Сесилия Джемисън
Филип и Деа (15)

XV. Прощаване със скъпия гроб

Мистър и мисис Айнсуърт бяха принудени пак да отложат заминаването с ден-два. Трябваше да се направят някои приготовления във връзка с неочакваното увеличаване на семейството.

Трябваше да се погрижат за гардероба на Филип, който никак не подхождаше на аристократичната къща в планината Адирондак, където смятаха да прекарат лятото. Трябваше да настанят някъде кучето, котето и пилетата, и не малко други въпроси трябваше да се разрешат незабавно.

Макар че обичаха Филип и много се радваха, че той остава при тях завинаги, сега, когато той остана всецяло на техните грижи, започна да ги плаши отговорността.

— Той е мило момче, и аз съм щастлива, че остава у нас — каза мисис Айнсуърт, — но сега, когато стана наш, у мен се появиха някои съмнения…

— Да, много е сериозно да осиновиш чуждо дете, особено когато нищо не знаеш за неговите родители — замислено отговори мистър Айнсуърт. — Какво ли ще каже майка ми? Уверен съм, че няма да го одобри. Нали знаеш, Лора, колко са силни предразсъдъците у нея.

— Но щом за нас това е скъпо, тя навярно няма да ни възпрепятства. Ние преживяхме голяма скръб и щом това мило момче може да облекчи страданието ни или да ни утеши за загубата на нашето дете, тя трябва само да ни се радва. Във всеки случай, не разбирам защо трябва да я питаме — прибави с раздразнение мисис Айнсуърт. — Сами можем да решим кое е най-доброто за нас.

— Разбира се, мила, това е изцяло наша работа. Изглежда, че тъй е по-добре и за нас, и за момчето. Бедното изоставено дете… Неговото доверие към нас е тъй трогателно. Знаеш ли, мила Лора, дали той няма роднини? Ние не знаем какви са те, а може би щяха и да ни попречат да го вземем. Селин, на която Тоанет се е доверявала, твърди, че е сирак и че никой не е предявявал претенции за него. Уверен съм, че тук има някаква загадъчна история, но сега, когато неговата бавачка умря, не виждам възможност да я разкрием. Ако бяхме могли да го вземем, докато беше жива, щях да се помъча да разкрия тази тайна, макар Селин да казва, че покойницата била твърде потайна. Сега си мисля, че можем да го смятаме изцяло наш. Той си няма никого на света.

— И аз съм уверена, че е от порядъчно семейство. В него има толкова добри качества. Той е необикновено правдив, смел и благороден, такъв мек и нежен по натура, че ние ще можем да направим от него всичко каквото пожелаем. Надявам се, много скоро да усвои добри обноски — допълни мисис Айнсуърт.

— Той е даровит по природа — добави Айнсуърт. — Но не зная как ще се развива вън от своя прост, свободен живот, без своите цветя, птици, без синьото небе и широкия простор.

— Нека се надяваме на най-доброто — ободряващо каза жена му.

На другия ден след преселването на Филип, Деа дойде рано сутринта в ателието, но не завари там момчето. Вкъщи беше само мисис Айнсуърт, която нареждаше вещите, изпратени от магазина за Филип. С голям интерес Деа следеше изваждането на всяка вещ, красиви куртки и панталони, тънки ризи и дълги меки чорапи, обувки и шапки, едни от други по-хубави.

— Всичко това за Филип ли е? — попита Деа и очите й светнаха от учудване и радост.

— Да, мила, намираш, че е много? — попита с усмивка мисис Айнсуърт.

— Тук има толкова много хубави неща! Радвам се, че Филип ще има такива дрехи. Но къде е той сега?

Мисис Айнсуърт й каза, че отишъл на гробищата да присади от тяхната градина няколко храста на гроба на Тоанет.

— О, така ли? Ще отида да му помогна. Често ходя там. Моята майка е погребана в същите гробища, и гробът на Тоанет е близо до маминия. Там е тъй тихо! Никакъв шум не достига, само листата шумят и птичките пеят тихичко, сякаш се боят да не събудят спящите. Ще отида право там и ще помогна на Филип да посади цветята — и като каза ласкаво „довиждане“, момиченцето излезе също тъй тихо, както бе влязло.

Когато стигна до гробищата, Деа се спря на вратата и тъжно и замислено погледна към Филип, който садеше цветя и внимателно притискаше прясната пръст около стъблата. Тук бяха всички любими цветя на Тоанет — теменуги, кадънки и тънки амарилиси. Той посади маслинов храст до главата и жасмин до краката на покойницата.

„Те първи ще цъфнат през пролетта — помисли си той, — а мамичка толкова ги обичаше.“

Близо до гроба на Тоанет имаше друг, за който очевидно се грижеха много. Целият беше покрит с бели лилии и ограден с храсти от ароматни бели рози. На върха на могилката под стъклен покрив се виждаше изящна бяла восъчна статуйка, изобразяваща ангела на скръбта. Прелестната главичка беше наведена, а белите устни сякаш шепнеха молитва.

Деа смяташе тази статуйка за най-хубав паметник за покойницата. Лицето на Деа много приличаше на лицето на восъчния ангел. Като застанеше до него със скръстени ръце, тя сама изглеждаше като ангел на скръбта.

Когато повдигна очи и неочаквано видя между цветята Деа, тъжна и бледна, с наведени очи, Филип за пръв път действително разбра какво е изгубил и какво му предстоеше още да изгуби. Сърцето му се изпълни със скръб и той отчаян се обля в сълзи и се хвърли на тревата като закри лицето си с кални ръце.

За миг Деа се озова при него на колене и започна да го утешава с топло съчувствие и любов.

— Не плачи, Филип, не плачи така. Твоята мамичка би се огорчила, ако те видеше сега. Виж, аз не плача на маминия гроб.

— О, Деа, отивам толкова далеч, и тук няма да остане никой, който да се грижи за гроба на мамичка.

— Не се безпокой, Филип, аз ще се грижа за него. Ще поливам цветята и ще подрязвам тревата. Селин ще ми помогне. Ще работим заедно, и когато се върнеш, тук всичко ще бъде както трябва.

— Деа, не искам да заминавам, не мога да замина! — извика Филип отчаяно.

— Не, Филип, ти трябва да заминеш. Тъй ще бъде най-добре. В това са уверени и Селин, и господин художникът. Но трябва да се върнеш, когато дойде отец Жозеф.