Л. Дж. Кастило
Земно привличане (2) (Част първа)

Втора глава

Сънят започваше както винаги — премигване на цветни светлини, мирис на пуканки и захарен памук и „той“. Не знаех кой беше и никога не можех да видя лицето му, без значение колко се опитвах. Чувах само дълбокия звук на смеха му, усещах мускулестата му ръка около кръста си и леката като перце целувка на челото си. Когато се опитвах да видя нагоре към лицето му, той и тълпата около нас изчезваха, оставяйки ме сама в сенките. И всеки път ме изпълваше студена празнина. Беше толкова болезнено, че се събуждах с вик, с бузите и възглавницата мокри от сълзи, а гърдите ми свити от тъпа болка.

Този път сънят беше по-въздействащ, по-истински. Гласът му викаше името ми отчаяно. Затичах се към него, някак си знаейки, че е в беда и че ако не го стигна ще умре. Тласках се напред през тъмнината, но без значение колко силно бутах, оставах на едно и също място. Сякаш някаква незнайна сила ме задържаше.

Спрях и се приведох напред, притискайки ръце към коленете си, в опит да си поема въздух. Не можех да го стигна. Не бях достатъчно силна. Тогава чух някакво малко момиченце да се смее и да вика името ми с тънкия си, звънък глас. Видях проблясък от лунички и ягодово руси плитки… Последва писък.

Цялото ми тяло се изпълни с ужас. Незабавно се затичах в нейна посока. Плачех, докато слушах гласът му и виковете на малкото момиченце, което ме молеше да се върна при тях. Затичах по-бързо, но пак не можех да ги стигна.

И тогава едно силно свистене прекъсна виковете им. Ушите ми забучаха все по-силно с всяка изминала секунда. Космите на врата ми настръхнаха докато чаках в тъмното, напрягайки се да чуя гласовете им отново.

Блъсна ме вятър, който ме остави без въздух. Беше толкова силен, че едва се държах изправена. И тогава го чух — звукът на товарен влак. Бавно се обърнах. Проблесна ярка светлина и всичко около мен побеля. Краката ми се подкосиха и аз извиках.

— Никол, отново сънуваш. Събуди се, Никол!

Скочих. Силни ръце се увиха около мен, когато ахнах.

— Какво се случи? Къде съм?

— В спалнята си, в къщата на Рейнбоу. Преместихме се тук вчера, не помниш ли?

Очите ми се фокусираха и аз се взрях в притесненото лице на Грег. Изпуснах бавна въздишка. Намирах се в къщата на леля ми в Тексас. Днес беше първият ден от часовете в колежа. Не бях премазана от товарен влак. Сега ако можеше само и сърцето ми да се вразуми, преди да е изскочило от гърдите ми и да е поело към хълмовете.

— Отново сънува онзи сън, нали?

Грег научи за откачения ми сън, когато лагерувахме в задния му двор преди години. Бях се събудила ридаейки, а той ме беше успокоявал.

Е, това не беше напълно вярно. Бях го фраснала в носа, когато се опита да ме събуди. Редувахме се да плачем и изхабихме цяла ролка хартия онази вечер.

— Да. През последните два месеца само се влошава.

— Прекалено много стрес?

— Може да се каже. А сънищата се промъкват и в ежедневието ми. Продължавам да имам тези… какво правиш?

Той повдигна пръст и извади едно тефтерче и химикал от задния си джоб.

— Така, как ви кара това да се чувствате? — той се приведе напред, заемайки класическата поза на психолог.

— Не си бил и на първия си клас по психология и вече ме диагностицираш? — засмях се.

— Тренирам, скъпа — намигна той. — Сериозно, не си ли взимаш лекарствата?

Пресягайки се за чантата си, извадих лекарството, което високоплатеният психиатър на майка ми ми беше предписал, когато преминавах през емо-фазата си в училище. Поклащайки ги пред Грег, хапчетата задрънкаха в почти пълното шишенце.

— Мразя да вземам тези неща. Карат ме да се чувствам странно и наистина не помагат толкова.

— Взимай ги, жено. Тези твои сънища объркват съня ти за красота. И, приятелко, не ми се иска да ти го казвам, но… — той посочи към огледалото в другия край на стаята.

Бях бъркотия. Косата ми беше разрошена, предимно залепнала на влажни кичури по лицето ми. И нещо странно се случваше с кожата ми. Скочих от леглото, за да видя по-отблизо.

— Божичко! Какво се е случило с лицето ми?

Линии от възглавницата се бяха отбелязали върху яркочервени бузи, а около очите ми имаше бели кръгове. Бяха в същата форма като слънчевите ми очила.

Той се засмя.

— Мисля, че си получила малко повечко тексаско слънце.

— Няма начин! Как може да изгоря толкова бързо?

— Намираме се в Тексас, забрави ли? Родината на каубоите. А ти, госпожице албинос, трябва да се научиш да наслояваш слънцезащитния крем.

Докоснах внимателно лицето си с пръсти и потръпнах.

— Не мога да отида в час изглеждайки така.

Погледнах към самодоволното му и все пак перфектно загоряло изражение.

— Ти беше отвън повече и от мен, защо не приличаш на червен пастел?

— Магията на минералния фон дьо тен със слънцезащитен фактор и пудра. Можеш да заемеш моя ако искаш. — Дари ме с перфектната си манекенска усмивка, преди да се обърне към нощното шкафче.

— Ето — натика в ръката ми нещо, което приличаше на тако. — Изглеждаш така сякаш малко храна би ти се отразила добре.

— Грег, кълна се, твърде метросексуален си. Носиш повече грим и от мен.

— Да, но определено си заслужавам. И спри да се мръщиш, ще ти излязат още повече бръчки.

Промърморих и отхапах от такото. Изтръпнах от горчивия вкус.

— Какво, по дяволите, ям?

— Това, приятелко моя, е тако с тофу. Мисля, че пропусна да ми споменеш, че Рейнбоу е вегетарианка. Няма нищо, което да прилича на храна в тази къща. Сега побързай и се облечи. Искам да спрем някъде за истинска храна преди часовете.

След като се облякох набързо и заех магическия грим на Грег, Рейнбоу ни извика в кухнята.

— Какво направи с твоето тако? — прошепнах. Не исках да си мисли, че не оценявах, че ни беше направила закуска.

— Мисля, че го пуснах в тоалетната.

— Мислиш?

— Не искаше да потъва! Атакувах го с четката обаче. Мисля, че го изгубихме безвъзвратно.

Дочу се кликване, последвано от ярка светлина.

— Хей! — Грег потърка очи.

— Съжалявам за това. Забравих как могат да те заслепят тези неща. — Рейнбоу остави някакъв фотоапарат до ръчно издълбаната дървена кутия върху плота. — Просто исках снимка, която да добавя към колекцията си със снимки на Никол.

— Имаш мои снимки?

— Разбира се, че имам. Погледни.

Кутията беше пълна с мои снимки от детската градина до последната ми година в училище. Не можех да повярвам, че майка ми й ги беше пращала. Даже не знаех за съществуването им. Всяка година чинно позирах за снимки от училище, но никога не виждах копия. Предположих, че родителите ми са твърде заети, за да се занимават с това.

— Мама ти ги е изпращала?

— Не точно — тя погледна надолу и се засуети около фотоапарата. — Сключихме сделка с училището да ми изпраща копие на всяка снимка, която поискам.

— Не разбирам.

Топли кафяви очи погледнах нагоре, за да срещнат моите.

— Двете с майка ти никога не сме били близки. Но когато разбрах, че е бременна с теб, поисках да съм част от живота ти. Тя обаче, не мислеше, че ще съм добър пример за подражание заради начина, по който живея.

Смръщих вежди.

— Начинът, по който живееш?

Грег ме сръга в ребрата и ме погледна многозначително. Отне ми няколко секунди, преди да се усетя. Също като него и тя беше на другия бряг.

— Оу! Виждам.

Не можех да повярвам, че майка ми можеше да причини нещо подобно на собствената си сестра. Беше музикантка на класическа музика, която обикаляше света, да му се не види. Колко по-тесногръда можеше да бъде?

— Обещах й, че няма да продам това на медиите — тя повдигна една снимка на майка ми облечена с тесен гащеризон и колан с тока. Къдриците на перманентно накъдрената й коса бяха толкова стегнати, че приличаха на кафява памучна топка върху главата й. Уха. Никога не бях виждала майка ми в такава светлина. Щеше да умре, ако това излезеше наяве. — Надявам се нямаш нищо против.

Прегледах цялата дузина снимки в кутията. Моето детство. Очите ми се напълниха със сълзи от това, което беше направила леля ми.

Да имам против? Как можех изобщо? За по-малко от ден, тя ми беше показала повече любов, отколкото родителите ми за цял живот. По свой си начин, Рейнбоу е била с мен и ме е гледала как раста.

— Ти си най-добрата, Рейнбоу — прегърнах я. Определено бях взела правилното решение да дойда тук.

Усмихвайки се от признанието на Рейнбоу, двамата с Грег потеглихме през малкото градче, в търсене на палачинки, по път за кампуса. С всяка следваща улица, усмивката ми помръкваше, а космите на врата ми настръхваха. Беше същото зловещо чувство, което бях изпитала снощи. Всичко изглеждаше познато. Улиците, къщите, дори трафик светлините. Завих на един ъгъл, предчувствайки, че трябва да спра и когато го направих, видях, че има светофар, който светеше червено. Сякаш знаех къде отивам, без да ми се налага даже да мисля. Беше инстинктивно.

Зачудих се дали родителите ми не бяха свирили в кампуса, докато съм била твърде малка, за да си спомням. Понякога, като услуга на приятелите им от музикалния факултет, организираха оркестър и изнасяха представления пред студентите. Правеха го рядко и то предимно в престижни или музикални училища като Джулиард или Новоанглийската консерватория. Съмнявах се да са дошли на място като Тексаския държавен университет, особено след като майка ми се беше заклела, че няма да стъпи повече в Тексас.

Погледнах към Грег, който се занимаваше с радиото и мърмореше колко много му липсвали дисковете. За някой, който не беше от ранобудните хора, доста оживено прехвърляше кънтри станциите.

— Ъгх! Не мога да намеря една нормална радиостанция. Е, добре така и така сме тук… — Той вдигна ръце и се отпусна назад в седалката си. Запя заедно с Джордж Стрейт, разбира се извън тоналност, за всичките бивши, които живели в Тексас.

Кикотейки се, аз върнах вниманието си обратно на пътя и натиснах спирачките рязко, на косъм от колата, която беше спряла пред нас.

— По дяволите, жено. Можеш ли да ни закараш до кампуса цели? Твърде млад и сладък съм, за да умра.

Сърцето ми заби учестено и аз се загледах в моста пред нас. Размазани картини се появяваха и изчезваха от съзнанието ми, като статичен екран — тъмни, търкалящи се облаци, птици и клони носени из въздуха.

Всичко започна да се върти и през тялото ми премина страх. Стиснах волана и се задъхах.

Силно свирене на клаксон ме разтърси от унеса и картините изчезнаха.

— Уау! Това изглежда е било голяма катастрофа — той погледна през прозореца и явно не беше забелязал малката ми паник атака. — Пикап срещу мост. Изглежда пикапът е победил.

Поемайки си дълбоко въздух, внимателно натиснах педала на газта. Всяка част от тялото ми крещеше да се махна от там, но изглежда нямаше накъде другаде да поема, тъй като мостът беше останал само с едно платно.

Дъхът ми се накъса, когато приближихме. Избърсах потните си ръце в панталоните, докато наблюдавах как аварийният камион издърпваше червеният пикап от ръба на моста. Металът застърга, когато бариерата се счупи на две и едно парче падна с плясък в реката. Внезапен порив на студ ме удари в гърдите и захапах устна, сдържайки писъка си.

Защо откачах така?

В момента, в който минахме, натиснах педала на газта и профучах между колите пред мен, игнорирайки всичките гневни подсвирквания и жестове с ръка.

— Какво има? Добре ли си?

— Нищо. Всичко е наред. — Ударите на сърцето ми се нормализираха, когато мостът изчезна от поглед. — Просто съм гладна.

Той ме погледна скептично. Стомахът ми изкъркори като по поръчка.

— Виждаш ли? — усмихнах се фалшиво. Много рядко пазех тайни от него, но тази беше твърде странна. Сигурно просто бях нервна. Сигурна бях, че веднага щом притесненията от първия ден в университета отминеха, всичко щеше да си дойде на мястото.

Надявах се.