Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (1)

Глава 1

Лосанджелиски трафик. Най-натовареният час.

Времето на най-интензивното движение, продължаващо около четири часа. Всеки анджелино^[1] бърза да се прибере вкъщи, преди небесата да са се разтворили като спукан мехур и дъждът да се изсипе като река. Цял ден градът беше смачкан, притиснат под тежестта на едно небе като наковалня. Безкраен злокобен полумрак, здрач сред циментовите каньони между небостъргачите в центъра. Въздухът — натежал от очакване.

Върти, върти. Помпай с краката. Пръстите плътно залепнали върху ръкохватките на кормилото. Крайчетата им са вкочанени. Очите не изпускат процепа между ягуара и камиона на „Федекс“^[2]. Квадрицепсите^[3] горят. Мускулите на прасците са твърди като камък. В устата — вкус на изтощение. Очите — пресъхнали и парят зад огромните очила за плуване. На гърба — подскачаща чанта, пълна с хелиокопия на чертежи в картонени цилиндри.

Радиото за двупосочна връзка, прикрепено с ремък към бедрото му като пищов, бълваше атмосферни смущения и сърдития, накъсан глас на Ета Фицджералд, диспечерката в базата. Той не знаеше истинското й име. Викаха й Ета, защото това беше думата, която чуваха от нея по цял ден, всеки божи ден: ЕТА? ЕТА шестнайсет? Базата до Джейс. ЕТА? Как си с времето, скъпи?

Имаше три минути да стигне до конструкторското бюро, което се намираше на седемнадесетия етаж в една сграда, все още на няколко квартала пред него. Пазачът на рецепцията беше истински гад, тъпо отвратително копеле. Затваряше вратите точно в шест, на секундата, и не проявяваше никаква милост, нито симпатия към който и да е останал на улицата, пред вратата, опитващ се да влезе. Този кучи син сигурно щеше да обърне гръб и на собствената си майка, ако имаше такава, в което Джейс се съмняваше. Приличаше на нещо, изникнало направо от земята. Не човек, а отровна гъба в човешка форма.

Наведи се и премести тежестта надясно. Заобиколи ягуара.

Той долови звука на клаксона, докато натискаше педалите, за да увеличи разстоянието между своето задно колело и предната броня на ягуара с десетина сантиметра. Точно пред него светофарът смени светлината си на жълто, но камионът на „Федекс“ не спря и продължи през кръстовището. Застанал от дясната му страна, Джейс протегна ръка и се хвана за калника над гумата, като го остави да го преведе през кръстовището.

Беше майстор на карането в мъртва зона. Ако човекът зад волана го видеше и искаше да се отърве от него, куриерът можеше да се смали като буболечка върху предното му стъкло. Шофьорите на „Федекс“ обикновено бяха спокойни. Симпатични. Отнасяха се с разбиране, като куриер към куриер. Бяха нещо като колеги. Осъществяваха връзката между хора, които не даваха и пукната пара за тях, освен в случаите, когато закъсняваха с доставянето на пратката.

Сградата вече се виждаше. Джейс погледна през рамото си, откъсна се от камиона и се устреми напред, като прекоси пътя на друг автомобил и предизвика писъка на друг клаксон. Направи завой под ъгъл, за да заобиколи бордюра пред един пожарен кран и да мине зад един кадилак, спрял в червената зона. Вратата от страната на пътника се отвори със замах, велосипедът му излетя във въздуха.

По дяволите!

Джейс рязко завъртя кормилото направо и изви бедрата си наляво, докато велосипедът падаше. Възрастната дама, която излизаше от колата, извика уплашено и се гътна назад в кадилака. Предната гума на велосипеда се удари в тротоара.

Джейс запази положението си като кърлеж върху гърба на куче. Докосна съвсем леко спирачките, малко повече от една идея. Достатъчно, за да избегне хаоса.

Не се паникьосвай. Паниката убива. Запази спокойствие, Джей Си. Съсредоточи се. Успокой дишането.

Той продължи да държи целта под око. Можеше да види как онова копеле от охраната върви към предната врата с ключовете в ръка.

Мамка му!

Обзе го паника. Не заради опасността да се нарани, а заради заплахата да остане отвън. Клиентът не се интересуваше дали пакетът е бил изпратен късно, или куриерът за малко е щял да бъде убит от вратата на някакъв кадилак. Ако не бъде доставена пратката, неустойките бяха адски.

Той захвърли велосипеда на около десетина крачки, преди да стигне вратата, потиснат от мисълта, че може и да го няма, когато се върне обратно. Но нямаше време да го заключва. Хукна към вратата, препъна се и се почувства като валчест камък, който се търкаля и плъзга по наклона, а ръцете и краката му се мятаха като стикове във въздуха. Картонените цилиндри с хелиокопията на чертежите изскочиха от торбата му и се затъркаляха по тротоара.

Няма време за преценка на повредите или за осъзнаване и определяне на болката.

Изправи се с мъка на крака, препъвайки се непохватно, опитвайки се да събере разпилените цилиндри, макар че инерцията го тласкаше напред. Пазачът го гледаше втренчено през стъклото. Кръгло сиво лице, изкривено в гримаса на кисело неодобрение. Мъжът завъртя ключа в ключалката и се отдалечи.

— Хей! — извика Джейс, удряйки по стъклото. — Хей, почакай!

Пазачът се направи, че не го чува. Кучи син. Беше шест и една минута и този кретен не мислеше за нищо друго, освен как да излезе на магистралата и да запълзи към Помона, или към Долината, или към която и да е друга миша дупка в предградията, където се завираше всяка вечер. Не можеше да остане три минути по-дълго, за да приеме пратката. Но властта да си тръгне навярно бе единствената власт, която имаше в мизерното си съществуване.

— Задник! — извика Джейс. Можеше да изрита вратата, но, какъвто му беше късметът, нищо чудно проклетата стъклена порта да се строши и да го пъхнат в затвора. Не че не би могъл да използва трите квадрата на килията като място да си почине поне един ден. В живота на Джейс Деймън обаче почивката не беше възможна.

Жонглирайки с картонените тръби в една ръка, той вдигна велосипеда от тротоара и го яхна отново. Входът към подземния паркинг на сградата бе в страничната уличка. Веригата сигурно беше пусната, но веднага след като някоя кола преминеше, той щеше да се шмугне вътре. Ако имаше Бог — в което силно се съмняваше, освен в случаите на крещяща нужда от него, — някой все още може би бе останал в конструкторското бюро на седемнадесетия етаж. Надяваше се това да е Лори — секретарката, която беше руса, мила и сигурно щеше да му даде един „Сникърс“ от скритите резерви на дъното на чекмеджето й. Не беше ял от сутринта — само един сандвич с вчерашна дата и откраднатия от магазина „Пауър Бар“^[4].

Той паркира от дясната страна на входа към гаража, достатъчно далеч, че да не бъде забелязан от някой, който идва по рампата. Отдавна се бе научил да минава като мушица под радара, да бъде невидим, незабележим и изобретателен. Все полезни умения, необходими за оцеляването на едно улично хлапе.

Радиото му издаде звук, все едно че се къса велкро^[5].

— Шестнайсет? Къде си? Базата вика Джейс, базата до Джейс. Хей, самотен рейнджър, къде си? Тук един Моне дъвче задника ми.

Моне^[6] беше кодовата дума на Ета за клиент. По телефона се чуваше се как някой сърдито й крещи.

— В асансьора съм — отговори Джейс, като нарочно включи и изключи няколко пъти радиото си. — База, не те чувам, прекъсваш.

В този момент един гаден на външен вид, с цвят на зелени сополи крайслер, подаде носа си от гаража. Зад волана му седеше кретенът от охраната. Джейс му показа среден пръст, след като зави и се вля в движението, и подкара велосипеда си надолу по рампата.

Корейчето в будката за билети почти не го погледна, когато той се шмугна покрай спуснатата бариера, която пречеше на колите да се изтъркалят вътре. Джейс ускори колелото право към асансьора и скочи, когато вратите му се отвориха и цяла тумба добре облечени, професионално изглеждащи хора излезе от него. Най-сетне освободени от килийните, в които прекарваха деня. Една жена с коса като рус шлем и дъждобран с леопардова окраска му хвърли поглед все едно беше кучешко лайно и притисна скъпата маркова чанта към себе си, докато го заобикаляше.

Джейс й се усмихна насила.

— Е, как е? Всичко наред ли е?

Тя сви рамене и забърза, без да отговори. Хората в костюми, хората от офисите гледаха на куриерите с колела с предпазливо подозрение. За тях те бяха революционери, бунтовници, улични воини, граждани с крайни убеждения в странни одежди, които нахлуваха без позволение в подредения, уважаван свят на бизнеса. Повечето от куриерите, които Джейс познаваше, имаха татуировки по цялото тяло и бяха надупчени с пиърсинг като цедилки. Те бяха вървящи билбордове, рекламиращи живот на ръба. От всяка тяхна пора струеше индивидуализъм.

Джейс не правеше подобно впечатление. Носеше онова, което можеше да си купи за малко пари или без пари в „Добра воля“ — размъкнати, торбести шорти и суитшърти с отрязани ръкави, износени колоездачни клинове и фланели с дълги ръкави. Косата му стърчеше остра като осил през отворите на шлема. Защитните очила му придаваха вид на извънземен.

Той ги свали и потърка очите си, за да махне полепналите песъчинки, бутна колелото в асансьора и натисна бутон 17. Можеше да подуши миризмата, която се излъчваше от него — на стара пот и изгорели газове. Същият ден бе разнесъл двадесет и три пакета и можеше да почувства как мръсотията на града бе полепнала като тънък слой по кожата му. Беше обелил коляното си на тротоара. От раната бавно се стичаше плътна струйка кръв надолу по мръсната кожа на пищяла и попиваше в горния край на развлачения му сив чорап.

Когато най-накрая се прибереше вкъщи и вземеше душ, денят щеше да се оттече от него като кален слой и той отново щеше да стане едно русо, бяло момче. Щеше да прекара няколко часа с по-малкия си брат Тайлър, после да се заеме с учебниците си, докато заспи над тях. И неусетно бързо щеше да стане пет и половина и новият ден щеше да започне със звука на лопатите, хвърлящи лед в хладилните витрини на рибния пазар, над който живееха с Тайлър в Чайнатаун.

Животът ми е гаден.

Джейс си позволяваше да мисли за този факт само от време на време. Какъв беше смисълът да се спира подробно на това? Той нямаше намерение да остане там, където бе в момента, в най-общ план. Това беше мисълта, върху която трябваше да се фокусира — промяна, подобрение, бъдеще.

Той имаше бъдеше. Тайлър имаше бъдеще — Джейс се бе погрижил за това и продължаваше да се грижи. И тяхното бъдеще щеше да бъде хиляди пъти по-добро от всичко, което животът им бе дал досега. Беше само въпрос на време, съсредоточаване и воля.

Асансьорът иззвъня и вратите му се отвориха.

Конструкторското бюро бе надолу по коридора вляво. Апартамент 1701. Основни проучвания. Милата секретарка Лори си бе отишла, а заедно с нея и шансът да получи един безплатен „Сникърс“. Господинът от „Основни проучвания“ стоеше до бюрото й и викаше разпалено по телефона. Когато Джейс влезе с картонените тръби в ръце, той спря да крещи и тресна слушалката.

Е, най-сетне! — озъби се. — Осемдесетгодишната ми майка щеше да дойде по-бързо пеша!

— Съжалявам — рече Джейс, като подаде разписката. Нито се извини, нито даде някакво обяснение. От опит знаеше, че това беше без значение. Онова, което бе важно за господина от „Основни проучвания“, бе, че вече бе получил своите копия и можеше да си гледа работата!

Главният грабна разписката от ръката му, надраска подписа си и му я хвърли обратно. Нямаше благодаря, нямаше бакшиш, нищо. Лори вероятно щеше да забележи драскотината на коляното и да му даде лепенка, заедно със съжалението си и шоколадовата вафла. Но това беше само фантазия. Поне във въображаемия си личен живот можеше да си позволи да изведе някое момиче на прилично място.

Когато отново излезе на улицата, Джейс се обади по радиото в базата, за да потвърди доставката. Би могъл да се върне там за петнадесет минути и да прекара половин час, сравнявайки своите разписки за доставка с тези на Ета — бележките, които тя правеше, разпределяйки работата на куриерите. До седем и петнадесет щеше да успее да застане под душа.

— Шестнайсет до базата. Джейс вика базата. Доставих пратката на Главния трън в задника.

— Благодарско, ангелче. Ти можеш да стигнеш дори до рая.

— Не вярвам в рая.

— Скъпи, все трябва да вярваш в някакъв свят, който е по-добър от този.

— Така е. Нарича се Малибу. Смятам да си купя къща там, когато стана богат и известен.

— А аз ще ти стана икономка. Няма да оставиш голямата стара бъчва с кафява захар, нали, момченце?

Ета тежеше повече от сто килограма, имаше пурпурни нокти, дълги три сантиметра, и главата й бе като на Медуза, цялата в стърчащи на всички посоки сплъстени кичури.

— Ще трябва да се наредиш на опашка след Клер Дейнс и Лив Тейлър.

— Захарче, ще изям тези кльощави бели момиченца на закуска и ще си почистя зъбите с кокалите им.

— Ета, не ме плаши!

— Така трябва. Как иначе ще ти заповядвам и ще те пратя на още едно тичане?

Стенанието се изтръгна от самото дъно на душата му.

— Няма начин! Не и тази вечер! Повикай някой друг!

— Добре, ама никой не е останал. Само ти, Самотен рейнджър, и освен това си най-добрият.

Тя му продиктува двата адреса — откъде да вземе пратката и къде да я достави, и му каза, че може да използва бакшиша, който ще получи, за да й купи диамантен пръстен.

Джейс седна на колелото под светлината на резервната нощна лампа встрани от входа на гаража и погледна бележката, на която бе написал имената и адресите. И си помисли за единствения бакшиш, който някой му бе дал и който имаше наистина някаква реална стойност: По-добре да си късметлия, отколкото добър.

Докато сгъваше бележката, започна да вали.