Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (39)

Глава 39

Мястото в сградата на съда, където представителите на медиите се събираха да лагеруват в изчакване на новини, приличаше на сборище на техноманиаци. Светлини върху антените, генератори, многобройни, пръснати като змии по земята кабели във всички посоки, мъже с торбести шорти, които носеха на раменете си видеокамери с логото на мрежата, за която работеха, звукооператори със слушалки, говорители, облечени официално от главата до кръста за новините в девет, а от кръста надолу — по шорти, сандали или маратонки.

Нюзбусовете си бяха оформили свой собствен паркинг. Сателитните им чинии се извисяваха като странни, огромни цветя, обръщащи лицата си към слънцето. Търговци разнасяха студени напитки и капучино, пици и сандвичи, буритос, сладолед и замразени фруктови пръчки, ризи за боулинг и тениски с надпис „Свобода за Роб Коул“.

Журналистите от печатните издания бяха койотите на глутницата. Те блуждаеха свободно, необременени от кабели, без да им трябват грим или светлини. Фотографите със сложни апарати, висящи на гроздове през вратовете им, и бейзболни шапки, нахлупени на обратно, се шляеха, търсейки ъгъл, който не е бил използван. Репортерите кацаха тук и там, пушеха цигари, обменяха клюки.

Паркър набра номера на Анди Кели.

— Анди Кели слуша.

— Прилича ми на 1994 — оплака се той. — Няма ли някой да излезе с нещо по-различно от повторение на О Джей Симпсън? Няма ли нещо по-вълнуващо, за което да съобщите?

— Знаменитите престъпници отново са на мода, Паркър. Това е ретро риалити шоу. Всичко в името на справедливия гняв.

— Какво следва? Завръщането на Дейвид Ли Рот^[1] и косматите банди?

— Светът се пързаля към преизподнята с бясна скорост. Къде си?

— Между един, който продава контрабандни дискове на телевизионните серии на Коул, и новинарския бус на Канал 4. А ти?

— На ръба на нервна криза.

— Да се срещнем до продавача на еспресо.

— Ти плащаш.

— Някога в живота си носила ли си пари със себе си?

— Никога. Аз съм момиче с принципи.

Паркър плати за едно дълго двойно еспресо за себе си и голямо тройно мачиато с карамел и допълнителна сметана за Кели.

— Имаш метаболизъм на комар.

— Да, и съм много доволна от този факт. Какво правиш тук?

— Говоря си с теб — отвърна той, но очите му постоянно сканираха тълпата, а радарът му провери за следи от Кайл и Родик. Реши да се спаси за малко от лудницата. — Разходи се с мен. Едва ли ще пропуснеш нещо.

Тя махна с ръка към съдебната зала и завъртя очи.

— Коул е вътре, опитва се да изглежда отчаян пред съдебните заседатели. Сигурна съм, че ги заслепява. Ще им предложи пълния си емоционален диапазон от А до Я.

Те се отдалечиха малко по улицата, по-далеч от карнавала, и се обърнаха, за да го наблюдават от разстояние.

— Изглеждаш ми изтощен, Кев — отбеляза Кели.

— Беше ужасен ден.

— И все още не е приключил — рече тя. — Срещна ли се с твоите приятели от „Обири и убийства“?

— Няма да им доставя това удоволствие — отговори той, но погледът му продължаваше да шари. Вече бе включил изцяло на вълната преследване, мислите му препускаха, пулсът също, кръвното му се бе вдигнало. Не можеше да стои спокоен, нито на едно място. Бавно пренасяше тежестта си от единия на другия крак, което бе неговата клапа за налягане, начинът да изпусне малко пара, за да не експлодира. — Аз не съм добър, нито снизходителен губещ. Взех всичко, което имах по случая, и си излязох. Вероятно вече са извадили заповед за залавянето ми, докато си говорим с теб.

— Е, кой ти подложи крак този път? — попита Кели.

— Моля?

— Моите проницателни следователски умения ми подсказват, че някой не е играл честно на ринга. — Тя се наведе и потупа панталона му там, където се бе подпрял на коляно в гаража на Дейвис. Едно мазно петно и малка дупка маркираха мястото. И двата му крачола на тънки кафяви и сини райета бяха побелели от прах.

Очите на Паркър се разшириха сякаш се виждаше за пръв път.

— Ау, гадният му кучи син… Ще дам това влечуго Дейвис под съд, когато го хвана! Това е костюм „Канали“!

— Добре де, сам си си виновен. Как може да си толкова глупав? Защо си облякъл скъп марков костюм, когато отиваш на бой с кучета?

— Аз съм детектив. Кога съм участвал в бой или битки? — попита я Паркър, повече разстроен от повредата на костюма, отколкото от парчето тръба, с която го бе ударил Дейвис.

— Ами днес например.

— Освен това моите дрехи са моето прикритие. Никой не може да предположи, че съм ченге. Обличам се прекалено добре за едно бедно ченге.

— Можеш ли да впишеш костюмите си като разходи за намаление на данъци?

— Счетоводителят ми казва, че не.

— Колко жалко — сви рамене Кели. — За всичко може да се намери компромис. Е, какво стана?

— Еди Дейвис ме хвана да шпионирам около къщата му. Използвах възможността да го арестувам. После той използва друга възможност да избяга. Сега е на воля. Всяко ченге в града го търси. Научи ли нещо интересно за него?

— За минутата и половина след като ме помоли да го проуча?

— Ето какво знам аз — продължи Паркър. — Дейвис е дребен престъпник от утайката на обществото, със самоилюзии и мания за величие. Вероятно Наполеонов синдром. Съвсем до неотдавна е имал защитник адвокат също от долния край на обществото, на име Лени Лоуел.

— Изненадка.

Паркър огледа още веднъж близката околност. Набит мъж със смачкана риза и вратовръзка стоеше съвсем наблизо, палейки цигара. Паркър отиде до него и му показа значката си.

— Хей, приятел, я се размърдай — каза му той.

Мъжът беше на друго мнение.

— Аз само си пуша цигарата. Гледай си работата.

Паркър го хвана за брадичката.

— Не. Не става така, играч. Ти ще си гледаш работата ей там — и посочи с пръст по посока на съда.

Кели се вмъкна помежду им и се опита да го бутне назад.

— Кевин… — Тя погледна назад към пушача. — Извинете. Той отказа цигарите миналата седмица.

Паркър се обърна и тръгна по улицата, отдалечавайки се на около петнадесетина метра. Тя го настигна.

— Това е само приятелско предложение — каза тя, — но няма да е зле да свалиш тестостерона си поне с едно деление.

Паркър не й обърна внимание.

— Приятелят, който е дочул името ми в оня разговор между Жирадело и Кайл, е бил на вечеря за събиране на средства за изборната кампания на окръжния прокурор. Познай кой е бил най-изтъкнатият гост на вечерята? Норман Краун.

Веждата на Кели се изви, сякаш се опитваше да свърже двете информации в една.

— Отрепка като Лоуел… Евтин главорез като Дейвис… Тези момчета са по-малки и от мравките в света на Норман Краун.

— Мисля, че Лоуел и Дейвис са изнудвали някого — обясни Паркър. — Според мен на Еди му е омръзнало да дели. Въпросът е как главорез като Еди Дейвис, известен трошач на стави и глави, се е събрал с някой друг, за да изнудват трети?

— Не знам дали знаеш, че шестдесет и два процента от връзките се създават на работното място — направи саркастична забележка Кели. Сетне в съзнанието й просветна за какво намеква Паркър. — О, Господи! Мислиш, че някой е наел Дейвис да убие Триша Коул?

— И този някой не може да е Роб Коул — продължи мисълта й Паркър. — Освен ако не е толкова глупав, че да си стои вкъщи, когато са пристигнали ченгетата. Би могъл да излезе и да си осигури алиби.

Кели се опита да смели идеята. Паркър тръгна, собственият му мисловен процес също се задвижи. Покрай тротоара бяха паркирани черни коли с шофьори зад воланите, ченгета седяха на моторите си пред и зад всяка кола, на известно разстояние от тях. Кортеж за големите клечки, които скоро щяха да излязат от съдебната зала. Три лимузини, двойка елегантни коли, черен кадилак „Ескалада“ с три врати и затъмнени прозорци.

Паркър разсеяно регистрираше детайлите, просто за да държи мозъка си фокусиран върху нещо елементарно, така че да може да диша и да обуздае енергията си за момент. Той премина напред, после назад покрай три от колите няколко пъти, сетне изведнъж спря. Първоначално не беше сигурен защо. После бавно се обърна и тръгна назад покрай последната от колите в редицата.

— Какво има? — попита Кели, присъединявайки се към него.

В долния ъгъл на задното стъкло имаше малък, яркочервен кръгъл стикер със златни отличителни белези и ред черни цифри. Стикер за паркиране в частен корпоративен паркинг. В съзнанието му изплува спомен: как върви към черния линкълн на Дейвис и прави същото, което и сега — отбелязва си дребни подробности, складира ги прилежно в мозъка си, но държи съзнанието си фокусирано върху предмета с най-голяма важност: Еди Дейвис. Спомни си електриковото синьо на небето, зеленото на тревата, черната кола, регистрационния номер, същия малък стикер за паркиране в долния ъгъл на задното стъкло. Не беше по-голям от четвърт долар.

Дишането му се ускори и стана повърхностно, а той почувства странно олекване в главата, докато навеждаше погледа си към задния номер на колата.

КРАУН 5.