Сесилия Джемисън
Филип и Деа (18)

XVIII. Малкият храненик

Един час преди вечеря пристигнаха мистър и мисис Айнсуърт с целия си багаж: сандъци и кошници, с Филип и „децата“ на отец Жозеф. Те отидоха право в своите стаи на третия етаж. Мадам Айнсуърт настани малката наследница с прислугата й на втория етаж, който винаги се заемаше от сина и снаха й. Тази промяна съвсем не се хареса на мисис Айнсуърт и тя недоволно въздъхна, като се изкачваше на последния етаж, а когато видя малката стаичка, приличаща повече на килерче, небрежно приготвено за Филип, многозначително погледна мъжа си.

— Това показва какъв прием ни очаква. Струва ми се, че е по-добре да отидем на хотел.

— Мила Лора, майка ми никога няма да ни го прости. Нека погледнем на това с леко сърце и да не й се сърдим за нейната нелюбезност. На Филип ще бъде много удобно и тук, а на мен тези стаи ми харесват не по-малко от долните.

— Боя се от срещата на майка ти с Филип — каза тя, когато бяха готови да слязат за вечеря. — Ако тя се отнесе с него студено и сурово, той веднага ще почувства това. Забелязала съм, че той е много чувствителен. Обърнал ли си внимание как се бои от всичко грубо и неприятно?

— Не се тревожи предварително, мила моя — опита се да успокои жена си мистър Айнсуърт. — Предостави на момчето само да намери път към сърцето й, то е толкова мило. Може би, когато майка ми го види, тя също ще забележи сходството му с моя брат, когато е бил малък. Това лято понякога когато се разхождахме с Филип из полето и гората, често се чувствах отново дете, толкова живо ме пренасяше той във времето на нашето щастливо детство. Знаеш ли, че брат ми Филип беше за нея съвършенство, а аз, аз винаги все бях за нещо виновен — и мистър Айнсуърт тъжно въздъхна при спомена за миналите несправедливости, които бе простил, но не бе забравил.

Мадам Айнсуърт, облечена с една от най-богатите си рокли, с невероятно количество скъпоценности, нетърпеливо се разхождаше из гостната в очакване на вечерята.

„Ако Люсил вечеря с нас, то и този храненик ще вечеря тук — сърдито мислеше тя. — А не мога и да намекна на Лора, че той трябва да се храни отделно. Той вероятно има ужасни навици.“

Когато младите Айнсуърт, водейки помежду си Филип, влязоха в гостната, там ги очакваше много хладен прием. Старата лейди седеше потънала в своето кресло с вид на оскърбена царица. Лицето й беше сурово, а очите й блестяха като стоманени игли. Тя позволи на сина си да я целуне, и като подложи страна на снаха си, каза хладно:

— Как сте, Лора?

Мистър Айнсуърт пламна, но каза с разтреперан глас:

— Майко, ето нашия син Филип. Надявам се, че ще го обикнете. Мое мило момче, тази дама е моята майка. Уверен съм, че ще я обикнеш и ти, както обичаш и нас.

Филип с готовност излезе напред и протегна ръка с приветлива усмивка. Мадам Айнсуърт приближи до очите си лорнета и устреми към момчето суров, изпитателен поглед. После, като му подаде края на пръстите си, каза рязко:

— И тъй, този е новият член на вашето семейство? А къде е сходството, за което толкова тръбяхте? Това момче е твърде мургаво, а моят внук беше блондин.

Филип се дръпна назад като ужилен. Той почувства в старата лейди свой враг. Той бе учуден и огорчен и устните му трепереха от вълнение.

Мисис Айнсуърт ласкаво го прегърна и каза:

— Ела, миличък, да разгледаме картините, докато татко ти поговори с мадам Айнсуърт. Ето — продължи тя тихо, като се спря пред портрета на млад човек в офицерска униформа, — този е брат на татко ти, убит през войната. Татко ти намира, че приличаш на него, когато е бил дете. Той много ми е разказвал за това още преди да те бях видяла.

Шестте месеца, в течение на които Тоанетиният Филип се превърна във Филип Айнсуърт, доста силно бяха го изменили. Скръбта, която преживя и новият живот, както и обноските, с които трябваше да свикне, всичко това тъй го измъчи, че детската закръгленост съвсем изчезна от лицето му. Той израсна и отслабна, а от дългото престояване на планински въздух страните му загоряха. Всичко това придаваше по-зрял изглед на неговото деликатно лице. Сега той беше красиво, мъжествено момче, понякога малко срамежливо, но винаги изящно и вежливо.

Да кажем, че Филип никога не бе тъгувал за предишния си живот, не ще бъде истина. От време на време през това дивно лято го обземаше печал и той с тъга си спомняше за своята мамичка и за тяхната стара градина. Тъгуваше за Деа, Селин и дори за Лилибел. Понякога чувстваше липсата на любимеца си Майора и на мелодичните песни на Певеца. Много често в гъстата северна гора му се струваше, че чува неговото нежно „чик-чирик, чик-чирик“. Тогава излизаше сам, лягаше под някое дърво и плачеше. В такива минути винаги го утешаваха „децата“ на отец Жозеф.

— Ние скоро ще се върнем у дома — казваше им той уверено. — Отец Жозеф ще се върне. Ще дойде пролет, и ние пак ще дишаме сладкия аромат на жасмина и маслината. — Но на никой друг освен на „децата“ той не изказваше мъките и надеждите си. Винаги се показваше весел и спокоен, винаги беше зает с нещо.

Мисис Айнсуърт и Филип продължаваха да разглеждат картините, когато в залата влезе малката наследница с гувернантката си. Филип погледна момиченцето и то му напомни голямата кукла, която беше видял срещу Коледа в една витрина. Момиченцето беше с бяла копринена рокля с тънки, скъпи дантели. Подобно на куклата и тя беше с небесносини чорапи и изящни малки пантофки с тънки каишки около крака. В едната си ръка носеше букет, и като поздрави церемониално вуйчо си и леля си, се приближи до Филип, подаде му крайчетата на пръстчетата си, също като баба си и каза:

— Как сте? Много ми е приятно!

След това се отдалечи и го изгледа от главата до петите. Цялата тази сцена не смути Филип, а по-скоро го разсмя. Стори му се, че голямата кукла слезе от витрината на магазина и изпищя като нагласена: „Как сте“. И той започна весело да разговаря с нея, докато мадам Айнсуърт не ги настани на двата края на масата.

На Филип се струваше много забавно, че толкова важна дама, която седеше до момиченцето, се отнася с него с такова уважение, че зад него стои Хелен с бялата си шапчица и че снажният слуга с ливрея се превива пред момиченцето почти на две.

Мистър и мисис Айнсуърт живяха цялото лято в аристократични хотели, и Филип привикна с прислугата и всевъзможните церемонии, но никога не беше виждал нищо подобно като тази вечеря. Той едва успяваше да се храни, толкова бе зает със своите наблюдения. Когато слугата променяше неговите чинии, той гласно му благодареше и го поглеждаше с усмивка, като стар приятел и слугата, който се стараеше да прилича на вкаменен си мислеше: „Славно момче! Бих му се усмихнал в отговор, ако смеех!“.

Но Филип и тъй чувстваше някаква близост между тях. Слугата толкова му хареса, че поиска да му изкаже с нещо своята симпатия и започна да му помага да сменя чиниите, но мадам Айнсуърт го погледна много строго, а красивата дама при Люсил се намръщи, и даже неговите татко и мама показаха неодобрение. Той искаше само да услужи, но може би това беше неприлично на такъв важен обяд. И той си помисли, дали всеки ден тук така обядват и вечерят, и колко ли трябва да се изморява слугата да сменя толкова много чинии. Той много се зарадва, когато вечерята най-после привърши и те пак се отзоваха в гостната. Той си спомни за „децата“, оставени в неговата стаичка и се запита дали червенокосото момиченце ще пожелае да ги види. Макар да приличаше съвсем на кукла, Филип беше уверен, че „децата“ на отец Жозеф ще й харесат. Затова, като улучи минутата, когато възрастните се заеха да разглеждат етюдите на мистър Айнсуърт, той се приближи до Люсил и я попита не желае ли да види „децата“ на отец Жозеф.

— Деца? — извика Люсил като изправи гордо глава и го погледна с хладно учудване. — Къде са те?

— В моята стая, в клетка.

— В клетка?! Какво значи това? Какви са те?

— Те са малки бели мишки, мили мишлета.

— Мишки, малки мишки! Ай, ай! — и тя пронизително запищя, като подви под себе си сините си крачета. — Мишки! Ой, къде са?

— Какво ти е, миличка? От какво се уплаши? Колко побледня! Скоро мадмоазел, по-скоро ми донесете моята тоалетна вода! — извика мадам Айнсуърт.

— О, бабо, той казва, че били в стаята му, представете си само, мишки в стаята. И той иска да ги донесе тук, не му позволявайте това.

— Няма, няма, миличка, той няма да ги донесе. Едуард, изведи от тук момчето, то смъртно изплаши Люсил. По-скоро го изведи!

Мистър и мисис Айнсуърт се задушаваха от смях, а Филип никак не можа да разбере какво бе се случило и защо тъй бързо го извеждат от стаята.