Л. Дж. Кастило
Земно привличане (13) (Част първа)

Тринадесета глава

— Сигурен ли си, че си добре, Грег? Изглеждаш леко позеленял. Можем да починем малко.

— Няма нужда от почивка. Добре съм, виждаш ли — той се усмихна за момент, преди да простене тихо.

След начина, по който Купър и приятелката му бяха реагирали на изпълнението ми, бях благодарна, че се бях съгласила да дойда на карнавала. В момента, в който видях блещукащите светлини и чух музиката, усетих дърпане в гърдите си. Но виждайки Грег толкова развълнуван успях да се разсея от чувството. Забавлявахме се адски много. Или по-скоро аз се забавлявах, наблюдавайки как Грег се опитваше да не повърне хотдога си.

Засмях се.

— Казах ти, че чаените чаши ще ти дойдат в повече. Все още ли искаш да се качиш на Нулевата Гравитация?

— Да, само ми дай няколко минути.

— Не разбирам. Защо се тормозиш. Нямаш какво да доказваш.

Той погледна надолу смутено.

— Хванах се на бас с Травис.

— Сериозно ли, Грег? Такова момче си. Колко?

— Петдесет долара.

— Петдесет! — шляпнах рамото му. — Сигурно е хубаво да плуваш в пари. Знаеш ли колко време ми отнема да спечеля това в Джитърс?

— Ау! — той хвана ръката ми — Изрежи си ноктите, жено.

— Поне цветът на лицето ти започва да се връща обратно — засмях се. — И говорейки за Травис. Не можеш да скриеш нищо от мен. Знам, че двамата сте намислили нещо.

Широки бебешко сини очи се взряха право в моите.

— Не знам за какво говориш.

— Двамата се държахте странно снощи. Какво става?

— Нищо.

— Грег… — поставих ръце на кръста си и затропах с крак.

— Добре, да. Има нещо, което трябва да ти кажа за Травис. Ооо, виж врачка.

— Грег, ще ми измъкнеш ръката! — изпищях, когато ме задърпа към входа на някаква цветна шатра. Отпред висеше табела.

Гледане на ръка, предсказване на бъдещето.

Мадам Захра.

— Винаги съм искал да ми гледат на ръка — каза той.

— Откога?

— Отпреди две секунди. Хайде. — Той ме дръпна в шатрата. Преди да успея да кажа още нещо, една жена забърза към мен.

— Заповядай, скъпа. Очаквах те. Седни. Аз съм мадам Захра.

Посочи ни към една маса в центъра на просторната шатра. Приличаше на обичайната палатка на врачка. Свещи трепкаха в кръг около голяма кристална топка. Големи пухкави възглавници покриваха земята.

— Колко вълнуващо! — Грег се настани на една от възглавниците.

Сядайки, мадам Захра опъна дългата си, червена рокля и намести червения шал, който покриваше главата й. Големи, кръгли обеци се люлееха, докато се движеше и се удряха във вълни от прошарената коса, която висеше до раменете й.

Повдигнах вежда. Бях чела за някои от врачките по карнавалите. Всичко всъщност беше една голяма измама. Нямаше начин някой да знаеше бъдещето. То беше само дим и огледала.

— Не си ли една малка красавица? Това ще е първото гледане и за двама ви. Мога да го видя.

Грег подръпна ръката ми, а очите му ме замолиха да се присъединя до него.

Е, добре, предполагах всеки трябваше да си изкарва някак прехраната, нали? Жената изглеждаше мила.

— Да — сдържах се да не завъртя очи и се наместих до Грег.

По-вероятно беше да ни е чула. Грег беше наистина шумен.

Тя се пресегна към ръката ми. Кокалестите й пръсти се плъзнаха по дланта ми, карайки ме да потръпна.

— Хммм, интересно.

— Какво има? — Грег надникна към ръката ми.

— Виждам прекъсване по линията на живота ти. Внезапно прекъсване.

Грег се приведе напред и присви очи. След което облиза пръст и го потърка върху дланта ми.

— Това е петно от химикал.

— Ююю! Спри се, Грег — издърпах ръката си от мокрия му пръст.

— На мен ли ми викаш? Ти си тази с мръсните ръце.

Мръщейки се, аз се обърнах обратно към мадам Захра.

— Извинете приятеля ми. Все още се опитва да се съвземе от чаените чаши. Не му остана никакъв кислород в мозъка, от всичкото онова пищене.

Поставих ръката си обратно в нейната.

Тя се усмихна и си сложи чифт очила.

— Да, така е по-добре. Виждам много красив мъж, който е навлязъл в живота ти неочаквано.

Захапах език. Всички врачки казваха това.

— И този мъж е любовта на живота ти.

Сапфирени очи се появиха в съзнанието ми. Стиснах зъби и избутах настрани мислите за Купър.

— Хмм, това е странно — тя си пое рязко въздух и раменете й се сковаха.

Космите на врата ми настръхнаха. Силен, свистящ звук като бял шум изпъни ушите ми. Исках да си отскубна обратно ръката и да побягна. Трябваше да си повтарям, че това е просто част от представлението.

Тя изпусна една въздишка и бавно постави ръката ми на масата. Облегна се назад и потърка слепоочието си.

— Какво има?

Повдигна един пръст, задържайки очите си затворени.

Погледнах нервно към Грег. Той присви рамене. Това не бе нормално, нали? Защо не ми говореше за високия, тъмен, красив мъж, за бялата ограда и за двете деца, които щяхме да имаме?

Най-накрая, мадам Захра отвори очи. Пресегна се през масата и хвана двете ми ръце, сякаш подготвяйки ме за това, което щеше да ми каже.

— Не знам как да ти кажа това. Всичко, което мога да ти кажа, е да се пазиш от Вортекс. Ще те засмуче и ако се предадеш, ще изчезнеш завинаги.

— Чакай малко! — извиках, когато стана да си тръгва — Къде отиваш? Какво имаш предвид „Вортекс“?

— Съжалявам. Само това мога да ти кажа — тя побърза да излезе от шатрата.

Обърнах се към Грег сразена.

— Какво беше това?

Той се засмя нервно.

— Постановка?

Клуб „Вортекс“ ли имаше предвид? Щеше ли да се случи нещо, ако излезех с Травис? Откъде знаеше, че ще излизам с него?

Отговорът ме осени и аз се засмях. Беше малко студентско градче през уикенда. Имаше само един денс клуб в града. Просто беше направила късметлийско предположение.

— По дяволите, много е добра. Не мога да повярвам, че едва не се хванах.

Тогава защо не можех да се отърся от чувството, че казаното от нея беше истина?

В момента, в който слязохме от „Нулева Гравитация“, Грег изтича до близката мъжка тоалетна. Поради някаква причина въртележките не ми действаха зле и умирах от глад.

Последвах нюха си и се заклатушках около палатките с най-различни игри. Купих си дантелени мекички и си похапвах щастливо, когато чух познат глас.

Купър!

Пъхайки последното парче в устата си, побързах да се скрия зад една голяма плюшена панда, когато се показа иззад ъгъла с Фръцлата увиснала на рамото му.

Бях шокирана от начина, по който изглеждаше. За някой, който се предполагаше, че е на среща, изглеждаше ужасно. Носеше същите дрехи от снощи. Наболата му брада беше гъста, сякаш въобще не се беше бръснал.

Фръцлата погали рамото му, а на лицето й играеше усмивка. Искаше ми се да закрача право към нея и да й кажа да се разкара. Беше повече от ясно, че на него не му се стоеше тук.

Приближих се напред, за да чуя това, което му казваше.

В този момент, един от десетките кабели по земята реши да ме нападне и аз се спънах.

С лице напред.

Поваляйки пандата.

И няколко от приятелчетата й.

Добре де, целият рафт.

— Хей! — момчето, което ръководеше шатрата извика, когато заваляха панди, лъвове, катерици и маймуни.

Да, безшумието не ми беше в кръвта. Трябваше да зачеркна ЦРУ от листа си за професионална реализация.

— Съжалявам — подскочих, когато момчето започна да ме проклина със силния си акцент. Очите на Купър се разшириха за момент, след което Фръцлата докосна рамото му и му каза нещо. Той кимна и си тръгна.

Стиснах оцапаните си с пудра захар ръце в юмруци. Ако не бях заобиколена от цяла зоологическа градина щях да й дам да разбере. Вместо това, опитах да оправя бъркотията, която бях направила.

— Чакай, нека ти помогна да ги вдигнеш — пристъпих на пръсти и закачих голямата панда обратно на куката.

— Ето — отстъпих назад, готова да вдигна още една, когато един отделен рафт пълен с костенурки, акули и морски звезди, падна.

Минувачите ме гледаха с онова бавно зяпащо изражение, с което хората наблюдаваха инцидентите по пътя, които подминаваха с колите си.

— Не! Не искам повече помощ от теб. Тръгвай си. Тръгвай си, веднага! — момчето ме изпъди.

Завъртях се, благодарна, че нямаше да ме накара да му платя за бъркотията, която бях направила. Направих крачка и се блъснах във Фръцлата.

— Ти си Никол.

— Д-д-да — заекнах, твърде изумена, за да мисля за всичките неща, които исках да й кажа само преди няколко секунди.

— Знам какво се опитваш да направиш и няма да ти се размине — сопна се, а очите й горяха.

Премигнах, объркана.

— Не знам за какво говориш.

— Мислиш си, че можеш да го примамиш в леглото си? Е, направо целуни жалкия си задник за сбогом — тя нави ръкавите си.

Ченето ми увисна.

— Не изпитвам никакъв интерес към професор Купър.

Тя се изсмя.

— Всички момичета сте еднакви, мислите си, че само защото има добро сърце, можете да се възползвате от него. Мислите си, че трябва само да поклатите дупета и ще можете да забиете ноктите си в него и милионите му.

— Неговите мили… — замислих се за това, което Джиана беше казала за патентите му. — Виж, ето какво. Не знам от къде ти е хрумнало, че се опитвам да го примамя. Дори не ме познаваш.

— Познавам типа ти. Но ти, ти си най-долната от всичките. С тази… тази… — миглите й запърхаха, когато преглътна измъчено. Сякаш щеше да се разреве. — Откъде знаеш за нея?

— За кой?

Ноздрите й се разшириха.

— Знаеш за кого говоря. С тази коса и песента. Знаеш точно какво да направиш. — Тя се приведе напред, а гласът й стана заплашителен. — Чуй ме, Никол, ако това е истинското ти име. Стой далеч от него. Или ще се наложи да се разправяш с мен.