Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

X. Малките модели

Мистър Айнсуърт седеше пред статива си в най-горния етаж на високата къща на Кралската улица. Макар това жилище да беше временно, стаята изглеждаше много приветлива. По стените, живописно драпирани със скъп плат, бяха накачени много прелестни скици. Из цялата стая, по масите, прозорците и дори по пода имаше пъстри вази и саксии с палми, папрати и други изящни растения. Те придаваха на стаята вид на живописна беседка. Върху стативите имаше недовършени картини. Старинен китайски порцелан и бронз украсяваха полиците. Книги и списания бяха разхвърляни навред.

На ниска кушетка, покрита с ориенталски килим, лежеше млада жена. Нейното нежно, слабо лице беше мургаво, а страните й горяха с трескава червенина. Едната си ръка тя бе подложила под главата си, а в другата държеше книга, в която дори не поглеждаше. Облечена бе с широка бяла копринена рокля с черни ивици, а краката й бяха завити с мек черен шал. Тя би могла да се нарече красавица, ако не беше болезненият й измъчен изглед. От време на време кашляше и неспокойно се обръщаше. Кушетката беше до отворения прозорец, през който нахлуваше мек пролетен въздух, тихо люлеещ нежните стебла на палмите отвън.

Мистър Айнсуърт нанасяше последните багри върху платното, и се бе задълбочил в работа. Внезапно той се обърна и запита разтревожено:

— Не духа ли много силно от прозореца, Лора?

— Не — отговори жената със слаб, измъчен глас. — Не мога без въздух. И без това дишам трудно.

— Да не ти е по-зле днес, мила?

— Не зная какво да ти кажа. Чувствам се еднакво зле през цялото време. Изглежда, че състоянието ми се влошава.

— Миличка, съвсем ще се съсипеш. Помъчи се да надмогнеш скръбта си. Опитай се. Ето, аз се мъча да забравя, като се старая да работя.

— Не мога да забравя, Едуард, не искам да забравя! Днес става половин година, откак изгубихме нашето единствено дете. Какво сме направили, за какво сме тъй наказани? — и тя се разрида.

— Мила Лора, защо говориш така?… Може би не за наказание ни е изпратена нашата скръб! Може би това е милост за нашето дете! Постарай се да разсъждаваш така, и това ще облекчи скръбта ти. Успокой се поне заради мен! Виж какво радостно пролетно утро е навън. Послушай как пеят птичките долу, как миришат портокалите, маслините и розите! Погледни тези покриви, потънали в слънчево сияние, онази царствена магнолия в съседния двор, позлатена от ярките слънчеви лъчи.

— За него няма ни пеещи птици, ни ароматни цветя, ни слънчеви лъчи в тъмното гробче! — извика тя и пак се обля в сълзи.

— Не мисли за гроба. Мисли за живота, а не за смъртта. Помисли за другите деца, които живеят само за страдания. Помисли за тежкия живот на онова момиченце, от което купих вчера восъчната статуйка — и художникът погледна към Квазимодо, поставен на поличката върху яркопурпурно кадифе. — Малкото момиченце много ме заинтересува, а момченцето още повече. Не ме смятай за луд, но стори ми се, че то ужасно прилича на нашето дете. Почти същата възраст, и което е още по-чудно, казва се също Филип.

— Същото име! Какво странно съвпадение — видимо заинтересувана каза жена му, като се надигна от кушетката. — Не мога да си представя, че едно улично дете може да прилича на нашето момченце.

— Миличка, той никак не прилича на улично дете. Той изглежда толкова възпитан, толкова… Но ще го видиш. Вярвам, че ще дойдат днес. Бедното момиченце, ужасно искаше да продаде Есмералда, а момченцето цяло се запали, когато започнах да му разказвам за моите картини. Сама ще видиш какви ясносини очи има.

— Той има сини очи?

— Да, също така сини, тъмносини очи, каквито имаше нашето дете, и също такива къси, черни косички… Наистина, облечен е доста бедно, но спретнато, и видът му е необикновено мил. По всичко личи, че близките му го обграждат с любов и грижи.

Не успя мистър Айнсуърт да се доизкаже, когато на вратата се почука тихо. Той отвори и пред него се изправиха две малки фигурки, много смутени, но с решителни лица.

— Виждате ли, доведох Деа — заяви Филип, горд за успеха си.

В този миг той беше прелестен. Беше се разгорещил, тъмните къдрици падаха върху бялото му чело. Тоанет го беше издокарала с най-хубавите му дрехи: бяла блузка и нови сини панталони. В едната си ръка държеше сламена шапка, а с другата държеше Деа, сякаш се боеше, че може да избяга.

Матовото нежно личице на момиченцето беше възбудено, очите бяха пълни с очакване и удивление, устните се усмихваха със слаба, свенлива усмивка. Този ден тя имаше по-здрав и доволен изглед и това я правеше още по-мила. С едната ръка тя се държеше за Филип, в другата носеше кошничката с Есмералда.

Лицето на мистър Айнсуърт засия от удоволствие, когато заведе децата при жена си.

— Ето, Лора — каза той с усмивка, — тези са моите малки модели. Какво ще кажеш за тях?

Мисис Айнсуърт, без да обърне внимание на Деа, устреми поглед към Филип с израз на мъчително недоумение и учудване. Тя не каза нито дума, но след кратко мълчание се извърна, закри лицето си с ръце и горчиво се разплака.

„Тя е поразена от сходството, както и аз“, помисли си художникът, като отведе децата на другия край на стаята, за да не ги разстрои вида на чуждата скръб. Той им показа своите картини. Почерпи ги с плодове и бонбони. Пъхна в кошницата на Деа петдоларова монета и постави Есмералда до Квазимодо. Чак когато децата се почувстваха по-свободни, той обтегна ново платно на статива и ги подреди да позират.

Отначало Филип все се местеше. Искаше да види как рисува художника и предпочиташе да наблюдава отстрани работата му. Деа стоеше като малка статуя. Тя беше навикнала да позира и неведнъж вече бе седяла търпеливо по цели часове, като модел на баща си.

Докато мистър Айнсуърт рисуваше, увлечен от работата си, жена му доближи креслото си до децата и седеше безмълвна, без да сваля очи от Филип. На художника се искаше да направи първото посещение на децата колкото е възможно по-приятно за тях. Искаше му се да възбуди у тях желание да идват още много пъти. Работейки, той същевременно весело разговаряше с тях и то тъй, че децата скоро се разприказваха. Разпитваше ги как се е съгласил скулпторът да пусне момиченцето при него. След няколко ловко поставени въпроси Деа смутено призна, че й се иска да спечели пари, за да купи Юго от изданието на Хашет, и че само за тази цел бедният папа й позволил да позира на художника. Той отдава искал да има тези книги.

Докато Деа разказваше за своята тежка съдба, мистър Айнсуърт крадешком поглеждаше жена си. Тя слушаше думите на Деа, но не сваляше очи от Филип. Лицето й имаше по-спокойно изражение и тя не изглеждаше толкова убита.

Най-после, след доста продължителен сеанс, художникът освободи своите малки модели, като им заяви, че са свободни като птички, пуснати от клетка.

— Време е да си отиваме — каза Филип, като се премести и хвърли жаден поглед към платното, където вече се очертаваха контурите на двете фигури. — Много ми се иска да остана да погледам как рисувате, но днес нямам време. Селин обеща да наглежда цветята ми, но трябва вече да бързам, за да ги продавам.

— А Хомо спи под масата — прибави Деа. — Аз му поръчах да ме чака, и той ще си помисли, че няма да се върна вече.

— Нали ще дойдете утре? — попита мистър Айнсуърт, като гледаше ту към едното, ту към другото дете. — Ето ви възнаграждението за днес — и той подаде на децата по един сребърен долар. — Добре се справихте.

Филип радостно се усмихна.

— Благодаря ви, господине! — каза той. — За да спечеля толкова пари трябва цял ден да продавам цветя.

Лицето на Деа също сияеше.

— Долар, пет франка! — повтаряше тя възторжено. — Дали може за толкова пари да се купи книгата?

— Не, мила, не вярвам, но ела утре и ще решим какво можем да наредим.

— Може ли да донеса други групи и да ви ги покажа, сър? — нерешително попита Деа. — Имам една — „Труженици“… много е хубава.

— Труженици ли?

— Да, сър, „Морските труженици“. Може ли да ги донеса?

— Разбира се, може, мое дете, с удоволствие ще ги разгледам. Ако сам не купя групата, може някой от приятелите ми да се заинтересува.

— Но тя е много скъпа, сър. Папа казва, че струва най-малко сто франка. Тя е голяма, ей такава! — и Деа широко разпери ръце, за да даде на художника представа за големината на групата.

— Тя е голяма и не ще можеш да я носиш, нали?

— Филип ще ми помогне — отговори Деа уверено.

— Да, ще й помогна. Групата е много голяма за нея, но не и за мен. А сега трябва да тръгваме. — И той приветливо протегна ръка на мисис Айнсуърт. — Довиждане!

Мисис Айнсуърт пое малката ръчичка и привлече момченцето към себе си. Тя го гледа известно време в очите, после го прегърна и горещо го целуна. Деа се приближи до нея да се сбогува и също получи целувка, но съвсем не такава нежна, като първата.

— Те са много мили — продума мисис Айнсуърт, като погледна мъжа си и се усмихна за пръв път от много, много дни.