Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (8)

Глава 8

Чайнатаун в Лос Анджелис не е като Чайнатаун в Сан Франциско. Тук няма хубави въжени линии. Магазинчетата, продаващи евтини сувенири и убийствени ръчно изработени чанти, са малко и далеч не представляват най-съществената част от икономиката.

Чайнатаун в Лос Анджелис е първият модерен американски китайски град, притежаван и планиран от самите китайци, който в момента беше дом за повече от петдесет хиляди души с азиатски произход. През последните години бе започнал да привлича художници и млади професионалисти от всички раси и се бе превърнал в модерно място за живеене.

Чайнатаун в Лос Анджелис е вълнуваща смесица от хора с авангардни убеждения, които го бяха направили свой дом, работеха и живееха в него. От двете страни на улиците се редуваха магазини за месо, по чиито предни витрини като странни гердани висяха заклани гъски, рибни пазари, където търговците на риба като истински факири умело боравеха с остри като бръсначи ножове, и места, където можеш да си купиш билки или лековити прахове, които китайците използват от хилядолетия. Надписите бяха на китайски. Основният говорим език беше китайски с огромно разнообразие от диалекти. Но с традиционните китайски магазинчета се редуваха галерии за съвременно изкуство, бутици и школи по йога.

Джейс се премести в Чайнатаун заедно с Тайлър, след като умря майка им. Двамата напъхаха оскъдното си имущество в няколко торби за пране, задигнати от каросерията на камиона, който го разнасяше и бе паркиран зад един ресторант, и скочиха в един автобус. Всяка вечер, когато се завръщаше в Чайнатаун, Джейс си припомняше деня, в който доведе брат си за ръка и го преведе през Портата на Синовното благочестие в едно място, където никой никога нямаше да ги потърси.

Алисия Деймън бе умряла като неидентифицирана жена в болницата „Добрите самаряни“. Джейс знаеше това, защото сам я бе завел в стаята за бърза помощ, вземайки „назаем“ колата на един пиян съсед, прекалено замаян да забележи, че мършавото момче от съседната къща задига ключовете му.

Майка му не каза на сестрата, която я прие, своето име и адрес. Не позволи на Джейс да се появи с нея, нито да привлече вниманието към себе си по какъвто и да е начин, нито да каже истинското й име и къде живеят.

Алисия не вярваше на никой с някакво положение в обществото, а най-големият й страх бе от служителите на „Службата за защита на децата“, които имаха правото и властта да й отнемат синовете й. Оскъдната поща, която получаваха, бе адресирана до пощенска кутия и никога до апартамента, в който живееха по онова време. Нямаха телефон. Джейс беше регистриран в общинското училище под името Джон Чарлс Джеймисън. Изхранваха се с парите, които Алисия припечелваше с работата си като слугиня, където й плащаха на ръка, и от чека на „Социални грижи“, който пристигаше всеки месец на името на Алисън Дженингс.

Нямаха семейни приятели. Джейс никога не бе водил свои съученици у дома. Никога не беше срещал баща си, нито бе виждал негова снимка. Когато бе по-малък, беше питал защо, но след като навърши шест години, престана да пита, тъй като въпросът му разстройваше толкова много майка му, че тя отиваше в другата стая и плачеше.

Нямаше представа кой беше бащата на Тайлър — може би барманът от пристанищната кръчма, където майка му бе работила за кратко време. Беше го виждал на няколко пъти, защото бе проследил тайно Алисия до работата й, страхувайки се да остане сам в стаята, в която тогава живееха под наем. На два пъти ги видя през прозореца да се целуват, когато всички посетители си отиваха. След това неочаквано семейство Деймън си вдигна багажа и се премести в друга част на града. Няколко месеца по-късно се роди Тайлър. Джейс никога повече не видя бармана.

Винаги когато искаше обяснение за начина, по който двамата с брат му са се появили на бял свят, Алисия отговаряше с думите: „Човек не може да бъде непрекъснато внимателен.“

Трябваше да й повярва. След смъртта на майка си той не предяви претенции към тялото й, защото хората щяха да задават въпроси, а въпросите не са хубаво нещо. Тогава бе само на тринадесет години и знаеше, без никой да му каже, че службата за защита на децата щеше да връхлети върху тях като ястреб и двамата с Тайлър щяха да бъдат осиновени и най-вероятно разделени.

Освен това нямаше пари за погребение. Пък и майката, която той и Тайлър познаваха, вече не съществуваше. Мъртвото тяло нямаше нищо общо с жената, която тя бе, но никога повече нямаше да бъде. Така че тялото й бе пренесено в сградата на съдебна медицина в града, за да бъде съхранявано в моргата, където още триста други Джейн и Джон Доу^[1] влизаха всяка година, напразно очаквайки някой да си спомни за тях и да го е достатъчно грижа, че да ги потърси.

С остатъците от кобалтовосините свещи, взети от католическата църква на три преки от техния апартамент, и повехнали, непродадени цветя от корейския пазар малко по-надолу по улицата Джейс и Тайлър направиха нещо като помен на майка си. Подредиха малък олтар във всекидневната. В центъра му поставиха снимката на Алисия, направена преди години в определено по-добри времена.

Тайлър бе изровил снимката от покритото с плат сандъче, което майка им имаше откакто Джейс се помнеше. Беше го претършувал на няколко пъти, когато нея я нямаше, но никога в нейно присъствие. Тя не бе предложила да сподели съдържанието му с тях. Една кутия със спомени без история, без обяснения. Снимки на хора, които не познаваше, направени на места, където не е бил. Тайни, които завинаги щяха да си останат такива.

Джейс произнесе кратко надгробно слово, после двамата с Тайлър изброиха качествата на майка си, които най-много обичаха и които щяха да им липсват. Казаха й сбогом и загасиха свещите. Джейс прегърна малкото си братче и двамата се разплакаха. Джейс се мъчеше да плаче толкова безшумно, колкото може, защото той беше по-големият и трябваше да бъде силен.

Алисия му бе казала да не се тревожи, ако нещо се случи с нея. Беше му обяснила, че в случай на нещастие трябва да се обади на един телефон, който го накара да запомни наизуст, и да попита за Али. Само че, когато Джейс набра номера в една улична кабина, му отговориха, че телефонът вече не съществува. Така че нямаше никакъв Али, но имаше много неща, за които да се тревожи.

На следващия ден Джейс излезе, за да потърси място, където да живеят. Беше хвърлил око на Чайнатаун поради много причини. Първо, искаше Тайлър да расте някъде, където да не се страхува, че някой бандит ще разбие главата му за четвърт долар или ще го отвлече, за да го продаде на някой гнусен педофил, и така да спечели пари за следващата си доза. Второ, тук общността бе толкова многообразна и еклектична, че никой нямаше да сметне, че не са за това място. И трето, смяташе, че ако действително успеят да се скрият при китайците, нямаше да се притеснява, че някой може да ги предаде на службите за децата. Китайците управляваха своето общество по свои начини и закони, не приемаха намеса от страна на външния свят. За тях семейство беше повече от дума, определена от властите на Лос Анджелис. Трудното бе да накарат китайците да ги приемат.

Джейс обикаляше улиците в търсене на работа. Непрекъснато го отхвърляха. Никой не го искаше, никой не му вярваше, и повечето от хората му показваха чувствата си, без да изрекат и дума на английски.

В края на третия безплоден ден, когато бе почти готов да се откаже, Тайлър го помъкна към рибния пазар, за да му покаже жива морска котка в аквариума на една витрина.

Типично в негов стил, той отиде направо при човека, който изглежда знаеше всички отговори, и започна да задава милион въпроси за морските котки — откъде са дошли, колко са стари, какъв вид са, дали са мъжки или женски, какво ядат, колко често трябва да се чисти аквариумът.

Човекът, когото бе избрал да отговаря на въпросите му, бе една прекрасно облечена дребна китайка с поведение на кралица, чиято тъмна коса бе събрана на руло на тила. Може би беше на около петдесет и отгоре, но изглеждаше така, сякаш можеше да постави чаша с шампанско на главата си и да премине до другия край на квартала, без да разлее нито капка.

Тя изслуша потока от въпроси на Тайлър с вдигнати вежди, сетне го хвана за ръката, заведе го до аквариума и търпеливо отговори на всеки от тях. Той попи информацията като гъба, сякаш никога досега не бе научавал нищо по-удивително. Гледаше я с широко отворени очи, пълни с възхищение и жажда, и сърцето на жената се разтопи.

Тайлър имаше такова въздействие върху хората. В него живееше нещо едновременно невинно и мъдро. Стара душа, както го определи мадам Чен. Госпожата ги нахрани в малкия ресторант в съседната сграда, където всеки се стараеше да й угоди, докато тя даваше нареждания на китайски.

Разпита Джейс за миналото им. Той бе доста неопределен и неясен в отговорите, но й съобщи за смъртта на майка им и че нямат никакви роднини. Призна също, че се страхува да не ги дадат за осиновяване, да не ги разделят, и никога повече да не се видят. Тайлър сигурно щеше да бъде осиновен бързо, защото беше малък. Но да се намери място за момче в пубертета беше трудна работа.

Мадам Чен претегли цялата информация, докато пиеше чая си. Тя дълго време мълча и Джейс беше сигурен, че ще ги отпрати да си вървят по пътя. Но когато най-накрая проговори, отклони поглед от очите на Джейс и го впери в очите на Тайлър, докато изричаше: „Семейството е всичко на този свят.“

Тези думи изплуваха в главата на Джейс, докато куцукаше по уличките на Чайнатаун посред нощ. През повечето време той се чувстваше чужд на света, аутсайдер, самотник. Не се осланяше на никого, не вярваше на никого, не очакваше нищо от никого. Така беше научен. Сам беше установил много причини да не вярва и затова не си го позволяваше.

Но харесваше семейство Чен и им бе дълбоко благодарен. Беше му приятно в компанията на другите куриери, макар че едва ли можеше да ги нарече свои приятели. Това бяха неговите връзки, кръгът от хората около него и Тайлър, свързани със съвсем тънки нишки, които лесно можеше да бъдат разкъсани, ако е необходимо.

Тази нощ някой се бе опитал да го убие. Полицията го издирваше — в най-добрия случай, за да го разпита, в най-лошия да го обвини за убийството на Лени Лоуел. Нямаше при кого да отиде, за да сподели проблемите си. Да се довери на друг човек, означаваше да рискува прекалено много независимостта си. А и защо някой от хората, които познаваше, би рискувал спокойствието в живота си заради него?

Джейс можеше да види, че хлабавият кръг около него се разпада, а хората от живота му се разпръскват като частиците от метеор, който е профучал през земната атмосфера. Беше изненадан да осъзнае колко много означават за него тези обикновени връзки. Не беше се чувствал толкова слаб и така безнадеждно самотен от дните след смъртта на майка си.

Семейството е всичко.

Неговото единствено семейство бе едно десетгодишно момче и той щеше да направи всичко, за да го предпази от тази опасност.

Успя да се върне в Чайнатаун, без да предизвика нечие подозрение. Никой не го видя, освен неколцина бездомници, които подадоха главите си от кашоните, в които спяха докато минаваше покрай тях. Но утре ченгетата щяха да обиколят всички агенции за куриери, опитвайки се да открият пощальона, който бе взел пакета от офиса на Лоуел. Тогава щеше да се превърне в основен заподозрян от страна на всички. Най-вероятно преследвачът му щеше да направи същото, за да открие името и адреса и да прибере пакета, който все още притискаше корема му под ластика на шортите.

Който и да го търсеше, щеше доста да се поизпоти, докато го открие. Адресът, който бе вписал в молбата си за работа, не беше този, на който живееха с Тайлър. Него не беше дал на никого. Плащаха му в брой под масата — нещо, което не бе необикновена практика за агенциите от този бранш, които работеха нелегално, в сянка, в сектора на сивата икономика. Плащането на ръка означаваше, че нищо от парите му не отива за държавата. Той не плащаше данъци и правителството не знаеше за неговото съществуване, а агенцията не го осигуряваше със здравни и социални осигуровки.

На пръв поглед това беше рисковано. Ако случайно се наранеше по време на работа, нямаше медицинска осигуровка А инцидентите бяха неизбежни. Статистиката сочеше, че всеки велосипедист може да очаква сериозно нараняване на всеки две хиляди мили, изминати върху колелото. Сам беше пресметнал, че навърта по две хиляди мили на всеки няколко месеца, разнасяйки и приемайки пратки. Но по този начин правеше повече пари — чисти петдесет процента върху цената на всеки курс, и ако агенцията трябваше да го осигури, може би щеше да заплати болничната му сметка веднъж, но вероятно нямаше да има работа, която да го чака, когато излезете от болницата. Компанията щеше да го смята за рисков и да го изхвърли.

Никой не можеше да го проследи и по сметките за домакинството, защото той плащаше на семейство Чен в брой за водата и електричеството, както и за кабелната телевизия в апартамента. Наемът бе за сметка на работата, която вършеше, като ринеше лед за големите шкафове в рибния пазар. Никога не водеше гости вкъщи. Не беше достатъчно близък с никого, за да има причини за това. Рядко ходеше на срещи, нямаше време за връзки. Малкото момичета, с които бе излизал, не знаеха нищо за него, нито къде живее. Както бе свикнал от съвсем малък, той не оставяше никакви писмени следи, които да доведат до него и Тайлър.

Макар да знаеше колко трудно щеше да бъде да го открият, Джейс се страхуваше да се прибере у дома. Въпреки факта, че не налетя на ченгета, нито срещна отново преследвача си, не можеше да се отърве от чувството, че някой го наблюдава, че го следи. Някакво невидимо и всезнаещо зло се носеше над града под буреносните облаци. Или може би това бяха просто първите признаци на хипотермията, която го накара да потрепери, когато се подпря на задната врата на рибния пазар и се изкачи по стълбите за малкия апартамент.

Щом приближи до вратата, чу гласове. Мъжки гласове. Сърдити. Джейс задържа дъха си и притисна ухо към вратата, опитвайки се да дочуе разговора през оглушително биещия в ушите му пулс. Гласовете утихнаха. Сърцето му блъскаше като барабан. След това един висок глас започна да приканва да си купите кола на Черитос Ауто Скуеър.

Ние спестяваме, така че и вие спестявате. Елате на Черитос Ауто Скуеър!

Джейс въздъхна облекчено и влезе в апартамента си.

Единствената светлина идваше от телевизора в ъгъла на стаята и хвърляше разноцветни петна по малкото пространство върху двете тела на футона^[2]: Тайлър, разперил крайниците си, с една ръка и глава върху възглавницата, с изпънати крака, и възрастен мъж, когото братлето му наричаше дядо Чен. Древният баща на покойния съпруг на мадам Чен. Дядо Чен се бе изтегнал на футона, с отметната назад глава и отворена уста, ръцете му бяха обърнати с дланите нагоре, като изображение на някой измъчван светец, който се моли на Бог да го пощади.

Джейс отиде до брат си, намести главата му върху възглавницата и го покри с одеялото, което бе паднало на пода. Тайлър дори не помръдна, нито отвори очи. Дядо Чен издаде звук и се размърда, като вдигна ръце пред лицето си, сякаш да се защити.

— Спокойно. Аз съм — прошепна Джейс.

Старият човек свали ръцете си и се усмихна, сетне заговори бързо на китайски, език, който Джейс така и не успя да научи за шестте години, през които живееха в Чайнатаун. Можеше да каже „добро утро“ и „благодаря“ и това беше всичко. Но нямаше нужда да знае езика, за да разбере, че дядо Чен го укорява, че се прибира много късно и че Тайлър се е притеснявал за него. Старецът продължи да нарежда като картечница, посочвайки часовника, после Тайлър, и размахвайки пръста си в лицето на Джейс.

Младежът вдигна ръце в самозащита.

— Съжалявам. Случи се нещо и закъснях, знам. Много съжалявам.

Дядо Чен дори не си пое дъх. Ядосан, той вдигна ръката си с изпънати палец и малък пръст до ухото си и имитира телефон.

— Опитах се да се обадя — отвърна Джейс, сякаш това щеше да го оправдае. За петдесет години живот в Съединените щати, старият човек не бе направил никакъв опит да научи езика, като виреше нос при самата идея за това, сякаш беше под достойнството му да говори английски на хора, които не желаят да научат китайски.

— Линията беше заета — обясни с мимики Джейс, като показваше как говори по телефона и линията дава заето.

Дядо Чен недоволно изпуфтя и махна с ръце, сякаш искаше да го прогони от стаята.

В този момент се събуди Тайлър, потри очи и погледна брат си.

— Наистина много закъсня.

— Знам. Съжалявам. Опитах се да се обадя на мадам Чен. Даваше заето.

— Дядо Чен беше на компютъра, ровеше в сайтовете на китайските момичета.

Джейс хвърли недоверчив поглед към стареца, който сега имаше студеното, непроницаемо изражение на някой каменен Буда.

— Не искам да гледаш порносайтове — каза Джейс на брат си.

Тайлър завъртя очи.

— Те въобще не са голи. Той си търси булка по интернет.

— Но той е на сто и двадесет! Какво ще прави с тази булка?

— Само на деветдесет и седем е — поправи го Тайлър. — Според начина на броене на годините по китайски, денят на раждането ти се приема за първия ти рожден ден. Така че според нашето броене е само на деветдесет и шест.

Джейс слушаше търпеливо този урок. Опитваше се никога да не бъде груб с брат си. Тайлър беше умен като гений, но особено чувствителен по отношение на одобрението или неодобрението на Джейс.

— Както и да е — рече той. — Все пак си е антика. Какво ще иска от някоя млада булка?

— Технически не е никаква антика, защото все още няма сто години. Колкото до булката — Тайлър направи жест с ръка, — той казва: „Ако й е писано да умре, ще умре“.

Момчето погледна към стареца до себе си и изломоти нещо на китайски. Дядо Чен отговори и двамата се разсмяха.

Старецът разроши нежно косата на Тайлър, сетне удари с ръце по бедрата си и стана от футона. Беше висок колкото Джейс, бе изправен като релса, тялото му бе тънко като скелет. Лицето му бе хлътнало като изсушена глава, кожата му бе прозрачна като мокра копринена хартия и приличаше на пътна карта, набраздена от сините вени, които течаха под повърхността й. Той изгледа косо Джейс, намръщен, със свити вежди. Посочи драскотините и ожулената кожа на брадичката му и каза нещо със сериозен глас, прекалено тихо, за да не го чуе Тайлър. Това беше загриженост, помисли си Джейс. Тревога. Неодобрение. Дядо Чен подозираше — и съвсем правилно, че каквато и да бе причината за закъснението на Джейс, тя не е била добра.

Старият човек пожела лека нощ на Тайлър и си отиде.

Тайлър светна лампата на масата и сериозно разгледа големия си брат.

— Какво е станало с лицето ти?

— Имах малък инцидент.

Наведе се и седна на китайския стол от твърдо дърво, като свали обувките си, внимавайки да не дърпа силно тази на десния крак. Глезенът му пулсираше от болка.

— Какъв инцидент? Искам да знам точно какво се е случило.

И преди бяха водили подобни разговори. Тайлър искаше да знае всеки аспект от работата му, до най-малките детайли. Той беше преследван от фикс идеята, че нещо може да се случи с големия му брат, някакво нещастие или инцидент. Или с който и да е от куриерите.

Джейс нямаше никакво намерение да му казва. Веднъж беше направил тази грешка, след което установи, че брат му толкова се страхува за него, че чак се разболява, представяйки си всички опасни възможности, ужасявайки се от деня, в който Джейс може да излезе и никога повече да не се върне.

— Паднах. Това е всичко — рече той, поглеждайки сериозно Тайлър. — Връхлетях на отворената врата на един кадилак и на една разсеяна стара дама, която излизаше от него, навехнах си крака и се ожулих. Драскотини. Изкривих кормилото на Звяра и трябваше да се прибера пеша дотук.

Това беше кратката версия на случилото се. Тайлър също го знаеше. Големите му очи се напълниха със сълзи.

— Мислех си, че вече няма да се върнеш. Никога.

Без да обръща внимание на факта, че целият е подгизнал от дъжда, Джейс се приближи до футона и седна до момчето, достатъчно близо, за да го погледне в лицето.

— Аз винаги ще се връщам, братко. Само заради теб.

Една сълза се плъзна от миглата на затворения клепач на Тайлър, капна от нея и тръгна по бузата му.

— Точно така казваше и мама — напомни той на брат си. — А се оказа, че не е истина. Стават разни неща и човек не може да направи нищо. Просто така се случва. Това е карма.

Джейс стисна очи и се помъчи да си припомни какво бе прочел в речника, който изучаваше всяка вечер: „Карма е силата, генерирана от действията на човека, за да увековечи преселването на душата и впоследствие да определи съдбата му в следващото му съществуване.“

Искаше да каже, че това са глупости, че няма смисъл и няма никакво следващо съществуване. Но знаеше, че за Тайлър е важно да вярва в нещо, да търси логика в един нелогичен свят, така че се пошегува както правеше винаги в такива случаи.

— И докато се разсейваш с подобни мисли и се притесняваш, ще излезеш на улицата и ще попаднеш под автобуса. Но има едно нещо, което мога да контролирам, братчето ми, и то е, че те обичам и ще бъда там, дори ако трябва да лазя на ръце и колене върху счупените стъкла, за да стигна до теб.

Той притисна момчето до себе си. Тайлър бе стигнал до възрастта, в която всяко момче започва да мисли, че истинските мъже не се нуждаят от прегръдки, а фактът, че той все още се нуждаеше от тях, бе обезпокоителен. Но сега се отдаде на нуждата си и притисна ухото си до гърдите на Джейс, за да чуе как бие сърцето му.

Джейс задържа брат си близо до себе си за миг, чудейки се каква карма щеше да го сполети заради това, че не каза цялата истина. Тази нощ, повече от която и да е друга, почувства собствената си смъртност. Смъртта се бе появила, викайки името му, засмуквайки го в тъмния водовъртеж, където нямаше контрол над нищо, освен над собственото си желание да остане жив. Дори докато Тайлър се гушкаше в него, Джейс можеше да почувства пакета на Лени Лоуел да се притиска към корема му под тениската.

На сутринта щеше да се наложи да обясни някои неща, но сега нямаше нито сили, нито желание. Единственото, което искаше, бе да си вземе един горещ душ и да поспи. Светът едва ли щеше да изглежда по-светъл на другата сутрин, но поне щеше да има повече сили да се справи с него.

След като Тайлър си отиде в леглото и заспа, Джейс влезе в тясната баня и се разгледа в малкото огледало, висящо над миниатюрната мивка под лампичката, която стърчеше от стената като светеща брадавица.

Изглеждаше ужасно зле. Лицето му беше бледо и изпито. Единственото цветно петно бяха тъмните кръгове под очите, на бузата си имаше кал, а на брадата — червени ожулвания. Долната му устна беше сцепена, линията бе покрита със съсирена кръв. Нищо чудно, че ченгето — Джими Чу, го бе взел за бездомник.

Изми ръцете си, мръщейки се от щипането на сапуна по местата с обелена кожа на пръстите и дланите. Насапуниса и лицето, което реагира по същия болезнен начин, и го изми, наплисквайки се със студена вода, която отне дъха му за няколко секунди. Сетне отново се изправи и внимателно се освободи от мокрия суитшърт и стегнатата тениска. Рамената го боляха, целият гръден кош също. Почти нямаше част от тялото, която да не го боли, да не пулсира, да не е подута, да не кърви или да не е в синини.

Пакетът на Лени Лоуел все още бе втикнат в колана на стегнатите му колоездачни шорти. Дебелият плик беше овлажнен, но не бе повреден. Джейс го извади и го загледа, като го обръщаше в ръцете си. Целият трепереше. При нормални обстоятелства никога не би отворил пакет на клиент, без значение какво представлява. Роко — мъжът, който ръководеше „Скоростни куриери“, щеше да го уволни на минутата. Сега почти му идеше да се разсмее. Имаше много по-голям проблем от Роко.

Джейс седна на капака на тоалетната чиния и провря пръста си под ръба на плика, докато успя да го вкара и да го разкъса.

Нямаше никаква бележка. Нямаше дебела пачка банкноти. Между две парчета дебел картон имаше друг, мек плик с негативи на снимки. Джейс ги извади и ги вдигна на светлината. Двама души разменяха нещо и си стискаха ръцете. Не можеше да каже какво.

Някой бе искал да го убие за това.

Изнудване.

И аз се оказах забъркан в него.

Нямаше къде да мърда. Не можеше да отиде при ченгетата, защото не им вярваше. Дори ако им предадеше негативите, пак щеше да бъде жертва на преследвача, който сигурно се чудеше дали знае нещо или не. Преследвачът не можеше да бъде сигурен дали не е разгледал негативите, дали ги е унищожил, или ги е дал на ченгетата. Във всички случаи той представляваше слаба брънка. Изтърваната нишка, която убиецът не можеше да остави да се ветрее свободно.

Ако това беше карма, то тя бе ужасна.

Не можеше да изчака, за да види какво ще стане. Никога не беше се чувствал като жертва на нещо в живота си. Майка му не позволи това нито за себе си, нито за него. Когато се случваха неприятности, той се оправяше с тях и продължаваше да се движи, продължаваше напред. Трябваше да погледне на ситуацията по този начин. Това бе единственият начин за измъкване, да продължи напред.

Просто така се бе случило. И той бе затънал до гуша в тази мръсна история. Не му оставаше нищо друго, освен да започне да плува.