Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (12)

Глава 12

„Скоростни куриери“. Много стилно лого. С дизайн, напомнящ четиридесетте години. Всичко с главни букви, леко наклонени надясно, серия от хоризонтални линии, все едно летящи наляво и подсказващи бързо движение. Табелата сигурно струваше повече от месечния наем на дупката, над която висеше.

Мястото някога е било индийски ресторант и все още миришеше на подправки, отбеляза Паркър, когато влязоха вътре. Спареният кисел дъх на старо къри бе проникнал дълбоко и не искаше да напусне кралскосините стени и боядисания в златно таван. Руис сбърчи нос и го погледна, сякаш той беше готвил тук.

— Добре дошли в нашия дом.

Мъжът, който им отвори вратата и се отдръпна, за да ги пусне да влязат, бе висок и слаб, с черни блестящи очи на фанатик.

Един хлапак с три обеци на носа и син мохаук^[1] седеше и пушеше цигара на малка маса близо до предния прозорец. След като хвърли лукав поглед към Паркър и Руис, той сложи на носа си чифт извити сребристи очила, плъзна се от стола и излезе през вратата, докато те пристъпваха в стаята.

— Всички гости са добре дошли, всички грешници ще бъдат спасени — обяви портиерът, като изви неодобрително вежди, докато оглеждаше Руис и червената дантела на сутиена, която се подаваше от черния жакет на костюма й. — Известна ли ви е историята за жената на Хевер?

Паркър се огледа. Стената на дългия тесен коридор бе покрита с евтини, надупчени, избелели дървени панели, които служеха като огромна дъска за съобщения. Сметки и политическа пропаганда. „НА ВЪСТАНИЕ СРЕЩУ МАШИНИТЕ — ВОЙНА СРЕЩУ КУЛТУРАТА НА АВТОМОБИЛИТЕ“. Реклама за състезание на куриери, състояло се преди два месеца. Плакат, вербуващ донори на кръв срещу заплащане. Моментални снимки, показващи купони на маскирани с костюми куриери, върху колелата си, правещи смешки като клоуни. Ръчно надраскани бележки върху парчета хартия, обявяващи продажбата на разни предмети. Някой, който търси съквартирант непушач. Някой, който се мести в Холандия, бе оставил прощално послание: „Където тревата е законна, а сексът свободен. Сбогом, духачи!“

Паркър показа идентификационната си карта на техния духовен водач.

— Трябва да говорим с диспечера ви.

Портиерът им се усмихна и показа с ръка към издрасканата кутийка от плексиглас и зидария без хоросан, в която една едра жена с глава, цялата в ситни плитчици, опънати назад от ярък шал, говореше по телефона, закрепен между рамото и ухото й, докато в същото време пишеше с едната си ръка и посягаше с другата към микрофона.

— Ето я. Ета. Кралицата на Африка.

Гласът на жената прогърмя през малкия високоговорител.

— Джон Ремко! Вдигай смахнатия си задник и яхвай колелото! Имаш поръчка. Вземай този манифест и изчезвай оттук!

Мръщейки се, мъжът отиде до прозорчето, изрязано в стената на кутийката.

— Мис Ета, подобен език…

Очите на жената изпъкнаха и станаха огнени.

— Не ми противоречи, Проповеднико Джон! Да не си синът на чичовия ми братовчед! Изчезвай оттук или няма да бъдеш повече ничий роднина, щото смятам да те убия!

Проповедника Джон грабна манифеста и изчезна по дългия тъмен коридор. Приличаше на порицано оттеглящо се привидение.

Паркър пристъпи към прозорчето. Жената дори не го погледна. Закрепваше бележка на една магнитна дъска. Върху всяко магнитче имаше написано име — Мойо, Джей Си, Джема, Слайд. Тя закрепи бележката на дъската под магнитчето с името П. Джон.

— Ако искаш работа, скъпи, попълни ей онзи жълт формуляр. Ако имаш работа за нас, попълни най-горния ред на манифеста — рече тя, посягайки към звънящия телефон. — Ако искаш нещо друго, няма да го намериш тук. „Скоростни куриери“ — излая в слушалката. — Какво мога да сторя за теб, сладурче?

Паркър протегна ръка през прозорчето и плъзна значката си така, че да може да я види.

— Детектив Паркър, детектив Руис. Отделете ни няколко минути, госпожо. Имаме няколко въпроса.

Диспечерката погледна значката, но не и него, докато отговаряше на човека на другия край на жицата.

— Добре, каквото и да си хванал, Тод, кукличко моя, по добре умри от него. Не ми стигат куриери… Вървяща пневмония? Не искам да вървиш, скъпи. Искам да си върху колелото. — Тя изслуша другата страна за момент, изсумтя недоволно и рече: — Ти не ме обичаш. Това мога да кажа.

Тресна слушалката, завъртя високия си стол и погледна Паркър с непроницаем поглед.

— Нямам време, синеочко. Вие носите само неприятности и нищо друго. Просто ги виждам как пристъпват към мен. Модно облечен мъж с шапка не носи нищо друго, освен неприятности. Само ще си загубя времето и парите.

Паркър свали бомбето си, ухили се и разкопча шлифера.

— Харесва ли ти костюма ми? Истински „Канали“ е.

— Предпочитам да го гледам от разстояние. Питай каквото ще питаш, сладур. Това не ти е офисът на списание GO^[2]. Имам си истинска работа.

— Изпращали ли сте куриер до офиса на Леонард Лоуел, адвокат, за да вземе пратка снощи около шест и половина?

Тя навири брадичка и дори не мигна.

— Затваряме в шест.

— Много добре — кимна Паркър с едва загатната усмивка. На дясната му буза се очерта трапчинка. — Но аз не питах това.

— Изпращам купища куриери на купища места.

— Искате ли да разпитаме всеки от тях? — попита учтиво Паркър. — Мога да освободя деня си от всякакви срещи. Те, разбира се, ще трябва да дойдат в участъка. Колко са тук? Ще кажа на партньора ми да поиска да ни пратят микробус.

Черната Немезида пред него присви очи.

— Как наричате тези бележки, които закрепяте на дъската?

— Шамандури.

— Всяка поръчка се превръща в шамандура. Тя отива на дъската под името на куриера, който ще я изпълни. Така ли е?

— Ти да не искаш да заемеш мястото ми? — попита Ета. — Искаш да те обуча ли? Нямам нищо против. Може да ме заместиш. А аз ще си пиля ноктите и ще си гледам Опра и доктор Фил всеки ден.

Маникюрът й бе дълъг като нокти на мечка, намазан с пурпурен металик лак и ръчно нанесени розички върху него.

— Искам да отговорите на един прост въпрос, госпожо. Това е всичко. Можете или да ми отговорите, или ще прибера всички шамандури, които сте написали вчера, за да ги отнеса в участъка и да ги проверя една по една. А какво ще кажете за манифестите? Предполагам, че в края на всеки ден комплектувате двете заедно. Може да вземем и тях. А вие си гледайте работата.

— Нямате шибана заповед за това — сопна му се Ета. Грабна радиомикрофона, който висеше на врата й, докато изопачените от смущенията думи се чуха от високоговорителя. — Десет-девет? Десет-девет, Пи Джей? Какво искаш да кажеш? Как тъй си се загубил? Че ти излезе преди две минути! Как може да се загубиш? Загубил си си ума, ето какво си загубил! Я погледни проклетата табела на улицата! Какво пише?

Куриерът отговори и Ета завъртя очи.

— Та ти си точно срещу шибаната улица! Кълна се, Джон Ремко, ако не си вземеш лекарството, ще го натъпча в устата ти собственоръчно! Направи завой и тръгвай преди някой Моне да ме е захапал за опашката.

Руис пъхна носа си в прозорчето и я прекъсна.

— Можем да вземем заповед — закани се агресивно тя. — Можем да направим и живота ви доста тъжен. Знаете ли значението на думата обструкция?

Ета я погледна така, сякаш Руис беше досадно дете.

— Със сигурност знам — провлече думите тя. — Ще трябва да си вземеш малко „Метамуцил“^[3], скъпа. По-надолу, през една улица има аптека.

Руис цялата пламна. Диспечерката я изгледа с презрение.

— Виж к’во, скъпа, работих осем години като диспечер в полицейското управление на Ню Орлиънс. Не можеш да ме уплашиш.

Телефонът отново зазвъня и тя го вдигна.

— „Скоростни куриери“, какво желаете, моля?

Паркър изгледа Руис, а крайчето на устната му се вдигна леко нагоре.

— Тази е голяма работа!

Руис се нацупи. Беше ядосана, защото я направиха за посмешище.

— Не я притискай силно — прошепна Паркър. — Искаме я на наша страна. При жените финесът винаги печели пред силата.

— Е, ти би трябвало да знаеш това — намуси се Руис. — Ти я заплаши пръв.

— Но го направих учтиво и с чаровна усмивка.

Диспечерката се прехвърли от телефона на микрофона, като с едната си ръка пишеше заповед.

— Базата до Осми, базата до Осми. Джема, ти ли си, гълъбче?

Куриерът отговори и бе упътен да вземе пакет от адвокатска кантора в центъра и да го достави на адвокат във федерална сграда на улица „Лос Анджелис“. Същевременно една шамандура бе закрепена на дъската под магнита с името Джема.

— Чудя се нещо — поде Паркър, като се подпря с лактите си на плота пред прозорчето. — Вие дори не ни попитахте защо искаме да знаем дали сте изпращали куриер до този офис. Защо?

— Не ми влиза в работата. И не ме интересува.

— Миналата нощ там е бил убит един човек. Дъщеря му ни каза, че е очаквал куриер с колело. Мислим, че куриерът може би е в състояние да ни каже нещо, което би било полезно за случая.

Ета изпусна една въздишка.

— Дано Господ се смили над душата му.

— Чия душа? На жертвата? Или на куриера? — попита бързо Руис.

— Вие ме правите подозрителен, знаете ли! — рече спокойно Паркър, като я изгледа от петите до плитките на главата така свойски, сякаш се познаваха от сто години и той и преди я бе оглеждал така. — И друг път съм имал подобни трудности. Карате ме да си мисля, че има нещо, което криете.

Жената погледна някъде встрани, беше замислена. Може би претегляше плюсовете и минусите, може би осъзнаваше, че е направила грешка, като е предприела твърда тактика спрямо тях.

— Така или иначе ще го открием или ще вземем заповед — отбеляза Паркър. — Но за всички ще бъде по-добре, ако го направим приятелски. Вие не искате да ви донесем съдебна заповед за обиск, нито да обърнем целия офис с краката нагоре и да разпитаме всички куриери. Ваша ли е фирмата, госпожо…

— Фицджералд. Не, не е моя.

— Значи ще трябва да отговаряте пред шефа си и да му обясните защо е загубил печалбата от деня, защо документацията му е била конфискувана, защо полицията иска да провери ведомостите за заплати и досиетата на работниците. — Той поклати тъжно глава. — Няма да е никак добре за вас.

Жената го изгледа втренчено, твърдо, може би се питаше дали блъфира или не.

— Познавам тези деца — рече накрая. — Играят по собствената си свирка, но не са лоши.

— Искаме само да му зададем няколко въпроса. Ако не е направил нищо лошо, няма за какво да се тревожи.

Ета Фицджералд погледна встрани и отново въздъхна, сякаш напереността й се изпари, докато осъзнаваше поражението си. Телефонът иззвъня, тя го вдигна и учтиво помоли да почакат.

— Беше късно обаждане — рече, като гледаше някъде в ъгъла.

— Къде е манифестът?

— Все още у куриера. Не го е върнал, за да го прикрепя в папката му. Валеше силно. Затворих и се прибрах у дома при децата.

— Днес този куриер на работа ли е?

— Все още не е дошъл.

— Защо?

Тя направи кисела физиономия.

— Откъде да знам! Да не съм му майка! Някои от тези хлапета идват и си отиват. Някои си намират и друга работа, освен тази. Да не им водя дневник!

Паркър извади бележник от вътрешния джоб на шлифера си.

— Как се казва?

— Джей Си.

— Какво означава това?

— Означава Джей Си — отвърна ядосано тя. — Така му казваме — Джей Си. Номер шестнайсет.

— Къде живее?

— Нямам представа.

— Нещо трябва да пише в досието му.

— Той е 1099. Няма досие.

— Значи независим наемен работник — уточни Паркър. — Няма характеристика, нито здравна застраховка, нито осигуровки.

— Точно тъй.

— Ще се осмеля да предположа, че получава заплатата си в брой.

— Това не е по моята част — отвърна остро Ета.

— Да се обадя ли за съдебна заповед? — попита Руис, като извади мобилния си телефон от чантата.

Паркър вдигна ръка и я спря. Вниманието му бе насочено към диспечерката.

— Той сигурно има телефон.

— Няма.

Руис изсумтя и започна да набира някакъв номер.

— Като ви казвам няма, значи няма!

Паркър я изгледа със съмнение.

— Никога не ви се е обаждал? Да каже, че е болен, да помоли за нещо, да ви съобщи, че закъснява?

— Обажда се по радиовръзката. Но наистина нямам телефона на туй момче.

Руис започна да говори по телефона си.

— Детектив Рене Руис, полицейско управление Ел Ей. Трябва да говоря със заместник областния прокурор Лангфийлд относно една заповед за обиск.

— Може би има адреса му някъде — рече неохотно диспечерката.

Телефонът светеше като коледна елха, на всяка линия имаше обаждания, които идваха едно след друго. Тя грабна слушалката, натисна втория бутон и каза:

— Обадете се след малко. В момента са ме нападнали ченгетата.

Стана и отиде до шкафа в ъгъла на кутийката си, където порови в чекмеджето и извади нещо, което приличаше на празна папка.

— Просто едно от онези места с пощенски кутии — рече, като му я подаде. — Това е всичко, което знам. И няма да кажа нищо повече, дори и да ме измъчвате.

Паркър вдигна вежди.

— Надявам се, че няма да се наложи. Може ли да ни кажете как изглежда?

— Русокосо, синеоко, бяло момче.

— Има ли негова снимка на тази стена? — попита Паркър кимвайки към панелите.

— Не, сър.

— Благодаря за сътрудничеството, госпожо Фицджералд. Вие сте един съвестен гражданин.

Ета му се озъби и грабна тресящата се слушалка на телефона, пренебрегвайки напълно присъствието им. Паркър отвори папката и прегледа първата страница за информация — заявление за работа.

ИМЕ: Джей Си Деймън.

Затвори папката и я подаде на Руис. Вместо да тръгне към изхода, отправи се надолу по коридора към задния вход на бившия ресторант — където бе стаята на куриерите. Диспечерката хвърли слушалката и извика след него.

— Ей, къде си мислите, че отивате?

Паркър й махна в отговор с ръка.

— Не ни изпращайте, госпожо Фицджералд. Ще намерим пътя и сами. Паркирахме по-близо до задния вход.

Детективът хвърли един поглед в стаичката, която някога е била малка трапезария за интимни вечери, а сега бе превърната в канцелария на куриерите от „Скоростни“, никой от които не бе положил усилия, за да я приспособи за тази цел. От състоянието на мястото беше лесно да се предположи, че тези хора не се изкачваха по стълбицата на успеха и нямаше къде по-долу да слязат. Обзавеждането се състоеше от две поочукани бюра, отрупани с хартии и документи, мръсен бутилковозелен пепелник върху масичка за кафе пред диван, който изглеждаше така, сякаш е бил намерен край някоя канавка.

По-надолу по коридора онова, което е било гардеробна, сега бе тъмночервен килер, натъпкан с папки.

Паркър блъсна въртящата се врата, водеща към кухнята, където във въздуха се носеха цигарен дим и разговори, заедно с леката, сладка, избледняваща миризма на загорели тенджери. Момчето със синия мохаук седеше на маса от неръждаема стомана за подготовка на продуктите. То замръзна като малко животно, изведнъж осъзнало, че е хванато от хищника, който ще го убие, ако помръдне. Един доста дивашки изглеждащ мъж с вид на шаман стоеше облегнат на мивката и пушеше цигара. Не бе нито изненадан, нито стреснат да види двете ченгета да влизат.

— Може ли да ви помогнем, добри хора? — попита той. Акцентът му бе от Ямайка.

— Някой от вас, господа, да познава Джей Си Деймън?

Мохаукът не отговори нищо. Растаменът^[4] дръпна от цигарата си.

— Джей Си? Разбира се.

— Виждали ли сте го днес?

— Не.

Паркър огледа пространството, което очевидно куриерите смятаха за тяхна територия. Две очукани колелета бяха подпрени на стената. Разхвърляни велосипедни части, бирени бутилки и кутийки сода се търкаляха в ъгъла. Стаята бе изпразнена от кухненските уреди. Мръсен стар хладилник „Дженерал Електрик“, който някога е бил бял, заемаше част от помещението, заобиколен от онова, което някога се е намирало в него. Гнусен зелен диван се бе настанил на мястото, където преди е имало готварска печка. Една маса и столове от всякакъв вид и калибър стояха близо до задната врата, върху масата имаше списания и разбъркани изписани листа. Централната вещ бе един тас от автомобил, използван като гигантски пепелник.

— Знаете ли къде живее?

Растаменът поклати глава.

— Защо го търсите?

Паркър сви рамене.

— Може би е видял нещо, което се е случило снощи.

Никаква реакция.

Руис пристъпи към Мохаука.

— А ти? Какво ще кажеш ти?

— Не знам нищо за никого.

Огледа я доста нахакано. Не можеше да избяга, не можеше да се скрие, така че зае поза.

— Хубав сутиен.

Руис оправи сакото си.

— Момчето работи тук. Как може да не го знаеш, умнико?

— Не съм казал, че не го познавам. Казах, че не знам нищо за него.

— А ще знаеш ли, ако те подпра до тази стена и намеря дрога в джобовете ти?

Мохаукът се начумери. Паркър поклати глава и завъртя очи.

— Извинявам се заради партньорката си. Тя бързо се пали. Сипе едно брутално обвинение след друго.

Руис го сряза с поглед.

— Той ни губи времето. Ти какво искаш да го правя? Да седна и да изпуша един джойнт с него?

— Ще бъде против правилата — отвърна Паркър.

Тя го нарече лайно на испански.

Растаменът издуха пушека през носа си.

— Джей Си. Ние го наричаме Самотния рейнджър.

— Защо? — попита Паркър. — Да не би да носи маска? Или сребърен куршум? Или живее с индианка?

— Защото обича да бъде сам.

— Човек не е остров.

Тъмнокожият се отлепи от мивката. Под впечатляващата му глава със страховити сплъстени кичури сиво-кестенява коса имаше тяло, силно като дърво. Стегнатите му мускули, обвити в черна кожа, изглеждаха като струговани от майстор скулптор. Той отиде до таса, служещ за пепелник, пироните на колоездачните му обувки тропаха по циментовия под.

— Този е — заяви той.

Паркър отвори портфейла си, от който се подаде пачка зелени банкноти, извади визитна картичка и я сложи на масата, побутвайки я към Мохаука.

— Ако го чуете, кажете му да ми се обади.

Върна обратно портфейла на мястото му и излезе през задната врата. Руис почти щеше да го събори, бутайки го, за да се изравни с него.

— Какво беше това, дявол да те вземе? — Гласът й беше тих, но въпреки това изпълнен с жлъч и язвителен.

— Кое?

— Можеше да ме подкрепиш. Можехме да изстискаме малкия пънкар.

Паркър погледна към две колела, завързани с верига към газова колонка.

— Можехме. Но това не е начинът, по който искам да играя. Случаят е мой, тъй че ще се съобразяваш с мен. Когато случаят е твой, ще те оставя да се караш с толкова хора, с колкото искаш.

Просеката бе като всяка междублокова алея в центъра на града — тясна, мръсна долина между тухлените стени на сградите. Лентата небе над тях беше с цвят на сажди. Ограничените места за паркиране зад фирмите бяха пълни с бусове за доставка, сгушени заедно като коне в дъжда.

— А твоят начин е да подкупваш всеки? — заяде го Руис.

— Не разбирам за какво говориш, госпожо Руис. Да си видяла пари да преминат от едни ръце в други?

Един тъмносин микробус стоеше заклещен между стената и зелен дъмпстер за боклук. „Горд родител на уважаван ученик“ гласеше лепенката, залепена на задното стъкло. Колата на Ета Фицджералд.

— Идеята ти за подкуп не е особено подходяща в този случай — продължи Паркър, като обиколи микробуса. — Не се отнася за мен. Не съм направил никому никакви предложения. Но човек никога не знае. Мохаукът може да си помисли, че е било намек. Идеята може да му повлияе да ни каже нещо, което в противен случай не би направил.

Руис не искаше да се успокои. Паркър смяташе, че на нея й харесва да бъде ядосана. Гневът беше като гориво, подхранваше енергията й. И вероятно я караше да се чувства по-значима, отколкото бе, дори по-силна физически, отколкото в действителност. Но само в собствените си очи.

— И тогава какво? — попита тя. — Идва при теб, казва ти нещо и ти го вкарваш в пандиза?

— Идва при мен, казва ми нещо и аз го спасявам от теб. Признавам, щастлив съм, че имам партньор, който прави толкова много за мен.

Детективът хвърли поглед през прозореца на микробуса. Обикновените неща от багажа на едно семейство. Футболна каска, войничета, черна кукла Барби. Бутилки от вода „Ероухед“, които сигурно се търкаляха като кегли за боулинг, когато колата бе в движение.

— Какво правиш с толкова много пари в джоба си? — промърмори сърдито Руис.

— Не си наясно колко пари имам. Може да са само двайсет долара по един, ако искаш да знаеш. И не е твоя работа.

Тя се нацупи, скръсти ръце и му показа цепката между гърдите си. Червената дантела привличаше очите му като магнит.

— Какво търсиш?

Паркър сви рамене.

— Просто искам да получа представа за всичко.

— Да вървим да намерим това момче. Замръзнах.

— Шейсет процента от телесната ти топлина излита през главата ти.

— Я си затваряй устата!

Той се отдалечи от микробуса, после го погледна отново, нещо привлече вниманието му. Намръщи се и се върна обратно в сградата, а Руис го последва по петите като териер.

Ета Фицджералд отново говореше едновременно по телефона и радиото. Когато ги видя през прозорчето си, замръзна и ги загледа втренчено, докато приближаваха към нея.

— Сега пък какво има? — попита сърдито тя. — Вие сте ужасни досадници. Защо не отидете да прекарате времето си някъде другаде?

Паркър се ухили и сложи ръка на гърдите си.

— Не се ли радваш да ни видиш? Аз съм съкрушен.

— Харесва ми да разбивам сърца. Хайде, чупката! Ти си по-лош и от дете.

— Става въпрос за колата ви — рече той. — Може ли да излезете с нас за минута?

Тя пребледня като мъртвец, затвори телефона и изключи радиото.

— Колата ми ли? Че какво й е на колата ми?

Паркър й направи знак да го последва и тръгна по коридора.

Навън дъждецът отново се бе сгъстил, капките падаха като плътна завеса около тях. Паркър нагласи шапката на главата си и отиде към задната част на микробуса.

— Стопът ви — каза, като посочи с ръка. — Счупен е. Не е голяма повреда, но все пак… Ще ви глобят в ден като този.

Ета загледа задната част на колата си. Изражението й бе на човек, на когото му се гади.

— Не от мен — продължи Паркър. — Вече не ми дават да пиша квитанции за глоби. Просто исках да ви обърна внимание.

— Благодаря, детектив — отвърна меко Ета. — Наистина много благодаря.

Паркър докосна с пръст шапката си.

— Винаги на вашите услуги, госпожо.