когато изсвирих първите няколко акорди на „Sweet Child O’Mine“. Беше станала любимата ми песен откакто бях чула версията на Шерил Кроу. В момента, в който отворих уста и запях за детските спомени, ме обзе спокойствие. Случваше се всеки път, когато я пеех.

Изглежда всички се наслаждаваха на песента. Лу и Рейнбоу се държаха за ръце, поклащайки ги във въздуха. Други пееха припева заедно с мен. Грег и Травис бяха извадили телефоните си и бяха включили светкавиците си, докато ги размахваха във въздуха.

Вълнението беше заразно. Задрънках струните силно, изгубвайки се в песента. Забавлявах се толкова много. Не ми се искаше песента да свършва, затова я започнах отначало. Когато стигнах частта, където се пееше за очи, които бяха сини като ясното небе не можех да се спра. Погледът ми срещна този на Купър.

Лицето му беше пребледняло сякаш беше видял призрак. Дори изисканата дама изглеждаше ужасена.

Препънах се на една нота и бързо се поправих. С всяка следваща нота, лицето му се изкривяваше от болка, сякаш натисках с нож дълбоко в гърдите му. Когато стигнах до припева, той се изправи рязко и излетя навън.

Изсвирих последната нота и замръзнах. Шокирана, едва чух аплодисментите и виковете за още. Трябваше да съм щастлива. Трябваше да съм въодушевена от комплиментите.

Но всичко, за което можех да мисля, беше красивото лице на Купър изкривено от мъка и смъртоносният поглед, който изисканата дама ми отправи, преди да хукне след него.