Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (2)

Глава 2

Телевизорът работеше върху преливащата от книги и вещи етажерка в другия край на стаята, докато Лени Лоуел подготвяше пакета, който куриерът трябваше да вземе. Офисът му бе като оазис от кехлибарена светлина в иначе тъмната редица от ниски, бедняшки фирми — салон за йога, гледачка, салон за маникюр, посещаван най-често от проститутки. От другата страна на улицата все още бе отворена една заложна къща и бюро за плащане на гаранции, а още по-надолу бензиностанция 76 бе осветена с повече светлини и от затворнически двор.

Обслужващият бензиностанцията вече се бе заключил в будката си като теле зад непробиваемото, дебело няколко сантиметра стъкло. Но тази нощ нямаше да има много кражби, нито престъпления, от които се плашеха и бензинджията, и собственикът на заложната къща. Валеше дъжд. А в Ел Ей дори престъпниците не излизат на работа, когато вали.

По телевизията пищна брюнетка говореше за последното голямо престъпление на века. Продължаваше изборът на съдебни заседатели за предстоящото дело срещу актьора Роб Коул, обвинен в бруталното убийство на съпругата си Триша.

Лени гледаше с едно око и слушаше с половин ухо. Само ревността и завистта му бяха напълно ангажирани. Коул бе наел услугите на Мартин Горман, чийто списък от клиенти можеше да се чете като „Кой кой е“ в средите на най-известните холивудски парвенюта. А списъкът от клиенти на Лени приличаше по-скоро на „Кой кой е“ сред най-известните на полицията представители на подземния свят.

Не че Лени не печелеше добре. Светът беше пълен с рецидивисти, които бяха прекалено богати, за да се задоволят с обществен защитник, и прекалено глупави, за да се оставят да ги хванат. Всъщност Лени имаше процъфтяваща практика. А неговите извънпланови дейности напоследък му спечелиха нов кадилак и билет до Таити. Въпреки това винаги бе жадувал за големите, сложни и запомнящи се дела, водени от адвокати като Мартин Горман, Джони Кокран и Робърт Шапиро. Ала така и не намери начин да се добере до онези среди, в които не се налагаше човек да използва талант или социални връзки, за да се доказва.

Една снимка на Триша Краун-Коул изпълни телевизионния екран. Тя не бе никак красива, беше дундеста и приличаше на мишка с кестенява коса, прекалено дълга за жена на нейната възраст. (Трябва да бе някъде над петдесетте — значително по-стара от Коул, след като той бе на четиридесет и нещо, както твърдеше.) Носеше очила, които я правеха да прилича на зловеща стара мома — библиотекарка.

Сигурно си мислите, че дъщерята на един мултимилионер би използвала част от парите, за да се поразкраси малко. Особено в този град, където жените запаметяваха телефонните номера на пластичните хирурзи и любимите си дизайнери на първо място в паметта на телефоните си, дори преди телефоните на родителите и гаджетата си. Един милиард долара биха могли да направят и най-невзрачната жена да изглежда повече от богиня.

За обикновения човек беше трудно да си представи защо някой би пожелал нейната смърт. Тя бе посветила живота си на работата във филантропската организация на баща си. Нямаше болест на света, която Норман Краун да не бе опитал да излекува, нямаше либерална обществена кауза, която да не бе подкрепил, нито бомбастично изкуство, което да не бе подпомогнал — чрез Триша. Тя бе неговата обществена съвест.

За обикновения човек беше невъзможно да проумее как някой би могъл да я убие толкова жестоко, толкова брутално и хладнокръвно, като първо я удуши, а после размаже лицето и със скулптура с размерите на топка за боулинг. Но Лени не беше обикновен човек. Беше чувал подобни неща хиляди пъти и знаеше много добре на какво са способни хората. Докъде могат да доведат ревността и омразата.

Из града вървеше слух, че Триша, на която й било дошло до гуша от изневерите на Коул и безкрайните кавги и драми, смятала да се отърве от него, като веднъж и завинаги го изхвърли от синекурната му длъжност на съпруг. Той беше препълнил кариерата си с цупене, глупост и плитки запаси от талант. Беше прахосал всички свои пари и доста от нейните. Повечето беше изсмъркал през носа си. Още повече бяха отишли по клиники за рехабилитация — като благотворителни дарения, както се оказа впоследствие. Роб Коул нямаше достатъчно воля, за да слезе от грешния влак, нито достатъчно разум да запази в тайна слабостите си.

Направо клиент по поръчка за Леонард Лоуел, тъжно си мислеше Лени. Можеше да се прочуе, като свали Роб Коул от въжето — можеше да направи име, което щеше да бъде признато дори от хора, които нямаха досиета на престъпници. Но нека великият Мартин Горман да си блъска главата с Роб Коул. Лени си имаше друга рибка в тигана.

Звънецът на външната врата зажужа, оповестявайки пристигането на куриера. Като заобиколи бюрото, Лени погледна брошурите, които получи от червенокосото маце в туристическата агенция на втория етаж, и се зачуди дали щеше да успее да я навие да тръгне с него. Каймановите острови и гореща мацка. Истински рай.

Джейс натисна звънеца за втори път, макар че можеше да види как Лени Лоуел излиза от офиса и прекосява тъмната кутийка, която през деня се обитаваше от секретарката му — жена с бонбоненоруса коса и очила тип „котешки очи“, известна само като Доли. Лени бе като герой от стар филм, където всички мъже носеха шапки и размъкнати костюми, пушеха цигари и говореха бързо.

Джейс бе идвал в офиса на Лоуел много пъти. Много съобщения и пратки бяха от и за адвокати от един или друг вид — за огромно неудоволствие на разносвачите. Адвокатите бяха прочути скъперници и не бе възможно човек да ги хареса. На ежегодния празник Деня на неудачниците^[1] пощальоните винаги правеха едно чучело с образа на най-омразния им адвокат през годината. Правеха го много гаден, така че всеки да има възможността да го бие и блъска многократно.

Джейс също блъскаше чучелото и играеше с момчетата, като запазваше в тайна и за себе си факта, че някой ден възнамерява да се присъедини към редиците на омразниците. Благодарение на начина на живот, който бе принуден да води, той бе видял как законът работи срещу много хора, особено срещу деца. Затова имаше намерение да го накара да работи в негова полза — като преобърне живота си и живота на някои други хора също. Но тъй като вземаше само по два курса на семестър в колежа, докато дойдеше време да премине бариерата^[2], повечето от неговите колеги куриери щяха или да са умрели, или да са се пръснали по различни краища на света.

Ако някога и той бъдеше обезсмъртен в чучело, онези, които щяха да го блъскат, докато изкарат пълнежа от него, щяха да бъдат непознати.

Междувременно, той не пропускаше случай да заприказва адвокатите, опитвайки се да направи добро впечатление, да събере повече информация и опит за професията и хората, които я упражняваха. Всъщност плетеше мрежата си. Работеше за деня, когато може би щеше да си търси работа, препоръка, съвет.

Лоуел отвори широко вратата. Неестествена бяла усмивка разцепи дългото му конско лице.

— Нито дъжд, нито смог, нито нощен мрак могат да те спрат — избоботи той. Беше пиян. Джейс успя да долови миризмата на бърбън през аромата на евтин одеколон.

— Здрасти, Лени — рече, като го бутна и влезе вътре. — Вали, човече.

— Затова ти плащат големи пари, хлапе.

— Да бе, да. Направо се търкалям в тях — отговори Джейс, потискайки желанието си да отърси козината си като мокро куче. — Просто го правя заради спорта и веселбата.

— Ти водиш прост живот — рече адвокатът, упътвайки се към кабинета си. — Много може да се каже за това.

— Да, ама е гаден. Повярвай ми, Лени, предпочитам да карам новия ти кадилак вместо моето колело. Особено тази нощ. Човече, мразя дъжда!

Лоуел махна към него с голямата си костелива ръка.

— Глупости. В Южна Калифорния никога не вали. Освен ако не си някой беден глупак като Роб Коул. Тогава върху главата ти ще се изсипе истинска лайняна буря.

Джейс се огледа из кабинета, отрупан с книги, хартии и папки. До трофейната купа по боулинг от 1974 година върху бюрото стояха две снимки в рамки — едната на състезателен кон, правещ своята почетна обиколка на победител с венец от цветя около врата, а другата на красива млада жена с дълга тъмна коса и уверена усмивка — дъщерята на Лени, Аби. Студентка по право, както му се бе похвалил самият Лени.

— Горман ще го измъкне — подхвърли Джейс, вдигайки трофея по боулинг, за да прочете надписа. „Второ място. Купата на Холивуд, 1974“. Не беше трудно да си представи Лени в една от онези ризи за боулинг от петдесетте години, косата му — зализана назад и черна. — Горман е добър. Повече от добър.

— По-добре да си късметлия, отколкото добър, момко — каза Лени. — Мартин е заложил дори къщата си в тази шарлатанска игра. Всичко е нагласено. Всичко е въпрос на пари. Запомни това от мен.

— Щях, ако имах някакви. — Джейс остави трофейната купа на мястото й и зачопли ръката си през ръкава на евтиния найлонов дъждобран. Беше си купил половин дузина такива в магазина за 99 цента, защото можеха да се сгъват до размер на портфейл и не заемаха никакво място в пощальонската му торба. Те не издържаха повече от една буря, но предимството им бе, че с шест можеше да изкара зимата.

— Ето — рече Лоуел, като му мушна двайсетачка. — Заради неприятностите ти. И не позволявай на живота да те побеждава.

Джейс имаше желание да вдигне банкнотата на светлината и да я провери.

Лоуел сякаш усети това и изсумтя.

— Истинска е. Исусе Христе! Последният фалшификатор, когото защитавах, отиде в затвора „Сан Куентин“ през 1987. Сега фалшификаторите са само руснаци. Не искам да си имам работа с тях. Пред тези копелета Ханибал Лектър^[3] изглежда като мрачен тип със стомашно разстройство. — Той вдигна чашата си с жест, сякаш да произнесе тост към самия себе си. — За дълъг живот! Моят! Искаш ли една глътка, хлапе?

— Не, благодаря. Не пия.

— Нарочен за шофьор?^[4]

— Нещо такова.

Нарочен за възрастен откакто се помнеше, помисли си Джейс, но не каза това на Леонард Лоуел. Той никога и на никого не говореше за живота си. Гледаше да не го хваща радарът, да остава незабелязан. Колкото по-малко знаеха хората, толкова по-малко любопитни щяха да бъдат, и толкова по-малко склонни да желаят да „помогнат“. Единствената помощ, която искаше Джейс, бе допълнителна банкнота от двадесет долара.

— Благодаря ти, Лени. Оценявам жеста.

— Знам, че го оценяваш, хлапе. Кажи на майка си, че те е възпитала добре.

— Ще й кажа.

Нямаше как дай каже. Майка му беше мъртва от шест години. Той се бе възпитал сам, бе възпитал също и Тайлър.

Лоуел му подаде подплатен кафяв плик с размери дванадесет на осемнадесет сантиметра. Лепна една цигара на устната си и тя мърдаше нагоре-надолу, докато говореше и ровеше в широките си панталони за запалка.

— Благодаря ти, че ще отнесеш това заради мен, хлапе. Имаш ли адреса?

Джейс го повтори по памет.

— Пази го! Внимавай да не го намокриш — предупреди Лени, като издуха дима към мръсния таван.

— Като живота си.