Сесилия Джемисън
Филип и Деа (9)

IX. „Децата“ на отец Жозеф

На сутринта Филип, румен и свеж, отърча на урок при отец Жозеф. Той завари стареца задълбочен в четене, с празна чашка на масата.

— Мамичка мислеше, че ще закъснея. Днес едвам ме събудиха, — каза Филип, след като поздрави.

— Не, мое дете, ти дойде навреме. Току-що удари шест — отвърна отец Жозеф, като затвори загрижено книгата. — Добре че си толкова точен. Архиепископът е изпратил да ме викат да се явя към девет часа. Цяла нощ не съм спал и все си мислех какво ли означава това. Станал съм отдавна и ми се струваше, че това лениво момче няма да ми донесе днес кафе.

Докато отец Жозеф говореше с известно раздразнение, Филип оглеждаше простата стаичка, сякаш търсеше нещо. Най-после, като се убеди, че това, което търси, не беше в стаята, той нетърпеливо попита:

— Къде са „децата“, отец Жозеф?

— „Децата“ ли? О, те бяха толкова немирни, толкова непослушни, че бях принуден да ги затворя в тъмница. Бланш е огризала всичките ми книги, а Снежанка се заля с кафе. Вместо да си вземе прилично парчето захар, тя от нетърпение скочи в чашката ми и съвсем си развали бялото копринено кожухче. И всичко това се случи, понеже днес бях много разсеян. Те предполагаха, че нищо няма да забележа.

— Но къде са те, отец Жозеф? Може ли да ги погледна преди урока? — попита Филип.

— Затворени са в шкафа, на тъмно. Когато са много възбудени, само тъмнината може да ги успокои. Може би съм ги разглезил, признавам си тази слабост. — Отец Жозеф се наведе към Филип и тайнствено пошепна: — И да не кажеш на никого, научих ги да танцуват.

— О, отец Жозеф, колко е интересно! Покажете ми как танцуват.

— Сега не може — отец Жозеф се озърна гузно. — Те не могат да танцуват без музика, а аз не бива да свиря на флейта посред бял ден, при отворени прозорци.

— Свирите на флейта ли, отец Жозеф? — попита със светнали очи Филип. — Жалко, трябва да е хубаво, когато децата танцуват, а вие свирите.

— Да, много е интересно. Чувствам се подмладен, когато им свиря. Беше отдавна, бях още ученик в семинарията, когато се учех да свиря, и ужасно обичах музиката. Но когато получих духовен сан, трябваше да я изоставя.

— Защо трябваше да оставите музиката, отец Жозеф? — съчувствено попита Филип.

— Защото, мило дете, когато се посвещаваме на Господа Бога, ние трябва да се откажем от много неща, които обичаме. Аз обичах своята флейта, но тя пречеше на моите задължения и я изоставих. В продължение на много години даже не бях я докосвал. Сега съм стар и пак я извадих. — Израз на разкаяние се мярна на бледното малко лице на отец Жозеф. — Срам ме е да призная, но обичам флейтата си също така силно, както и по-рано и даже ми е драго, че помня старите мелодии. Свиря ги на „децата“, за да ги науча да играят. Ти си добро, мило момче, и няма да ме издадеш. Знаеш ли, не съм спал тази нощ. Безпокои ме тази покана на архиепископа. Ами ако случайно е научил за моята слабост, за моето лекомислие, и ме вика, за да ми наложи наказание?…

— О, отец Жозеф, вие сте толкова добър! — горещо извика Филип. — Едва ли архиепископът ще вземе да се сърди за такава дребна работа.

— И аз тъй мисля, но все пак се безпокоя. Хайде, струва ми се, че моите нещастни „деца“ са вече достатъчно наказани. Ще ги извадя да ги погледаш преди урока. Днес те са очарователни.

С тези думи отец Жозеф бързо отиде в спалнята си и веднага се върна с малка телена клетка, в която скачаха няколко мили бели мишлета. Старецът постави клетката на масата и животните започнаха да се въртят и да тичат из малката си къщичка с щръкнали ушички. Червените им очички гледаха внимателно и лукаво.

— Гледайте, гледайте! — извика Филип. — Те играят на криеница.

— Хитреци! Наказанието не им действа много — каза отец Жозеф, като се повдигна и ги загледа с възхищение.

Изведнъж най-малката грабна миниатюрна метличка, направена от прерязана четчица за водни бои и започна яростно да мете пода на клетката, като блъскаше шумно другарките си и наляво и надясно. Като приключи домакинските си задължения тя вдигна метлата на рамо, изправи се на задни лапички и грижливо я постави в ъгъла на клетката.

— Е, не е ли славна днес нашата Бланш? — каза Филип, като се наведе възторжено над клетката. — Погледнете нещастната Снежанка с изцапана от кафе козинка! Колко жалка изглежда! Отец Жозеф, направете „учението“, отдавна не съм го виждал! Моля ви!

Отец Жозеф не можа да устои на изкушението да покаже за сетен път таланта на своите „деца“. Той се настани в креслото, и като допря страната си до розовата бузка на Филип, с чист и ясен глас подаде командата, която мишките веднага изпълниха. Те замаршируваха, построени в редица, обръщаха се по команда на дясно и на ляво, изправени на задни крака. Всичко това те правеха напълно сериозно. Филип беше вън от себе си от възторг.

С това развлечение отец Жозеф и Филип съвсем забравиха за времето. След „учението“ отец Жозеф започна тихо да свири старинен валс, като поглеждаше боязливо към прозорците и вратата, а животинчетата започнаха веднага да приклякват и да се въртят в такта на музиката. Докато отец Жозеф свиреше, а мишките играеха, книгите на Филип стояха неизползвани, а отец Жозеф забрави за поканата на архиепископа. Изведнъж той трепна и хвърли изплашен поглед към часовника. Почти цял час бяха се забавлявали с „децата“. Като взе една оранжева кърпа, той покри клетката и каза на Филип:

— Хайде, хайде, мое дете, изгубихме много време и това не е хубаво. Да си призная, ако архиепископът ме смъмри за тази слабост, той само ще изпълни дълга си.

Филип неохотно се залови за книгите. Като слушаше внимателно учителя си, той не преставаше да вижда „децата“ на отец Жозеф, които танцуваха весело и се въртяха пред очите му.

Удари осем часа. Време беше да си отива. Той набързо събра книгите си и си тръгна, като забрави, че щеше да задава на отец Жозеф много важен въпрос.