Тами Хоуг
Куриерът трябва да умре (32)

Глава 32

Паркър завъртя колата пред входа на студио „Парамаунт“ и махна с ръка на пазача.

— Радвам се да ви видя, господин Паркър.

— Аз също, Бил.

— Искате да се срещнете с господин Конърс?

— Не днес. Трябва да видя Чък Ито. Той ме очаква.

Пазачът записа нещо в дневника и му махна с ръка да върви.

Офисът на Чък Ито бе в една сграда в задната част студиото. Той работеше като монтажист, но хобито му бе фотографията и събираше всички остатъци от ленти в студиото, за да ги декларира като разходи, и по този начин да намали данъците си.

— Я виж какво е довлякла котката — поздрави го Ито. Паркър го познаваше от пет години и това изречение неизменно бе поздравът на Ито.

— Костюмът ми се обижда от подобни намеци — каза Паркър.

— Така ли? Че той говори само италиански — заяви Ито. — Едва ли може да разбере дали го обиждам или не.

Сетне погледна часовника си и направи физиономия.

— Трябва да побързаме, Кев. Имам среща в десет с човек, който е много по-важен от теб.

Паркър се направи на засегнат.

— Че кой може да е по-важен от мен?

— Почти всеки.

— Това е грубо и безчувствено.

Той придърпа един стол и седна, като извади плика на Лени Лоуел и го сложи на бюрото.

Ито посегна към него.

— Какво си ми донесъл, Кев? Нещо, за което ще ме арестуват ли? — Той извади негатива и го вдигна към светлината. — Кой е на тази снимка?

— Бих ти казал, но после ще се наложи да те убия.

— Значи е свързано с тайния ти живот като жена?

— Трябва ми спешно. По-късно ще те просна по гръб. Искам веднага да го проявиш.

Ито го изгледа сякаш беше пълен глупак.

— Я върви в супермаркета! Там ще ти извадят снимки за един час.

— Или някой хлапак, който получава минимална заплата, случайно ще загуби негатива, или ще го пусне в машината за рязане. Това е веществено доказателство за убийство.

— Тогава защо не го занесеш в лабораторията на полицията, щом е доказателство?

— Ти шегуваш ли се? Ще съм щастлив, ако успея да си го получа обратно за Коледа, ако изобщо го получа. Според мен имат само един служител и той работи на съвременна дагеротипна машина.

Това бе смесица от истина и преувеличение. Караха обществото да мисли, че всяка лаборатория по криминалистика във всеки град в страната е оборудвана също като онази във филма „От местопрестъплението“, но това изобщо не бе така. В по-голямата си част криминалистите страдаха от недостиг на персонал, недостиг на средства и прекалено много работа. В окръг Лос Анджелис, известен с работата по ДНК теста по време на процеса срещу О Джей Симпсън, всъщност имаше точно трима души, които правеха ДНК пробите. В повечето случаи техните резултати не бяха готови дори и след приключването на процеса.

Освен това Паркър не можеше да каже на Ито, че всъщност не е упълномощен да притежава това веществено доказателство. Ако можеше да получи снимката, щеше да види кой е на нея и да направи огромна крачка пред „Обири и убийства“. Ето защо той не остави негатива в банката. Смяташе да го прояви, да извади снимка, после да го запечата в плика, който щеше да бъде представен като доказателство, и никой нямаше да знае.

— Искам го днес, колкото може по-скоро.

— Това „колкото може по-скоро“ няма да е по-рано от късния следобед. Мога да извикам един от асистентите си…

— Не. Не искам много хора да знаят за тази снимка.

— Може да отида в затвора заради това, нали? — попита Ито.

Паркър направи физиономия.

— Затвора ли? Не… ще те уредя в изправителна ферма. Нямаш предишни провинения, нито присъди, нали?

— Ама и ти си един приятел — рече Ито, преструвайки се на разстроен.

Паркър стана и тръгна към вратата.

— Разбрахме се — каза, като махна за довиждане с ръка. — Просто не казвай на никого. Ако те хванат с него, не те познавам.

Изнудване. Паркър преповтаряше думата наум, докато караше обратно към града. Ако Еди Дейвис се окажеше единият от хората на снимката, това му даваше силен мотив да убие Лоуел. Ако двамата заедно бяха замесени в нещо, единият може би се бе обърнал срещу другия от алчност. Това беше друг добър мотив.

Какъвто и да е бил мотивът, Дейвис търсеше негатива. Ето защо бе претършувал офиса на Лоуел и бе счупил прозореца на колата му. Сигурно би направил същото и с жилището му, но то бе в охранявана сграда. Вероятно пак той бе разбил апартамента на Аби Лоуел. Лисващият негатив обясняваше намека в бележката, оставена с червило на огледалото в банята: „Следващият, който ще умре, си ти… Ако не ми дадеш негатива.“

Но трябваше да има повече от един негатив. Паркър смяташе, че този в сейфа в банката бе за подсигуряване, нещо, на което Лени да разчита за всеки случай. И имаше предчувствието, че човекът, който притежаваше останалите негативи, бе Джей Си Деймън. Зачуди се дали момчето имаше представа какво държи в ръцете си.

Телефонът му иззвъня и прекъсна потока на мислите му.

— Паркър слуша.

— Е, след като нямаш никакви приятели, аз се обадих на един от моите — чу гласа на Анди Кели. — В отдел „Обири и убийства“ няма детектив на име Дейвис.

— Знам.

— Откъде знаеш? — Звучеше почти обидено, че не е спечелила джакпота.

— Защото съм по-добър от теб, кукло.

Кели се разсмя.

— Ама че глупост! По-добър, ама утре!

— Знам, защото един свидетел разпозна Дейвис в албума с престъпници тази сутрин.

— Той ли е убил жената снощи?

— Случаят не е мой — рече Паркър. — Ще трябва да питаш Руис.

— Не я харесвам.

— И аз. Никой не я харесва. Тя е груба, лазеща по нервите пикла. И изобщо не е женска мацка.

— Откъде знаеш тези неща? Мъжете не могат да ги усетят.

— Защото съм в тясна връзка с женската страна у мен, на която се доверявам — отговори Паркър.

— Ще те продаде за един петак и дори ще върне ресто — довърши характеристиката на Руис Кели.

— Да, определено има истина в това — промърмори Паркър, чудейки се дали точно в този момент Руис не го продава на Брадли Кайл, описвайки в подробности всяко парче хартия, което той взе със себе си на излизане.

— Ти си обучаващият офицер — рече Кели. — Узурпирай случая. Отнеми й го! Какво ти пука дали ще те мрази или не?

— Тя вече ме мрази.

— Е, виждаш ли?

— Добре — примири се Паркър. Кели беше като териер. Ако искаше нещо, беше неуморна и безпощадна в преследването му. Щеше да дъвче историята, докато не получи своето. — Да, според мен Дейвис е убиецът от снощи.

— Защо? Какъв е мотивът му?

— Все още работя по въпроса — изклинчи той. — Но съм готов да се обзаложа, че е отишъл в „Скоростни куриери“, за да се добере до момчето с колелото.

— Куриерът. Той не беше ли заподозреният от предишната нощ?

— Все още е. Просто не смятам, че той е извършителят. Трябва да го намеря и да говоря с него, преди баровците от „Обири и убийства“ да се намесят и да изпортят всичко. Те вземат случая „Лоуел“.

— Стига бе! Ти се шегуваш! От къде на къде? И защо ще се интересуват от Лоуел?

— Точно това се опитвам да разбера.

— А ще ми кажеш ли, когато разбереш?

— Ти си единственият приятел, който имам, Анди — рече сериозно Паркър. — Заобиколен съм от неприятели и недоброжелатели от всички страни. Не ме карай да мисля, че просто ме използваш като евтино жиголо.

— Мисля, че би трябвало да го знаеш по-добре, Кев — отвърна тя. — Дали си евтин, не мога да кажа. Бих искала да имам поддръжката ти, но предпочитам да имам онова, което ти е отпред^[1]. И да ти призная, много ми харесва идеята да играеш ролята на жиголо.

— Безсрамна фурия.

— Аха. Знаеш, че ще чукна четирийсетте. Нямам време за размотаване. Впрочем, разочаровала ли съм те някога^[2]?

Паркър пренебрегна възможността да продължи с намеците за секс.

— Не, не си — рече с въздишка. — Шефът на „Обири и убийства“ е казал на моя шеф, че убийството на Лоуел може да е свързано с нещо, по което вече работят.

Кели мълча толкова дълго, че Паркър си помисли дали връзката не е прекъснала.

— А ние си спомняме, че Брадли Кайл и Моуз Родик са говорили с Тони Жирадело и са споменали твоето име в разговора — произнесе най-накрая тя.

— Правилно. Надушвам някаква схема за изнудване, Анди.

— Кой срещу кого и за какво?

— Все още не знам, но двама души вече са мъртви. И има само един случай с толкова високи залози, който Брадли Кайл разследва в момента.

— Триша Краун-Коул.