Л. Дж. Кастило
Земно привличане (4) (Част първа)

Четвърта глава

В момента, в който отворих вратата на стаята, ме удари студен въздух, карайки ме да настръхна.

— О, благодаря ти, Господи! — Хванах се за рамката на вратата, задъхана и чакаща черните точки да престанат да се въртят пред очите ми.

Умствена бележка: недей да бягаш половин миля с пет килограма тетрадки и учебници в чантата си.

— Изгубила си форма, а? — Грег взе раницата ми и ме поведе към два празни стола.

Седнах на мястото си, твърде изморена, за да споря с него. Когато най-накрая дишането ми се нормализира, огледах залата. Беше огромна! Имаше сигурно стотина места и почти повечето бяха заети. И никой нямаше петно от кафе на дрехите си.

— Цяла сутрин се държиш много странно, Никол. Нервна ли си?

Две притеснени сини очи се взряха в мен. Никога не можех да скрия нещо от него. Познаваше ме твърде добре.

— Да.

— Виж, не е нужно да присъстваш на тези лекции. И няма нужда да се криеш, зад тези слънчеви очила. — Той потупа с пръст върху едното стъкло. — Винаги можеш да се отпишеш.

— Искам. Наистина, искам.

— Няма нужда да доказваш нищо на никой.

— Знам. Просто искам да си поставя предизвикателство.

През целия си живот съм била обикновена. Нищо специално. Нямах таланти като родителите ми. Не бях супер умна и забавна като Грег. Просто бях обикновената Никол.

— Възхищавам се на инициативата ти, но химия в понеделник сутрин? — той се прегърби напред, а челото му се опря върху чина с тихо тупване. — Наистина трябва да обмислиш приоритетите си. Като например съня. Даже професорът не е тук. Сигурно и той още спи.

Един писклив вик улови вниманието ми. Едно симпатично момиче с яркочервена коса подскочи, махайки на някой, който стоеше в задната част на стаята.

— Джиана! Ето тук!

Дочуха се няколко подсвирквания, когато едно чернокосо момиче слезе надолу по стълбите към приятелката си. Приличаше на модел с перфектната си лъскава коса, падаща на вълни по раменете й, и страстни тъмни очи. Имаше убийствени скули и плътни червени устни. Тесните тениска и дънки подчертаваха съвършената й фигура. И никъде не се виждаше да има петно от кафе.

— Не мога да повярвам, че отново ще присъстваш в часовете на Купър. Мисля, че миналата пролет те пренебрегна напълно — каза червенокосата.

— Миналата пролет беше само за загрявка — Джиана извади едно огледалце от чантата си. — Тази година ще атакувам с пълна сила.

Червенокосата се засмя.

— Толкова си лоша, Джиана. Ако мислех, че имам шанс с професор Купър, определено щях да му се нахвърля. Толкова е готин, а и е пълен с пари от всичките тези пациенти.

— Патенти — поправи я тя и завъртя очи. Загледа се в огледалото и леко потупа носа си. — Трябва да е нечий чичко-паричко, така че защо да не е моят.

Ъгх! Беше едно от онези момичета. Отпуснах се в стола си отвратена.

— Още не мога да разбера защо изобщо е тук. — Червенокосата пукна балон от дъвката с устата си. — Кой напуска работата си в Масачузетския технологичен институт, за да работи в Държавния Тексаски университет? Трябва да е женен. Може би съпругата му е започнала работа в града.

— Разведен? Бяга от някоя бивша или нещо подобно?

— Не. Доколкото знам, не се е занимавал с никоя. Прекарва цялото си време в лабораторията. Но смятам да променя това.

— О, така ли? — Червенокосата направи един балон, след което го засмука навътре и го пукна.

— Да. Мъж като него трябва да изпусне някъде напрежението.

— Не изглеждаше заинтересован, когато присъства в часовете му миналата пролет.

— Тогава нямах план. За разлика от сега.

— Аха, да. — Червенокосата направи още един балон. — Да не вземеш изпитите по химия и да повтаряш класовете не е план.

Завъртях очи. Аз се притеснявах, че няма да мога да мина часовете по химия, а това момиче Джиана гледаше на това като на възможност да си намери следващия чичко-паричко.

— О, пресвета Дево! — Грег ме стисна за рамото.

— Ъм, ауч? — измъкнах ръката си от хватката му. — Какво ти става?

Стаята се изпълни със звуци, когато хората започнаха да зяпат и да сочат към задната част на залата. Очите на червенокосата се разшириха и розовата дъвка падна от устата й право в скута.

Надолу по стълбите слизаше самият Адонис облечен в тениска на Тексаския университет. Движеше се бавно, сякаш да се убеди, че всички имат време да се полюбуват на дългото му, стройно тяло. Няколко момичета извикаха името му. Той им се усмихна, разкривайки трапчинки и перфектни бели зъби. Беше прекрасен. Всички погледи бяха върху него и той попиваше възхищението и от мъжете, и от жените.

Когато сви едната си мускулеста ръка, хващайки се за презрамката на раницата, червенокосата въздъхна драматично и започна да си вее с ръка.

Завъртях очи.

— Знаеш ли кой е това? — изписка Грег.

— Не. И не ме интересува. — Заврях нос в раницата си, търсейки резервен молив и тетрадка. Не можеше ли професорът да се появи вече и да приключвам с този час?

— Това е Травис Брандън.

— Е, и?

— Нищо. Просто е най-великият куотърбек в историята на университетския футбол.

— Сериозно? — Очите ми правеха добра тренировка с всичкото това въртене днес. — Как изобщо знаеш това? Не гледаш футбол.

— Не. Но гледам него. Както всички останали. Мамка му! Идва насам.

— Свободно ли е? — Травис застана до празното място до Грег. Лампите над нас хвърляха светлина върху златистите му кичури. Грег беше безмълвен.

Е, това се случваше за първи път. Никога досега не беше оставал без думи. С ъгъла на очите си видях как червенокосата и Джиана се сръгват, опитвайки се да се избутат от местата си, за да направят място на университетската куотърбек звезда.

Много хубаво приятелство имаха, няма що.

— Не. Цялото е твое — отвърнах, отговаряйки вместо слисания Грег.

— Аз съм Травис. Травис Брандън.

Грег се зазяпа в протегнатата му ръка, сякаш виждаше такава за първи път.

— Аз съм Никол, а това е приятелят ми Грег — сръгах го с лакът.

— Ти си Травис Брандън — каза той.

— Да, току-що го казах. — Травис го погледна учудено, след което върна вниманието си към мен. — Чух, че този професор Купър е адски строг задник.

Той се приведе напред. Кафяви очи се спуснаха надолу към гърдите ми, а след това се повдигнаха нагоре, за да ме погледнат отново.

Мразех, когато момчетата правеха така. Можех да го приема така, сякаш разглеждаше петната от кафе, но не, правеше го отново — очи върху гърдите.

— Тогава защо си се записал за часовете му? — сопнах се.

Очите му се върнаха върху лицето ми.

— Това е последният, който ми трябва, преди да завърша, и е единственият, който не пречи на футболните тренировки.

— Радвам се да чуя, че имаш ясни приоритети.

Грег се обърна към мен с ококорени очи.

— Какво?

— Касъ остъчно мъвай — каза той, стискайки зъби и усмихвайки се фалшиво. Беше като професионален вентролог. Имаше страшен талант и очевидно беше хлътнал по Травис.

— Вадете листи и моливи — един строг глас проехтя силно в залата.

Вратата в предната част на стаята се затръшна, когато професорът закрачи към катедрата. И веднага щом видях лицето му, ми се прииска да умра.

Господин Задник с цялата си заднишка прелест изгледа гневно зад катедрата.

Оу, по дяволите! Господин Задник беше Професор задник. Моят професор.

— След няколко минути ще правите тест. Изисквам високи постижения в този курс. Предвиждам, че половината от вас ще отпаднат до края на деня, а още една трета ще се откаже до края на седмицата. Благодарение на неадекватната ви гимназиална подготовка, този тест ще ми позволи да преценя колко трябва да си занижа очакванията.

Студентите подскочиха в местата си, когато тръшна куфарчето си върху катедрата. Докато тършуваше из куфарчето си, изваждайки купчина листи, забелязах, че на челото си имаше пот. Беше твърде топло за спортно сако. Когато повдигна ръка, за да избърше чело, кафяво петно от кафе се подаде под закопчаното сако.

— Прецакана съм.

— Не се притеснявай. Ще се справиш добре — каза Грег.

— О… Ъ-ъ… Да, теста. — Не бях толкова притеснена от теста, колкото че професор Купър можеше да ме забележи. Отпуснах се надолу в мястото си. Аз бях виновна за закъснението му. А той изглеждаше адски вбесен.

Професор Купър вдигна поглед и сканира залата. Студентите се загледаха в него, сякаш нямаха представа за какво говори. Вероятно все още бяха в шок.

— Искате покана ли? Листи. Моливи. Веднага!

Настана суматоха от движения, когато студентите побързаха да извадят материалите си. Предполагах, че си бяха мислили, че тъй като е първият ден на класа, щеше да я кара по-спокойно. Повечето професори четяха списъците с имена, говореха за учебната програма и приключваха.

— Хей, човече, имаш ли молив? — Травис прошепна към Грег.

— Да, разбира се — Грег, който изведнъж си беше възвърнал гласовите данни и който изглеждаше твърде нетърпелив да помогне, затършува трескаво за друг молив. Погледна ме веднъж и опъна кока ми.

— Хей!

— По време на теста искам тишина.

Гласът на професор Купър прозвуча твърде близо. Преглъщайки, погледнах бавно нагоре и той беше там, с цял куп тестове в ръка и изгарящи сапфирени очи.

Мамка му! Беше ме познал.

— Мислите ли, че ще успеете да я пазите, госпожице…?

— Ашфорд — изписках.

— Госпожице Ашфорд. Моля свалете си слънчевите очила. Преписването няма да бъде толерирано в този клас.

— Аз не… ъм, да, сър, професор, сър, Купър — заекнах, докато се заех да сваля очилата. Веднага щом ги махнах, погледнах обратно към него.

Сините му очи се разшириха, когато се сключиха с моите. В този момент, цялото му лице се промени. Строгостта беше изчезнала.

Картини и звуци се появиха отново в съзнанието ми — диско топка, ски, пухкави бели облаци и смехът на малко момиченце. Смесица от чувства преминаха през мен — объркване, щастие, мъка.

Хванах се за чина, замаяна от всичките тези сетива. Опитах се да погледна настрани, да избягам от стаята. Разпадах се. Но не можех да откъсна поглед. Нещо ме задържаше към него сякаш бях привличана от гравитацията.

— Никол — прошепна той.

Премигнах, объркана от внезапната вълна на еуфория, когато изрече името ми. Какво ставаше? Защо не можех да извърна поглед? Откъде знаеше името ми?

— Да, професоре?

Сякаш събуждайки се от сън, нежността изчезна от лицето му и изражението му отново стана сурово.

— Опитай се да не разлееш нищо върху тези.

И пусна теста в скута ми.