Л. Дж. Кастило
Земно привличане (5) (Част първа)

Пета глава

Какво, по дяволите, беше това?

Обърнах листа, надявайки се, че нещо приличащо на английски ще се появи като от магия. Имаше всякакви странни знаци и завъртулки на страницата. Нямах идея какво бяха, нито какво означаваха.

Захапах молива си, усещайки как на челото ми се появяват капчици пот, въпреки че в стаята беше хладно. Нямаше нищо по-лошо от часовника, който тиктакаше, напомняйки ми, че оставаха четиридесет и пет минути, за да си изкарам главата от задника или да се проваля на първия си изпит. Какво по-голямо напрежение от това?

Изпъвайки рамене се загледах в първия въпрос. Нямаше да позволя на откачените си халюцинации да ми се изпречат на пътя. Беше очевидно, че стресът от започването на университета заплашваше да ме хване в клопката си, но аз нямаше да му позволя. Какво си мислех? Че професор Купър някак си магически знаеше името ми? Имаше списъка с учениците, а аз му казах фамилията си. Пф!

Не бяха минали дори пет минути, когато една шепа ученици смачкаха тестовете си и напуснаха. Даже Грег изглежда се затрудняваше. Цялото му лице беше изкривено от концентрация и той продължаваше да изтрива отговорите си.

Травис изглежда си прекарваше добре. Подсмихваше се на себе си, показвайки трапчинките си. Приведох се леко, за да видя по-добре какво драскаше. Беше образът на професор Купър с дяволски рога и козя брадичка.

Травис вдигна поглед и ми намигна.

Завъртях очи. Нямах време за училищни шегички.

— Има ли някакъв проблем, госпожице Ашфорд?

Подскочих в мястото си. Столове изскърцаха в притихналата стая, когато близо десет чифта очи се обърнаха към мен.

— Ъм… не сър.

— Тогава може ли да те съветвам да използваш времето си мъдро и да гледаш в собствения си лист.

Убийте ме сега.

— Да, сър.

В очите ми запариха сълзи. Толкова бях засрамена. Очите ми се обърнаха към Грег.

— Можеш да го направиш — каза безмълвно.

Кимнах. Беше прав. Нямаше да позволя на професор Злобил да ме разстрои. Поех си дълбоко въздух и се заех с първия проблем.

Каква е химичната формула на амониевия сулфат и какво е молекулното му тегло?

Захапах устна, въртейки кичур коса около пръста си, докато мислех за часовете си по химия в училище. Беше един от онези нервни навици, които майка ми мразеше. Усмихнах се, когато най-накрая се сетих за отговора и го записах на листа.

Виждаш ли, можеш да го направиш. Просто работи върху въпросите един по един. Преминах на следващия въпрос и след това на следващия. Бях стигнала до последния, когато ме връхлетя най-странното усещане. Сякаш някой ме наблюдаваше. Засмях се. Ако някой се опитваше да препише от теста ми, сигурно е полудял, или по-скоро полудял футболист.

Бавно вдигнах очи, като внимавах да държа главата си надолу. Изпод мигли, погледнах към Травис. Все още драскаше на листа си. Поне този път бяха само геометрични фигури.

Внимателно очите ми се преместиха към професор Купър. Две спокойни очи ме наблюдаваха, сякаш чакаха нещо.

Дъхът ми секна. Номер ли беше това? Може би съжаляваше, че ме беше изложил пред целия клас. Или може би бях глупачка и той го знаеше, затова ме наблюдаваше, за да се убеди, че няма да препиша.

Отвори портфейла си и извади нещо, което приличаше на малка снимка. Очите му се вдигнаха отново към мен и той направи крачка напред. Замръзнах, задържайки дъха си. Бавно, той вървеше към мен, а очите му се местеха нагоре и надолу между мен и снимката.

Какво правеше?

— Професор Купър?

Стряскайки се, той се сопна на студента до него.

— Какво?

Клетото дете затрепери в обувките си, а ушите му почервеняха.

— А-а-а-з съм г-готов с т-т-теста.

Листът се разтресе в ръката му, когато го повдигна.

Очите на Купър се плъзнаха по мен и аз бързо сведох поглед върху листа си и стиснах горната част на чина с всичка сила. Защо продължаваше да ме зяпа?

— Добре — той сграбчи листа. — Ако си сто процента сигурен, че отговорите ти са правилни, можеш да напуснеш. Сигурен ли си?

— Ъм, да?

— Тогава какво още правиш тук?

— Ще раздавате ли учебната си програма?

Горкото дете изглеждаше така сякаш ще припадне, когато гласът на Купър проехтя:

— Внимание студенти. За тези от вас, които не са прочели известието залепено от външната страна на вратата на залата и за тези, които изглежда не могат да следват инструкции — той изгледа момчето, което беше позеленяло — учебната програма ще бъде изпратена на целия клас довечера.

След което се обърна към студента.

— Други въпроси?

— Не — изписка момчето и излетя от залата.

— Оставете моливите — каза Купър. — Ако не сте успели да завършите основен тест, който покрива елементарните аспекти от химията, тогава е малко вероятно да минете този клас. За останалите от вас, които успяха да завършат всички въпроси, поздравления, можете да четете.

Студентите се струпаха в предната част на стаята, за да предадат тестовете си.

— Ще се видим по-късно — Травис мигна на двама ни, като остави листа си.

— Направи ми услуга и предай теста ми вместо мен — Грег ми хвърли листа си, събра си нещата и хукна след Травис.

— Чакай, Грег!

— Обичам те! — помаха ми, след което избяга навън от залата и викна след Травис.

По дяволите Грег и неговото хлътване. Последното нещо, което исках, бе да имам близък контакт с Купър. Просто исках този ден да свърши.

В момента, в който го приближих, усетих отново онова познато привличане. Тъкмо щях да подхвърля листите и да избягам, когато един студент ме блъсна отзад. Препъвайки се напред, ръката ми се докосна до тази на Купър. Той отскочи назад, сякаш го бях опарила.

Очаквайки да видя отново онези студени очи да ме гледат гневно, премигнах, когато срещнах две разтопени сини езерца. Устните му се разтвориха, сякаш щеше да ми каже нещо. И аз зачаках със затаен дъх, борейки се срещу привличащата сила, която ме караше да се заровя в гърдите му. Даже не познавах мъжа, но все пак можех да видя болка, надежда и объркване дълбоко в очите му, когато ме погледнеха.

Сякаш чул въпроса ми, той бързо овладя изражението си, придавайки си строг и професионален вид и избягвайки погледа ми, сякаш се предпазваше от мен.

Но това беше лудост. Защо ще се страхува от мен? Той беше професорът.

Безмълвно го предизвиках да ме погледне отново. Привличането, което изпитвах към него, ме побъркваше. Придвижих се по-близо, приближавайки ръката си към неговата. Тъмните му мигли се спуснаха надолу, когато той сякаш започна да води някаква вътрешна битка със себе си.

Погледни ме.

— О, професор Купър. Толкова се радвам, че успях да се запиша отново за часовете ви. — Джиана измъкна тестовете от ръката ми и ги хвърли при останалите върху катедрата.

Професор Купър вдигна поглед. Очите му се сключиха за момент с моите, преди да се преместят върху Джиана.

— Госпожице Ферили, радвам се да ви видя отново. Може би този път ще се справим по-добре?

— Може би, ако получа малко допълнителна помощ… — Тя запърха с мигли.

— Разбира се, елате с мен. Можем да си уговорим час през работното ми време.

Той ме подмина следван от Джиана плътно зад него. Стоях там като глупачка с отворената си уста. Бях бясна. И това, което ме вбесяваше повече, беше фактът, че не знаех защо съм бясна.