Л. Дж. Кастило
Земно привличане (3) (Част първа)

Трета глава

Обичах Грег. Той ми беше като семейство. Но, човече, имаше най-малкият пикочен мехур познат на човечеството. Знаех си, че не трябваше да пие втората чаша кафе.

Облегнах се на стената, докато тълпи от студенти носещи раници и книги отминаваха. Повечето знаеха накъде отиват. Беше лесно да забележиш първокурсниците. Всичките имаха онова изгубено, изплашено изражение, докато надничаха към номерата на стаите, крачейки надолу по коридорите.

Придържайки айскафето си в една ръка и карта на кампуса в другата, затърсих сградата по химия, докато чаках Грег да излезе от мъжката тоалетна. Ако не се появеше скоро, щяхме да закъснеем, а аз щях да вляза в час подгизнала. Защо нямаше климатици в тази сграда? Толкова бях потна, че очилата ми се плъзгаха по носа, докато разглеждах картата.

Кампусът беше огромен. Обърнах картата. Бяха нужни двете страни на огромно парче хартия, за да поберат целия район на университета. Картата прошумоля, когато я завъртях, опитвайки се да разбера кой край трябваше да е нагоре. Не знаех защо съм толкова нервна. А и фактът, че, когато бях нервна, ставах непохватна, изобщо не помагаше.

Дочу се силен звук от разкъсване и част от картата се развя към пода и изчезна сред тълпата.

Чудесно. Като си знаех късмета, това щеше да е парчето, на което се показваше къде се намира сградата по химия.

Раздразнена, отворих вратата на мъжката тоалетна. Трябваше да тръгнем, преди да съм започнала да откачам отново. Ако щях да имам още една паник атака, предпочитах да е в по-хладна сграда.

— Грег! Да не падна или нещо такова? Най-добре да не се занимаваш с косата си.

— Извинете, мад’ам — едно момче с каубойска шапка и ботуши застана на вратата.

Майчице мила, определено бяхме в Тексас.

— Съжалявам — промърморих като отстъпих назад в претъпкания коридор. — Простете. Съжалявам, не исках да ви ударя с раницата си.

Струваше ми се, че всички студенти от университета вървяха по този коридор. И разбира се, непохватната аз, трябваше да се убедя, че ще се блъсна във всеки един от тях по отделно. Двама студенти ме погледнаха с насмешка. Не ги винях. Не знаеха в кое да се взират по напред — в изгорялото ми лице или в дългата ми буйна коса, която беше полепнала по него.

Намирайки един ъгъл с по-малко студентски трафик, се пльоснах на земята и зарових в раницата си, за да извадя айпода си. Имах нужда само да се успокоя и да престана да се държа като госпожа нацупеност. Със слушалките поставени на място и Шерил Кроу напявайки в ушите ми, си поех дълбоко въздух и се разтършувах за ластик, за да си вдигна косата.

По дяволите. Нямах късмет.

Извадих един молив и въздъхнах. Трябваше да свърши работа. Захапвайки молива, събрах косата си в опашка и се опитах да я завъртя около пръста си. По лицето ми се стекоха капчици пот, когато кичурите продължаваха да се изплъзват.

— Кути тин!

Едно момиче с гъста черна коса, спря пред мен и повдигна вежда, когато чу приглушеното ми проклятие.

Изплюх молива от устата си.

— Съжалявам, не ти.

Тя поклати глава и тръгна към изхода на сградата.

Браво. Първият ми ден в колежа и вече псувах непознати.

Поставяйки молива обратно в устата си, опънах косата си назад, решена, че ще я обуздая. С бързо завъртане, натиках молива през кока и най-накрая успях да я задържа.

— Да! — чувствайки се много по-разхладена, се заех с картата. След като я изучавах в продължение на няколко минути, най-накрая открих сградата.

В другия край на кампуса.

Мамка му!

Погледнах отново към часовника си.

Два пъти мамка му! Лекцията започваше след пет минути.

Скочих на крака, готова да нахлуя в тоалетната и да завлека Грег навън, когато лицето ми се удари в нещо твърдо.

И топло.

Покрито със снежнобяла риза.

И миришещо толкова порочно хубаво.

Имаше нещо в това да докосваш тези шест, не — осем коремни плочки, което те караше да забравиш здравия си разум. Ако мислех трезво, или ако мислех въобще, щях да престана да опипвам мъжа и да се извиня.

Е, не се случи.

Бяхме заклещени насред маса студенти. Удряха се в мен, тикайки ме дори още по-близо до мускулестия непознат.

И тогава той ме докосна.

И навсякъде имаше фойерверки и неонови светлини.

Изгарях от едно просто докосване.

От допира на един непознат.

И все пак беше толкова познато.

Гърдите му завибрираха. Дълбок приглушен глас ме върна обратно в реалността. Тогава усетих нещо студено и мокро.

И си спомних, че държах кафе.

Някъде.

Бавно се преместих назад. Тъмно петно от кафе беше покрило предната част на снежнобялата му риза и тъмносивата му вратовръзка. Беше нормално студентите да носят вратовръзка и лъскави черни обувки в класовете, нали? Нали?

Нали?

Преглъщайки, очите ми се плъзнаха нагоре от обувките му, по колосаните сиви панталони и бялата, но сега по-скоро покрита с кафе, риза.

Спрях, наблюдавайки една стисната челюст покрита с набола брада, която по всяко друго време бих сметнала за изключително секси. Поех си въздух, подготвяйки се да погледна мъжа в очите и да се извиня за кафето и опипването. Дъхът ми секна, когато се взрях в две прелестни сапфиреносини очи.

Дори в най-мрачния ти момент, аз ще съм до теб и ще те обичам.

Думите ехтяха в съзнанието ми, изглежда появили се от нищото. Спомен? Нещо, което бях чула по радиото?

Пулсът ми затуптя в ушите и ми беше нужна всичката сила, която притежавах, за да не се облегна на него и да не се изгубя в тези сини очи. Изглеждаше ми толкова познат. Напрегнах мозъка си, чудейки се дали го бях срещала преди. Може би на някое от вечерните партита на родителите ми? Определено не беше от типа мъже, които някой можеше да забрави с тези негови широки рамене, тъмнокестенява коса, зашеметяващо красиво лице и перфектни устни. Устни, които се движеха.

— Какво каза? — премигнах, чудейки се защо не можех да го чуя.

Той се намръщи, карайки лицето си да изглежда опасно и секси. Привличането, което изпитвах към него, направо не беше за вярване. Дори не познавах този мъж, а вече бях очарована.

Очите ми се разшириха от изненада, когато повдигна ръце към лицето ми. Дланта му се докосна в бузата ми. Допирът му беше като мълния. Сякаш електрическа вълна мина през цялото ми тяло. Сърцето ми заблъска неистово, когато се приведе напред. Затаих дъх, страхувайки се да помръдна, когато устните му се приближиха към мен. Пронизителни сини очи, примесени със златисти точици се вгледаха в моите. Бях хипнотизирана.

Нещо подръпна ушите ми, последвано от внезапно свистене, когато слушалките изскочиха навън.

— Казах, че трябва да внимаваш къде вървиш. Закъснявам заради теб.

Сексапилният непознат отстъпи назад и избърса мокрите си ръце в панталоните.

Премигнах, объркана. Да не си бях изгубила ума? Изключи проклетите хормони и помогни на клетия мъж.

Зарових в раницата си, търсейки нещо, с което да му помогна да се изчисти.

— Аз… ъ… твоята риза… моето кафе… петно…

— Много добре. Успя да идентифицираш ключовите компоненти от последствията на невнимателните ти действия.

За кой, по дяволите, се мислеше той? Стиснах зъби. Секси или не, този задник ме нервираше.

— Виж, съжалявам за кафето. Знам, че не гледах къде вървя. Закъснявам и…

— Не се нуждая и не искам извиненията ти. Не си единствената, която бърза за някъде. Студенти. — Господин Задник поклати глава мърморейки си, докато крачеше надолу по коридора.

Агх! Какъв никаквец!

Погледнах надолу към бледожълтата си риза, която бях избрала усърдно за първия ден в университета. Цялата беше напръскана с кафяви точки.

Чудесно. Просто чудесно. Глупав секси пич с неговите глупави очи — можех да се върна у дома, да се преоблека и да пропусна първият си час или просто да го преглътна и да затичам като полудяла из кампуса.

Погледнах часовника си.

Май ще тичам като полудяла.

Влетях в мъжката тоалетна и намерих Грег пред огледалото, подреждайки всеки кичур на вече перфектно фризираната му коса.

— Хей! — извика, когато го задърпах навън. — Не съм готов.

— Напротив.

— Може и да си доволна на огромни слънчеви очила и прическа с молив, но някои от нас предпочитат да се показват в най-добрата си светлина. И какво е това голямо петно на ризата ти? Не мисля, че мога да позволя да ме виждат с някой толкова опърпан като теб — той ми се усмихна закачливо.

Изръмжавайки, прокарах ръце през косата му и я разроших.

— Ето. Сега си подхождаме. А сега бягай.