Л. Дж. Кастило
Земно привличане (1) (Част първа)

Първа глава

— Това вече наричам къща, Никол. Прекрасна е!

Оставих куфара с китарата си на земята и застанах до най-добрия си приятел, Грег Милър, зяпайки към това, което би трябвало да е къщата на леля Бърнадет. Пътуването през цялата страна от Ню Йорк до Тексас сигурно бе изпържило мозъчните ми клетки, или може би това се дължеше на заслепяващите неонови стени.

Къщата представляваше дъга от цветове. Едната страна беше яркозелена, с множество символи за мир, нарисувани около всеки един от прозорците. Нещо, което приличаше на коледни лампички, минаваше по дължината на целия покрив и се увиваше около всеки инч на лилавата веранда отпред. Дузини диви цветя покриваха двора, а най-вдясно имаше зеленчукова градина.

— Не може да е това — огледах се наоколо в търсене да уличен номер.

Беше ми трудно да си представя, че човекът, който живееше тук, може да е роднина на майка ми. Можех да я чуя в главата си как казва нещо от рода на: „Не е подобаващо за един Ашфорд да живее на подобно място“.

— О, виж! Климатици! — каза Грег — Мислиш ли, че изисканият ти, класически задник ще се справи без централна климатизация?

— Разбира се, че да — преглътнах, взирайки се в двете малки метални кутии, които стърчаха до прозорците. Бях извън приятната си, охладена кола от две минути, а дрехите ми вече бяха подгизнали от пот. Бях чувала, че в Тексас е горещо, но не очаквах да е чак толкова!

— И според семейството ми нямам и частица класика в тялото си — продължих аз.

Името Ашфорд беше известно сред кръговете на класическата музика. Родителите ми бяха концертни пианисти, които обикаляха света. Когато хората откриеха кои са те, често ме поглеждаха със завист и ме питаха какво е чувството да си тяхна дъщеря. Винаги отвръщах учтиво като „Прекрасно е“ или „Те са страхотни родители“. Не знаеха, че бродех из празните стаи на триетажната ни къща, молейки се да имаше някой, с който да поговоря. Не знаеха, че когато се качих на сцената за дипломирането в гимназията и погледнах към публиката, единственото познато лице, което видях, беше това на Грег, защото родителите ми бяха заминали на концерт в Австралия. Само Грег знаеше, че стоях и проливах сълзи в новото си лъскаво BMW Z3 с двупосочен билет първа класа за екскурзия до Лондон… и двата подаръка за завършването от родителите ми.

Грег знаеше, защото единствено той беше там.

Това беше преди две години, но все още болеше от спомена. Само ако не бях такова голямо разочарование за тях. Бях обикновена. Никакъв талант… Е, освен ако да се научиш да свириш на китара сам не се считаше за такъв. Ако леля Бърнадет не ми беше подарила китарата за завършването, сигурно още щях да вярвам, че нямам никакви музикални умения. Не че родителите ми одобриха. Щом не беше класическо, значи не беше истинска музика.

— А като говорим за така нареченият ми изискан задник, имам само тази кола и — бръкнах в джоба си — тридесет долара и петдесет и два цента на името си.

Трябва да призная, че бях малко уплашена от решението си да се запиша в колеж в Тексас. След като бях обикаляла из Европа в продължение на две години, напълно издържана от родителите си, които бяха сметнали, че това ще бъде прекрасен начин да опозная „културите“, бях взела решението да поема по свой път. Бяха полудели, когато им казах, че ще уча в държавния Тексаски, вместо в Колумбийския университет. Беше най-бурната реакция, която бях предизвиквала в тях от години. Дори отмениха концерта си в Цюрих и долетяха обратно в Ню Йорк, за да се опитат да ме разубедят. Но вече бях решила. Не се отказах, дори когато ме заплашиха, че няма да ми помогнат и със стотинка. Толкова бях горда със себе си. Бях отстояла желанието си, въпреки че нямах и представа как щях да платя за колежа.

Погледнах спестяванията си в ръката ми.

Да, бях прецакана.

Избрах Тексаския университет, защото беше възможно най-далеч от Ню Йорк и леля Бърнадет живееше близо до кампуса. Не я бях виждала от години, а единствената снимка с нея, която майка ми беше позволила да държим вкъщи, беше от семейна коледна сбирка, направена някъде в началото на осемдесетте. Мама мразеше всичко, което й напомняше за живота й в Тексас. Била си тръгнала в момента, в който срещнала баща ми, и никога повече не погледнала назад. Слава богу, леля Бърнадет ме съжали и ме прие да остана при нея колкото поискам.

— Казах ти да ме оставиш да ти помогна с паричния проблем — обади се Грег.

— Няма начин. Правя това сама.

— Добре, госпожице Упорита. Нека тогава да свалим багажа и да се настаним, за да можем да ти намерим работа. Въпреки че не съм сигурен, че тази къща е достатъчно голяма за всичките ни неща.

— Всичките ни неща? — засмях се, закрачих до задната част на жълтия подвижен фургон и отключих вратата. Тя се нави нагоре, разкривайки цяла стена от клатещи се кутии, на всяка, от които пишеше името му.

— Нямаш ли предвид твоите неща?

Той премигна невинно.

— Нямам представа за какво говориш.

— Грег!

— Добре де, добре. Извини ме задето не искам да се обличам така, сякаш току-що съм станал от леглото.

— Само защото не нося папийонка не значи, че съм старомодна.

— Ауч. Удряш под кръста, а Ашфорд? — Лицето му почервеня. — Не мога да повярвам, че повдигна тази тема. Заклехме се с кръв, че никога няма да говорим за първия ми и последен моден гаф. Беляза ме за цял живот. Буквално. Виждаш ли?

Той поклати пръста си, същия, който бях убола с ножа за писма на баща ми, когато бяхме в училище.

Усмихнах се и се сетих за първия път, когато го срещнах. Бях в трети клас, а той в първи. Отивах на частния си урок по цигулка, или както го наричах аз — „половин час в подлудяване на учителя ми по музика със симулиране на звука на разгонена котка“, когато видях няколко деца да закачат най-сладкото момченце. С гъстата си светлокестенява коса, големи сини очи и червена папийонка кой не би го помислил за очарователен… — очевидно не и двете момчета, които бяха два пъти по-големи от него. Това беше единственият път, в който бях благодарна, че родителите ми ме бяха записали на уроци по цигулка. Калъфът беше влязъл в употреба, когато го използвах да фрасна побойниците по главите. Няма нужда да казвам, че повече не притесниха Грег. Оттогава бяхме най-добри приятели.

Повечето хора ни мислеха за брат и сестра. И двамата имахме еднакъв цвят коси и бяхме стройни. Въпреки че бих убила за бебешко сините му очи, вместо за моите синьо-зелени.

— Спри да преувеличаваш. Беше съвсем леко боцване — отвърнах аз.

— Добре, нямам белег, но не преувеличавам, когато ти казвам, че приличаме на фотосесия „преди“ и „сега“.

— Спри се, злобарче — засмях се и го сръчках закачливо.

— Аз? Злобен? Имам спомен за някой друг, който изхвърли дисковете ми с Шер през прозореца, някъде между Нашвил и Мемфис.

— Четиринайсет часа Шер беше достатъчно. Ушите ми кървяха.

Той кръстоса ръце и се нацупи.

— Добре, ще ти се реванширам. Ще те заведа на концерта й.

— Да бе. Концерт в това малко градче? Не мисля.

— Не е толкова малко. Има МОЛ, а и ми се стори, че видях дискотека.

— Видях търкаляща се суха трева, Никол! Търкаляща се суха трева!

Той ми се усмихна и ми намигна. Винаги ме закачаше, когато бях изплашена или нервна. Това беше неговият начин да ме разсее и винаги успяваше да ме накара да се засмея.

— Не знам какво щях да правя без теб. — Никога не бях очаквала, че ще дойде с мен в Тексас. Бях се приготвила за сърцераздирателно сбогуване и огромна телефонна сметка, защото беше невъзможно да мине и ден, без да говоря с него. И тогава, два дена преди обявената ми дата на заминаване, той се появи на входната ми врата с миниван спрян на алеята и заяви, че ще дойде с мен.

Две големи неща се случиха това лято. Най-накрая се примирих с факта, че никога няма да задоволя родителите си, а Грег се разкри пред неговите. За разлика от моите родители, които бяха развели голяма парична сума пред очите ми, само за да остана в Ню Йорк и да се запиша в Колумбийския университет, родителите на Грег му бяха дали пари да се премести възможно най-далеч от тях. Когато им каза, че иска да учи в Тексаския заедно с мен, дори използваха някои връзки, за да го приемат, след като беше изтекъл срокът за подаване на документи.

— Сигурно щеше да си се изгубила по средата на Айдахо досега. Обичам те, но, приятелко, трябва да се научиш да четеш карти.

Пресегнах се да взема една кутия.

— Да, да. Беше по-скоро…

— Никол? Това ти ли си? О, божичко, наистина си ти. Толкова си пораснала.

Ченето ми увисна, когато видях жената, която вървеше към нас. Къдрава, червена коса стигаща до кръста й. Беше толкова гъста, че многоцветната лента за коса, едва я задържаше да не щръкне напосоки. Шареният потник и дългата й, феерична пола бяха в тон с къщата със завъртулките си в лилаво, зелено и синьо. През очевидно свободно пуснатите й гърди висеше огърлица с формата на знака за мир.

— Хей, лельо Бърнадет — изскимтях, когато ме прегърна силно.

— О, отказах се от това име преди години. Сега съм Рейнбоу Скай. Майка ти не ти ли е казала? Няма значение, не ми отговаряй. Наричай ме Рейнбоу. Виж се само. — Тя отстъпи назад и ме огледа. — Пораснала си толкова бързо и си толкова красива. А това трябва да е Грег.

Очите на Грег се разшириха, когато Рейнбоу го обгърна с ръце.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо…

— Рейнбоу — тя го пусна и се усмихна. — Никакви формалности тук. Всички сме просто хора.

— Ъъм, добре… Рейнбоу. Исках да ти благодаря задето ми позволи да остана първия семестър, докато си намеря собствено място. Ще се радвам да ти плащам наем.

— Да не съм чула нищо подобно — тя махна с ръка прекъсвайки го. — Остани колкото искаш. Пфю, днес ще бъде ужасно горещо. Имате късмет, че климатиците, които ви поръчах, бяха инсталирани тази сутрин.

Тя избърса чело с ръка.

Грег заби лакът в ребрата ми. С шокиран поглед, той посочи към Рейнбоу.

— О! Боже! Мой! — каза безгласно.

Щях да го убия. Какво толкова ако леля ми изглеждаше така, сякаш живееше в ерата на водолея.

И тогава ги видях.

Косми под мишниците.

Завъртях очи и го сръчках обратно.

— Благодаря, лельо Бърна… ъм, Рейнбоу. Нямаше нужда да го правиш. Не искаме да ти създаваме проблеми.

— Не ставай глупава. Отнема време докато свикнеш с жегата. Вече виждам, че се разтапяш. — Тя огледа прогизналата ми тениска. — Елате в къщата и изпийте по един студен чай.

— Майчице мила! — възкликна Грег в момента, в който пристъпихме вътре. — Определено ще остана. Няма начин да намеря нещо по-добро от това.

Сякаш бях влязла в машина на времето и се бях върнала в седемдесетте. Напълно сериозно. Сякаш някоя дъга беше повърнала в хола на леля ми. Стените бяха боядисани в същите нюанси на лилаво и зелено като отвън. Подът беше осеян с жълти и оранжеви килимчета. Вместо обичайната мебелировка имаше барбарони и велурени възглавнички, във всякакви форми и размери. Под прозореца имаше едно малко диванче, наметнато с разноцветно покривало.

— Влюбен съм в декорацията — ухили се Грег. — Никол, погледни мрежите!

Закачени за тавана, висяха мрежи, които обграждаха най-различни произведения на изкуството. Повечето бяха луни и цветя с цветовете на дъгата. Леля ми наистина много, много, много харесваше дъгите.

— Ъм, да, много са красиви — отвърнах, гледайки към яркожълтия знак за мир, който заемаше едната стена.

— Харесвам цветовете. Правят всичко много по-бодро — каза тя. — Не мислите, че е прекалено, нали?

— Не — казахме едновременно двамата с Грег.

— Хубаво — тя отвори вратата към една малка стая. — Това е твоята спалня, Никол. Боядисах я вместо теб, но можеш да я промениш ако искаш.

Поколебах се, тъй като не бях сигурна какъв вид лудост да очаквам. Поставяйки усмивка на лицето си, пристъпих в стаята. Без значение как изглеждаше, щях да я харесам. Не исках да нараня чувствата на Рейнбоу, след като беше толкова мила с нас.

С бледожълтите си стени, стаята изглеждаше нормална в сравнение с останалата част от къщата. Слънчева светлина грееше през големия прозорец. Вентилаторът на тавана шумеше тихо, докато перките се въртяха, образувайки лек ветрец и карайки белите завеси да се развяват. Стаята беше с размерите на банята ми в Ню Йорк, но не ми пукаше. Имаше легло, нощно шкафче, бюро и голямо огледало на вратата на гардероба. Притежаваше всичко, от което имах нужда. И все пак, изпитах някакво странно усещане.

Космите на врата ми настръхнаха, а по ръцете ми плъзна трепет.

— Добре ли е стаята? — попита Рейнбоу.

Имаше нещо в тази стая, което не можех да си обясня. Прокарах ръка по повърхността на малкото нощно шкафче. Беше странно колко позната я усещах.

— Да, чудесна е. Благодаря ти много.

— Прекрасно. Е, ще те оставя да се разхладиш, докато покажа стаята на Грег надолу по коридора.

Седнах на леглото и се отпуснах назад. Веднага щом главата ми докосна възглавницата, изображението на някакво прекрасно момче се появи в съзнанието ми: рошав бретон, слънчеви очила Рейбан и секси усмивка.

Изправих се рязко. Кой, по дяволите, беше това? Видението беше толкова истинско, като спомен. Не можеше да бъде. Не познавах никой, който да изглеждаше така.

Поклатих глава и отново легнах назад. Сигурно беше някой от филмите, които гледахме късно вечер с Грег. Бях изморена и съзнанието ми играеше игрички.

Затворих очи и се заслушах в шума на вентилатора, докато се унасях, надявайки се, че съм взела правилното решение да стана самостоятелна.