Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (29)

Глава 29

Рибният пазар на Чен бе на пет минути път от мансардата на Паркър. Според отдела за моторни превозни средства, едната от колите миникупър, която вероятно бе избягала от мястото, където живееше Аби Лоуел, бе регистрирана на този адрес. Паркър спря пред пазара и отиде до входа, където откри, че в този час все още не е отворено за посетители, но на рампата за разтоварване двама мъже с лопати хвърляха натрошен лед за хладилниците, които щяха да замразяват доставките през деня.

Паркър извади значката си.

— Извинете, джентълмени. Търся Лу Чен.

Мъжете моментално се изправиха, единият с широко отворени и пълни със страх очи, другият с очи, присвити от подозрение. Първият имаше кръглото лице и меките като тесто черти на човек, болен от синдрома на Даун. Паркър се обърна към втория.

— Аз съм детектив Паркър, от полицията на Лос Анджелис. Има ли тук Лу Чен?

— Защо?

Паркър се усмихна.

— На моя въпрос се отговаря с да или не. Освен ако самият вие не сте Лу Чен.

— Това е леля ми.

— А вие кой сте?

— Чи.

— Само Чи? — попита Паркър. — Като Шер? Или като Принс?

В стоманените очи не се появи нищо. Никаква следа от хумор. Човекът сигурно беше опериран от него.

— Леля ви тук ли е?

Чи заби лопатата си в купчината лед. Гневен жест.

— Ще отида да проверя дали е в офиса си.

— Ще дойда с вас — предложи Паркър. Мъжът сякаш се засегна, но на Паркър не му пукаше. По дяволите отношението на някой, който рине лед, за да преживява.

Чи се качи на товарната рампа, сетне застана там с ръце на кръста, наблюдавайки Паркър. Не си заслужаваше да изхаби костюм на „Хуго Бос“, помисли си Паркър, но нямаше накъде. Ръкавицата беше хвърлена, предизвикателството трябваше да бъде прието.

Той се набра с ръце върху рампата и забърса прахта, опитвайки да не се намръщи при вида на черната мръсотия, която полепна по сакото му. Неговият водач с кисело лице се обърна и го поведе през малък склад, по тесен коридор до врата, на която пишеше „Офис“.

Чи почука на нея.

— Лельо? Един детектив от полицията иска да те види.

Вратата се отвори и една дребна, спретната жена с червен вълнен блейзър и черни панталони ги загледа. Изражението на лицето й бе войнствено, като на племенника, но издаваше много повече сила, отколкото сприхавост и лош характер.

— Детектив Паркър, госпожо — представи се той, като показа значката си. — Ако мога да отнема минута от времето ви, моля. Имам няколко въпроса към вас.

— Във връзка с какво, ако смея да попитам?

— С колата ви, госпожо. Притежавате ли миникупър 2002?

— Да.

Племенникът нададе сърдито пуфтене. Лу Чен го изгледа.

— Моля да ни оставиш насаме, Чи. Знам, че имаш работа.

— Повече от обикновено — отвърна заядливо той. — Не ми стига работна ръка.

— Тогава върви да я вършиш — рече заповеднически китайката. Племенникът неохотно се обърна и си тръгна. Мадам Чен насочи вниманието си към Паркър. — Ще пиете ли чай, детектив?

— Не, благодаря. Просто имам няколко въпроса. Колата тук ли е?

— Да, разбира се. Паркирана е отзад.

— Имате ли нещо против да я огледам?

— Въобще не. Защо е всичко това? — попита тя, като го изведе от тесния офис навън в задната част на алеята.

Паркър бавно заобиколи колата.

— Кога я карахте за последен път?

Тя се замисли за миг.

— Тези дни. Бях на един благотворителен обяд в „Барнис“ в Бевърли Хилс. Тогава, разбира се, валеше.

— Не сте излизали с нея вчера?

— Не.

— Някой друг вземал ли е колата ви? Например племенникът ви?

— Не знам. Бях тук през целия ден. Чи също беше тук, а освен това той си има своя кола.

— Друг има ли достъп до ключовете?

Сега вече тя сякаш започна да се притеснява.

— Те висят в офиса ми. Какво става, детектив? Да не съм нарушила правилата за движение? Не разбирам.

— Докладвано е за кола, приличаща на вашата, която е напуснала място, където е извършено престъпление вчера. Влизане с взлом и нападение.

— Ужасно! Но мога да ви уверя, че това не е била моята кола. Тя си беше тук.

Паркър присви устни и вдигна вежди.

— Един свидетел е видял част от регистрационния номер. Много прилича на вашия.

— Както и много други номера в града, предполагам.

Беше хладнокръвна и трябваше да й го признае. Той подмина мястото на шофьора и се насочи към задната страна на колата, почука с бележника си по счупения мигач.

— Когато колата е напускала местопрестъпление, се е сблъскала с микробус. Бил е счупен мигачът й.

— Какво съвпадение. Колата ми бе ударена, докато бях на обяда. Открих това, когато си тръгвах.

— Какво каза пазачът на паркинга?

— Нямаше такъв.

— Написахте ли оплакване до полицията?

— С каква цел? — попита тя, повдигайки иронично вежда. — За да ми засвидетелстват симпатиите си? От опит знам, че полицията не се интересува от подобни дребни инциденти.

— А до вашата застрахователна компания?

— Да попълвам иск за толкова дребна повреда? Трябва да съм пълна глупачка, че да дам на компанията си подобна покана да увеличи застрахователната полица.

Паркър се усмихна и поклати глава.

— Вие сигурно сте страхотна на тенис корта, госпожо Чен.

— Наричайте ме мадам Чен, ако обичате — поправи го тя, като изправи гърба си. Паркър се съмняваше, че тази жена на височина достига повече от пет стъпки и все пак някак си успяваше да го накара да я гледа от долу на горе. — И нямам никаква представа за какво говорите.

— Приемете извиненията ми — каза той, като докосна с почтителен жест главата си. — Мадам Чен, вие изглежда имате отговор за всичко.

— А защо да нямам?

Той посочи ясните драскотини върху иначе безупречно черната лъскава боя на миникупъра.

— Микробусът, който е ударил онази кола, е бил сребрист. Колата, която е ударила вашата, очевидно също.

— Сребристото е доста популярен цвят.

— Има някои интересни, но малко известни подробности относно боите за автомобили — рече Паркър. — Те, макар че са еднакви, все пак се различават. Например сребристата боя на „Форд“, не е като тази на „Тойота“, нито на БМВ. Химическият им състав е уникален.

— Колко интересно.

— Познавате ли Джей Си Деймън? — попита неочаквано той.

Тя въобще не реагира при тази рязка смяна на предмета на разговор. Паркър не можеше да реши дали това е гениално, или е преиграване. Една прекадена реакция щеше да говори повече, предположи той.

— Защо трябва да го познавам? — попита мадам Чен.

— Той е куриер на велосипед в агенция „Скоростни куриери“. На около двадесет години, рус, добре изглеждащ.

— Нямам нужда и не ползвам услугите на куриери.

— Всъщност не ви питам точно това — отбеляза Паркър.

Никакъв отговор.

— Джей Си Деймън е бил човекът, шофирал колата, която е напуснала местопрестъплението снощи.

— Приличам ли ви на човек, който си има вземане-даване с престъпници, детектив?

— Не, госпожо. Но вие все пак не отговорихте на въпроса ми.

Паркър се опита да си представи каква възможна връзка би могла да има тази определено стоманена магнолия с хлапе като Деймън — един нещастен, парцалив самотник, живеещ на дъното на обществото. На пръв поглед никаква, но въпреки това беше готов да заложи пари, че такава съществуваше. Това беше колата. Имаше прекалено много съвпадения в прекалено много критични точки, за да бъдат случайни. И онова, което мадам Чен не казваше, също беше много.

Паркър се подпря на колата, намествайки се удобно.

— Между нас казано, не съм убеден, че това момче е престъпник — призна той. — Мисля, че просто се е озовал на грешното място по грешното време. Сега е затънал до шия в сериозна каша и не знае как да се измъкне от нея. Случват се такива неща.

— Говорите като социален работник — каза мадам Чен. — Работата ви не е ли да арестувате?

— Не арестувам невинни хора. Работата ми е да открия истината. Мисля, че момчето може би е в състояние да ми помогне да стигна до нея — отвърна Паркър. — И може би аз също съм в състояние да му помогна.

За пръв път откакто разговаряха тя погледна някъде встрани от него, на лицето й се появи замислено изражение.

— Сигурна съм, че младеж като него, попаднал в подобна ситуация, не смее да се довери на никого. Особено на полицията.

— Да, и аз мисля така — потвърди Паркър. — Млад човек с щастливо детство няма да изпадне в подобна ситуация. Животът е жесток и тежък за много хора. Но ако момче като това има някой в живота си, който да му протегне ръка… Е, това може да направи нещата различни.

Между веждите й се появи малка бръчка, изразяваща тревога. Паркър предположи, че наближава шейсетте, но кожата й бе гладка и безупречна като порцелан.

Детективът извади от джоба си визитна картичка.

— Ако по някаква причина сметнете за нужно да ме намерите, мадам, чувствайте се свободна да позвъните по всяко време на деня и нощта — рече, като й подаде визитката. — Междувременно, страхувам се, че ще трябва да конфискувам колата ви.

Изражението й отново се промени и стана гневно.

— Това вече е оскърбително! Казах ви, колата ми не е напускала това място три дни!

— Казахте ми — съгласи се Паркър. — Работата е там, че не ви вярвам. Колата отговаря на описанието, номерата й съвпадат, както и повредите, които очаквах да видя. Влекачът ще дойде, за да я вдигне, и тя ще погостува на полицейското управление, докато направят необходимите лабораторни изследвания.

— Ще се обадя на адвоката си — обяви китайката.

— Това е ваше право — кимна той. — Също така трябва да ви предупредя, че ако резултатите от тестовете са такива, каквито вярвам, че ще се окажат, има вероятност да бъдете подведена под отговорност за съучастничество.

— Но това е смешно!

— Просто ви предупреждавам, за да знаете. Не зависи от мен. Не бих искал това да се случи, мадам Чен. Според мен вие сте човек, който много сериозно приема отговорностите си.

— Радвам се, че имате толкова високо мнение за мен, детектив. Вероятно затова ме третирате като обикновен престъпник — изстреля злъчно тя, обърна се на токчетата си и тръгна към офиса.

— Не мисля, че сте обикновен човек, мадам Чен — отвърна Паркър. — Но за в бъдеще да знаете, че на паркинга на „Барнис“ винаги има пазач.

Тя го изгледа с поглед, който би разтопил някой по-слабохарактерен мъж.

Паркър се усмихна.

— Аз съм принципен.

Без да се впечатли от изказването му, мадам Чен профуча като фурия и изчезна в сградата.

Паркър въздъхна и се огледа. Семейство Чен имаше хубав малък бизнес, които вървеше. Спретнато и чисто, чак тир ослепееш от блясъка. Стоката — първа класа. Веднъж беше пазарувал оттук скариди за интимна вечеря с Даян. Превъзходно качество.

Може би щеше да го повтори, след като приключи случая.

Беше оставил Даян заспала в леглото, заедно с един портокал върху своята възглавница и бележка: „Закуската е в леглото. Ще ти се обадя по-късно. К.“

Беше прекрасно да заспи, с нея в прегръдките си и когато се събуди, тя все още да е там. Да прави това по-често, му изглеждаше доста добра идея, не защото искаше нещо постоянно или законна връзка. Никой от двамата не желаеше подобно нещо. Правилата и законите видоизменяха очакванията и доверието в една връзка и, доколкото бе успял да установи, това невинаги водеше към по-добро. Но той се бе променил и бе станал по-улегнал. При това беше доволен от променения Кев Паркър, така че стабилността, нормалността и постоянството в една връзка за него ставаха все по-привлекателни.

Паркър извади мобилния си телефон и помоли диспечера да изпрати една полицейска кола да пази миникупъра, докато вземе заповед за конфискуването му.

Докато чакаше, огледа сградата от другата страна на уличката. Голяма част от прозорците гледаха към паркинга на Чен. Вероятно имаше повече от няколко чифта очи, които го наблюдаваха и в момента. Веднага след като се появеше полицейската кола, новините щяха да обиколят Чайнатаун по-бързо и от светкавица — поне сред китайците.

Ако искаше да научи някои неща от съседите може би щеше да открие някой, който бе забелязал дали миникупърът е липсвал, или кога е тръгнал и кога се е върнал. Но Паркър нямаше намерение да прави това. Не желаеше да превръща мадам Чен в свой враг, нито себе си в неин. Нямаше смисъл да хвърля съмнения върху бизнеса й или да раздухва пламъците на клюките.

Усещането, че е наблюдаван, пропълзя по кожата му. Не отгоре, а някъде точно отпред. Погледът му прекоси товарната рампа, другата страна на уличката и се върна върху купчината дървени палети, натрупани до съседната сграда.

Паркър пъхна ръце в джобовете си и тръгна — не към палетите, а през уличката, където висок куп от пурпурни ириси и жълти слънчогледи бяха доставени точно пред задния вход на цветарски магазин.

Продължи да върви надолу, като не изпускаше купа палети от периферното си зрение. Точно когато ги подмина, погледна рязко назад.

Една дребна фигурка смени позицията си, за да продължи да го наблюдава, като се пъхна между палетите и тухлената стена.

Паркър се обърна и се взря право в очите на своя малък шпионин. Момченце. Може би на осем или девет години. Загърнато в избелял черен суитшърт с девет номера по-голям. Лицето му надничаше от дълбочината на качулката. Сините очи станаха като чинии, когато срещна погледа му.

— Хей, хлапе…

Момчето се стрелна, преди думите да излязат от устата на Паркър, и гонитбата започна. Бързо като заек, момчето пробяга паркинга на Чен, насочи се към големия син контейнер за боклук. Паркър се впусна след него, удари спирачки и се пързаля по инерция още десетина крачки, докато успее да смени посоката.

— Момче! Спри! Полиция! — викаше той, спринтирайки по алеята, вратовръзката му се развяваше зад рамото като знаме.

Момчето направи остър ляв и изчезна в пространството за паркиране във формата на буквата U, вклинено между сградите. Паркър не виждаше никакъв друг изход, освен задната врата на централната сграда. Вратата беше затворена.

Колите бяха паркирани плътно една до друга, допрели нос до опашка, два реда в дълбочина и четири в ширина. Той обиколи зад тях, дъхът му излизаше на бързи, накъсани вълни. Сложи ръце на кръста и се намръщи, защото се бе изпотил. Ризата му все още имаше гънки от пералнята. Не беше я носил и два часа и трябваше да я сменя.

Кичур руса коса и сини джинси привлякоха погледа му, докато момчето се сви между една зелена мазда и бял Сатурн, смалило наполовина своя и без това дребен размер.

— Добре, младши — рече Паркър. — Излез оттам. Обещавам, че няма да те арестувам. Никакви белезници, никакви пистолети…

Дочу скърцане по финия чакъл под колите. Отново се мярна крак, облечен в панталон, една черна гуменка изчезна под съседното волво.

Паркър застана зад колите, като вървеше бавно напред-назад.

— Просто искам да ти задам няколко въпроса — рече той. — Можем да започнем с това защо бягаш, но аз ще ти задам друг. Гратис. Препоръка за в бъдеще: Ако бягаш, полицаите винаги ще те гонят. Ние сме като кучетата.

Той последва звука, който се чу изпод друга кола. Наведе се и погледна под едно бяло БМВ Х5 със суетния номер 2GD4U^[1].

Големи сини очи го гледаха над нос като копче, изцапан с прах.

— Аз съм Кев Паркър — представи се детективът, като показа значката си на хлапето. — От полицията на Лос Анджелис. А ти си?…

— Имам право да не отговарям.

— Разбира се, но аз не те арестувам. Има ли някаква причина, поради която трябва да те арестувам?

— Всичко, което кажа, може да се използва срещу мен.

— На колко си години? — попита Паркър.

Момчето помисли за момент, претегляйки дали да отговори или не.

— На десет — отговори неохотно най-накрая.

— Тук ли живееш?

— Няма да ме накарате да говоря с вас — рече то. — Знам всичко за правата си относно самообвинение, както е дефинирано в петата поправка към конституцията.

— Браво. Впечатлен съм. Как каза, че се казваш?

— Не съм казал. И аз ще ви дам един съвет гратис — хич не се опитвайте да ме преметнете — каза момчето. — През цялото време гледам полицейски филми.

— О, ти си много мъдър.

— И освен това вероятно съм по-умен от вас. Не го казвам, за да ви накарам да се чувствате зле — поясни сериозно хлапето. — Просто имам коефициент на интелигентност 168, което е доста над средното.

Паркър изцъка с език.

— Бре. Защо не изпълзиш оттам? Можеш да ми обясниш питагоровата теорема.

— Квадратът на дължината на хипотенузата е равен на сумата от квадратите на дължините на двата катета. От доктрините и теориите на Питагор и на пи-таго-рейците — запъна се хлапето, като присви очи, докато произнасяше трудната дума, — които разработили някои основни принципи на математиката и астрономията, произлиза доктрината за хармонията на сферите и вярата в ме-тем-психо-зата^[2], вечното повторение на нещата и мистичното значение на числата.

Паркър стоеше клекнал и гледаше с отворена уста.

— Много чета — обясни момчето.

— И аз така предположих. Хайде, генийче — рече, подавайки му ръка. — Всичката кръв се качи в главата ми. Имай милост и излез оттам, докато не съм получил удар.

Момчето пропълзя изпод колата като рак, изправи се и се опита да изтупа прахта от себе си. Ръкавите на суитшърта бяха с десетина сантиметра по-дълги от ръцете му. Качулката бе паднала назад и разкриваше рошава руса коса.

— Всъщност не мисля, че съм гений — призна скромно то. — Просто знам много неща.

— Защо не си на училище? — попита Паркър. — Или вече знаеш толкова много, че са те освободили?

Хлапето запретна ръкави и погледна часовника, който бе толкова голям, че приличаше на чиния за вечеря, закачена върху ръката му.

— Още е само седем и тридесет и четири.

— Училището е наблизо, така ли?

Момчето се намуси.

— И ти живееш наблизо, иначе щеше да се притесняваш за времето — продължи Паркър. — Наблюдателен си. Умен си. Обзалагам се, че знаеш повече от всички за онова, което става наоколо.

Свиване на едното рамо. Поглед в земята. Ровене с обувката в прахта.

— Малък си и радарът не те хваща. Можеш да се промъкнеш навсякъде, да видиш всичко и да чуеш всичко. Никой дори няма да те забележи.

Свиване на другото рамо.

— Така че защо ме следеше?

— Не съм.

— Просто така? Репетираше как ще можеш да шпионираш момичетата?

Дребното личице се изкриви в погнуса.

— Че защо да го правя? Момичетата са особени същества.

— Добре. Значи може би искаш да станеш шпионин. Така ли е?

— Не съвсем. Просто съм обзет от не-задо-волимо любопитство.

— Нищо лошо няма в това — рече Паркър. — Познаваш ли семейство Чен? От рибния пазар.

Свиване на двете рамене.

— Познаваш ли някой на име Джей Си Деймън? Той е куриер.

Очите леко се разшириха.

— Той в беда ли е?

— Нещо такова. Трябва да говоря с него. Мисля, че има информация, която може да ми помогне в едно голямо разследване.

— За какво? Убийство или?…

— Един случай, по който работя — обясни мъгляво Паркър. — Мисля, че е видял нещо.

— Защо не дойде при теб и не ти го каже, ако е така?

— Защото е уплашен. Също като теб е. Бяга от мен, защото се страхува и мисли, че съм му враг. А аз не съм.

Направо можеше да види как колелцата в главичката на момчето се въртяха. Сега вече беше любопитно и заинтересовано, но се преструваше, че не е.

— Аз не съм лош човек, синко — продължи Паркър. — Знаеш, че някои хора първо бият, а после задават въпросите. Може да се появят ченгета, които да търсят този Деймън. Ще бъде много по-добре, ако дойде първо при мен, преди те да са го намерили.

— Какво ще му направят?

Паркър на свой ред сви рамене.

— Не знам. Нямам контрол върху тях. Ако смятат, че е виновен, кой знае какво може да му се случи.

Момчето преглътна трудно, сякаш гълташе камък. Руса коса, сини очи, приятно лице. Точно както сам бе описал Деймън на мадам Чен. Това момче навярно живееше тук, беше в задния двор на Чен, подслушваше, наблюдаваше. А интересът му далеч надхвърляше онова, което бе обяснило с „незадоволимо любопитство“.

— Могат ли да го застрелят?

Паркър отново сви рамене.

— Всичко може да се случи. Не казвам, че ще го направят, но…

Той бръкна в джоба си, извади визитка и я предложи на момчето. То я пое боязливо, сякаш очакваше всеки миг белезниците да щракнат около китката му. Един от онези полицейски трикове, които бе виждало по филмите. Погледна картичката, погледна Паркър изпод вежди, сетне я пъхна в предния джоб на суитшърта.

— Ако видиш този Деймън… — започна Паркър.

В този момент една черно-бяла полицейска кола зави зад ъгъла и спря зад пазара на Чен. От нея излязоха униформени полицаи и извикаха:

— Детектив Паркър?

Паркър вдигна предупредително ръка. Момчето хукна като изстрелян куршум.

— По дяволите! — изруга той и се втурна след него.

Момчето се върна обратно в U-образното пространство между блоковете. Там нямаше изход, помисли си Паркър, като заварди пътя му. Имаше само едно много, ама много тясно пространство между две от сградите. Слънчевият лъч, който се процеждаше през него, беше като острието на бръснач. Момчето тичаше, заобикаляйки предния ред коли. Паркър се опита да отреже ъгъла, като скочи и се плъзна по задник върху капака на един форд таурус. Протегна ръка в движение, за да хване хлапето, но се приземи лошо, подхлъзна се и падна на едното си коляно.

Момчето дори не намали ход. Вмъкна се между сградите, прилепвайки между двете стени.

Паркър изруга, обърна се настрани, глътна корема си и се опита също да се вмъкне. По лицето му полепнаха паяжини, тухлите се търкаха в костюма му. Момчето бе далеч в другия край на процепа и изчезна преди Паркър да направи десетина крачки.

— Хей, детектив! — извика униформеният от паркинга.

Паркър се появи намръщен, чистейки паяжините от предницата на сакото си.

— Може ли да направя нещо за вас?

— Да — рече намусено той. — Обадете се на Хуго Бос и му изпратете извиненията ми.