Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (31)

Глава 31

Паркър се обади на Джоуел Коен от колата си, докато караше към клона на Сити Нешънъл Банк, където бе депозитният сейф на Лени Лоуел.

Коен вдигна на второто позвъняване. Беше все още достатъчно млад, за да не е прекалено алчен. Не беше се увълчил.

— Джоуел, Кев Паркър е. Имам нещо за теб по случая с нападението в апартамента на Аби Лоуел, но ще трябва да тичаш колкото е възможно по-бързо. Става ли?

— Какво е то?

— Намерих избягалата кола. Стои си зад рибния пазар в Чайнатаун. Черен миникупър, счупен заден ляв мигач, частично съвпадение на регистрационните номера.

— Еха, как я откри толкова бързо?

— Аз съм хиперактивен. Знаеш ли какъв цвят е бил микробусът?

— Сребрист.

— Точно така. Не можах да получа съдебна заповед — имам смекчаващи вината обстоятелства, но ти няма да имаш проблем. Обади се в офиса на областния прокурор и в никакъв случай не говори с Лангфийлд. А когато снемеш отпечатъци от колата, на всяка цена ги прати на Джоан от „Пръстови отпечатъци“. Кажи й, че аз те пращам и че трябва да търси съвпадение с моето убийство.

— Прието.

— И действай бързо, Джоуел. Наближава буря. Ако „Обири и убийства“ докопат колата, свършено е, а заедно с това и твоят случай отива на кино.

— „Обири и убийства“ ли? Защо те ще…

— Не питай. Колкото по-малко знаеш, толкоз по-добре. Хуквай към Чайнатаун. Изпратих униформен патрул да пази колата.

Той даде адреса на Коен и приключи разговора. Беше съвсем близо до банката. Почти очакваше да види Брадли Кайл и партньора му да чакат пред вратата. Паркира колата и влезе вътре със съдебната заповед в ръка.

Управителят провери много внимателно документа, както се казва, от А до Я и запетайките, и го придружи до долния етаж, където бяха разположени частните сейфове. Сейфът на Лоуел беше с възможно най-големия размер. Те поставиха кутията върху дълга орехова маса в една празна стая. Паркър сложи чифт ръкавици, пое си дълбоко въздух и я отвори.

Студени, зелени пари в брой. Оформени на пачки. Пачка след пачка банкноти от по сто долара. Паркър ги взе и подреди върху масата. Двадесет и пет хиляди. А под парите, на дъното на кутията, малък плик, съдържащ само един негатив и фиш от банков депозит с надраскани на гърба му цифри.

— Ах, този гаден кучи син! — промърмори Паркър. Нямаше нужда да знае кой е на снимката, за да се досети за какво става дума. Изнудване.

Лени Лоуел се бе обърнал към един от собствените си клиенти. Това трябва да беше. Беше притиснал някого на тясно между скалата и стената и бе започнал да го дои. Това обясняваше скъпото жилище, новия кадилак, парите.

Той вдигна негатива към светлината. Двама души, снимани от разстояние. Може би си стискаха ръцете или си разменяха нещо. Беше невъзможно да се каже точно.

Първият ред цифри върху фиша от депозита приличаше на телефонен номер извън страната. Цифрите под него може би бяха номер на сметка, предположи Паркър, и си помисли за брошурите, които се търкаляха на пода в офиса на Лени. Каймановите острови. Прекрасно място за екскурзия — или да скриеш пари в сметка.

Той остави негатива в плика. Помоли управителя за една торба, конфискува парите като доказателство и сложи всичко в кафява хартиена кесия от „Бакалницата на Ралф“, която бе взел със себе си.

Асансьорът, който ги качи на горния етаж, беше тих като котенце. Ако управителят на банката се бе досетил какво става, не го показа и не попита нищо. Вероятно беше виждал много ченгета да правят и по-странни неща от това да вадят пари от сейфовете на клиентите. Самият Паркър веднъж бе отворил сейфа, на един заподозрян в убийство и бе открил в него колекция от мумифицирани човешки пръсти.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха като в рамка портрета на Аби Лоуел, седяща в очакване на една мраморна пейка. Това момиче имаше страхотен гардероб за положението си на бедна студентка! Вълнен костюм от камилска вълна с тясна пола и силно вталено сако, повлияно от модата на четиридесетте години, опасано в кръста с тънко коланче от кафява крокодилска кожа. Подходящи обувки, подходяща чанта. Може би си струваше да си дъщеря на изнудван. Заплащането сигурно беше добро.

С едно елегантно движение тя се разгъна в цялата си височина от пейката, докато Паркър излизаше от асансьора. Погледна право в него. Изражението й беше спокойно, но под повърхността проблясваше стоманено острие, предназначено да избие глупостите от главите на младежите на нейната възраст.

— Намерихте ли документите на баща ми?

— И добро утро, госпожице Лоуел. Виждам, че сте преживяла нощта. Страхотен костюм. „Прада“ ли е?

Тя не отговори, а тръгна заедно с него, докато той се упъти към страничната врата.

— Намерихте ли документите на баща ми? — повтори въпроса си отново тя.

— Може да се каже.

— Какво означава това?

— В кутията нямаше нито завещание, нито застрахователна полица — отвърна Паркър.

Токчетата на обувките й от крокодилска кожа отмерваха ритъм като стакато на цигулка по мраморния под.

— Тогава какво има в тази кесия?

— Веществено доказателство.

— Доказателство на какво? Баща ми беше жертва.

— Баща ви е мъртъв — отвърна Паркър. — Всичко, което намеря и което ще ми подскаже защо е бил убит и кой го е убил, е доказателство. Поне доколкото зависи от мен. Не се безпокойте. Ще си получите всичко обратно — освен ако не се окаже, че вие сте го убила.

Тя понечи да му отговори, но след като размисли, не каза нищо. Раздразнението обаче накара веждите й да се съберат.

— Какво ви стана, госпожице Лоуел? Не можете да измислите как да ме попитате, без да се натопите сама?

Вратите пред тях се разтвориха и двамата излязоха в сянката на навеса. Утрото вече бе ослепително ярко.

— Не приемам недомлъвките — отвърна ядосано тя. — Обичах Лени.

— Но сама казахте, че не е бил особено добър баща — напомни й Паркър. — Когато сте била дете, ви е влачил зад себе си като парче тоалетна хартия, за да избърше обувката си.

Това сигурно боли. Малките момиченца обичат бащите си. И искат да бъдат обичани в замяна.

— Няма нужда да ми правите психоанализа — изстреля остро тя. — Плащам достатъчно на някой друг да го прави за мен.

— Вие със сигурност имате вкус на дама от Бевърли Хилс, госпожице Лоуел. Повечето студенти, които познавам, едва имат за бира. Плащаше ли Лени, за да поддържате подобен стил на живот? Не бих предположил, че може да е печелил такива пари, защитавайки хората, които му бяха клиенти. Имаше ли някакъв друг източник на средства?

— Имам свои собствени пари — отвърна надменно тя. — Наследство от майка ми. Но това изобщо не е ваша работа.

— Тогава може би вие сте плащали сметките за неговия начин на живот — предположи Паркър. — Луксозно жилище в центъра, нов кадилак…

— А кой плаща за вашия начин на живот, детектив? — попита на свой ред Аби. — Обувки на „Гучи“, костюм на „Канали“… Не бих си помислила, че печелите тези пари като служител на народа.

Паркър прие удара с леко докосване на главата си с два пръста.

— Едно на нула за вас, госпожице Лоуел.

— Вземате ли подкупи? — продължи да пита тя. — Потулвате ли случаи? Или изнудвате наркодилъри?

— Не, но съм убеден, че баща ви е изнудвал някого — отвърна безразлично Паркър. — Току-що извадих двадесет и пет хиляди долара от личния му сейф.

Ако не беше шокирана, тогава бе отлична актриса, помисли си той. Кафявата вежда леко се изви, лицето й се обезцвети. Тя погледна встрани, опитвайки да се съвземе. Отвори чантата си и измъкна оттам очила „Кристиян Диор“.

— И откъде според вас са дошли тези пари? — попита я Паркър.

Той тръгна да пресича паркинга, отваряйки багажника на колата си с дистанционното. Ней спомена за негатива, искаше да види ще го попита ли сама дали не е намерил и нещо друго в кутията. Но ако си задаваше този въпрос, Аби Лоуел бе прекалено умна да не го изкаже на глас.

Паркър погледна към нея, докато тя вървеше по петите му.

— Е, имате ли представа?

— Не.

— Много се заблуждавате, ако ме мислите за глупак, госпожице Лоуел. — Той положи кутията в багажника и затвори капака. — Баща ви е убит и убиецът ви звъни по телефона, за да ви съобщи това. Влиза в апартамента ви, обръща всичко наопаки, заплашва да ви убие, но вие твърдите, че не знаете какво търси. Нямате търпение да получите тайния сейф на Лени, а когато намирам в него двеста и петдесет каймета с лика на Франклин^[1], твърдите, че не знаете нищо за тях. Да не си мислите, че като малък съм паднал на главата си?

Тя не отговори. Притисна устните си с пръсти, на които имаше елегантен маникюр, както изглежда правеше винаги, когато моментът станеше труден за нея. Другата й ръка се притисна към стомаха.

Опитва се да се съвземе, да събере силите си, да се успокои, помисли си Паркър. Вероятно се бе научила да прави така още като малко момиченце, докато е седяла като добавка край татко си на надбягванията. Независимо какво друго си мислеше за нея, Паркър изпитваше съжаление към самотното дете, което е била някога.

Тя се завъртя леко, сякаш не знаеше накъде да тръгне. Не може да бяга, не можеше и да се скрие.

— Кого е изнудвал? — попита я Паркър.

— Не вярвам, че го е правил — отвърна Аби, но не го погледна, докато произнасяше думите.

— Познавате ли някой на име Еди Бойд Дейвис?

Тя поклати глава. Бореше се със сълзите си, бореше се с нещо вътре в себе си, битка, която Паркър не можеше да разгадае.

— Ако знаете нещо за това — продължи той, — сега му е времето, Аби. Залагайте, докато не е станало късно. Лени си отиде. Убиецът му ви е взел на мушка. Не си заслужава да умреш за една торба пари.

Раменете й се надигнаха и спаднаха, докато си пое дълбока, бавна глътка въздух, уравновеси дишането си и отново се съвзе.

— Не плащам ли данъци, за да ме пазите и защитавате? — попита нападателно тя. — Вие трябва да ме пазите да не ме убият.

— Не мога да се боря с нещо, което не знам, Аби.

— Какво не знаете? — попита тя, ядосана и нетърпелива. — Защо не можете да намерите куриера с колелото?

— Не мисля, че куриерът има нещо общо с тази работа — отвърна спокойно Паркър.

— Но той ме нападна!

— Това не звучи убедително.

— Какво, да не би да ме наричате лъжкиня?

— Ако е убил баща ви заради парите в касата, защо ще идва при вас? — попита я Паркър.

— Откъде да знам! Може би е психопат, който си е избрал Лени и мен!

— Това става само във филмите, кукло — рече Паркър. — Момчето се е появило в офиса на Лени случайно. Мисля, че се е оказал на неподходящото място по неподходящото време.

Дори под слънчевите очила можеше да види, че е смъртно бледа.

— О, разбирам — рече рязко тя. — Значи идва в дома ми и ме напада, но е просто един невинен, случайно преминаващ гражданин? А аз какво съм? Фатална жена, плетяща интриги? Да си поговорим за фантастика! Вие ме избрахте за тази роля в собствения си черен филм на ужасите.

— Защото така изглежда — отвърна Паркър. — Аз го виждам по следния начин: Лени е изнудвал някого и той го е убил. И, да, наистина смятам, че ти си затънала до хубавата си малка брадичка в тази работа.

— Щях да те фрасна, ако не се страхувах, че ще ме арестуваш — озъби се тя.

— На твое място не бих се притеснявал — подметна Паркър. — Ако не излезеш чиста, мисля, че ще имам доста повече причини да те арестувам, госпожице Лоуел.

Тя поклати глава и погледна напред.

— Не мога да повярвам какво става.

— Нима? Е, сигурна приемаш за нормално, че някой е разбил главата на баща ти. Бих казал, че имаш доста изкривен начин на мислене, ако смяташ, че аз съм твоят най-голям проблем.

Тогава тя го удари. Силно. Ужилването по бузата и звънът в ушите му бяха с еднаква сила.

Паркър поклати глава.

— Добре де, не мога да кажа, че не ти дадох разрешение да го направиш.

Устните й изтъняха и се превърнаха в линия, изразяваща погнуса.

— Приключих с вас, детектив Паркър.

Тя се обърна сковано като войник и замарширува, стиснала плътно под мишницата си чантата от крокодилска кожа. Беше паркирала пет коли по-надолу от него. Синьо БМВ, серия 3, с гюрук. Чисто ново. Обърна се и го погледна, преди да влезе в колата си.

— Капитанът ви скоро ще чуе гласа ми.

— Убеден съм, че чака това с нетърпение.

Той я гледаше, докато се изгуби от погледа му. Знаеше, че представлява първа точка в дневния й ред — да се обади в управлението, за да го изрита от случая.

— Съжалявам, кукло — промърмори Паркър, докато сам сядаше зад волана на своя сербинг. — Някой вече те изпревари.