Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XI. Жертвата на отец Жозеф

Когато филии и Деа дотичаха при Селин, за да й покажат доларите, спечелени толкова лесно, добрата жена се зарадва от все сърце. Като се усмихна и показа блестящите си зъби тя каза:

— Добре би било, ако художникът нарисува и моя Лилибел, само че той е много неподходящ за такова нещо! Не мога да разбера защо е такъв този хлапак…

— Ах, Селин, не можеш да си представиш колко е хубаво там! Той има страшно много картини, и всички сам ги е рисувал! Покани ни да отидем пак, а жена му ни целуна и двамата, нали, Деа? Поръча ни да отидем утре.

— А пък аз ще донеса утре „Тружениците“ — извика Деа с щастлива усмивка. — Художникът ми обеща да ми помогне да ги продам за сто франка. Бедният папа ще бъде толкова щастлив!

— Ах, ах, сто франка! Ти имаш щастие, мое дете. Той навярно е много богат! А пък аз, мистър Филип, продадох всичките ти цветя, докато ти си се трудил за долара си. Сега мисля, че трябва да си отидеш вкъщи, за да разкажеш на мамичка за вашите успехи. Ето ти парите — и Селин изсипа в протегнатите му ръце шепа сребърни монети.

Като стигна тичешком до къщи и отвори пътната врата, Филип видя Тоанет със скръстени ръце, без никаква работа, на малката тераса. Това го разтревожи. Не беше свикнал да вижда Тоанет без работа и си помисли, че е болна.

— Какво ти е, мамичко? — разтревожено попита той още отдалеч.

— Нищо, миличък — отговори тя, като го гледаше как сваля шапката от изпотеното си чело. — Днес нямах поръчки, изморена съм и седнах да си почина. Нямам вече сили да работя като едно време.

— Ти и не трябва да работиш сега толкова, мамичко! Аз сам мога да печеля достатъчно… Гледай тук! — и той й протегна блестящия долар. — Всичко това за един-два часа.

— Художникът е много щедър — забеляза Тоанет. — Той и на Деа ли даде толкова?

— Да, мамичко, и Деа получи долар. Само да видиш картината, която рисува с нас. Червената рокля на Деа и моите сини панталони са станали като истински! Когато бъде готова картината, ще те заведа да я видиш.

— Толкова далеч не мога да се дотътря, детето ми. Не съм вече толкова силна, както преди. Но вземи си парите, скрий ги, те са твои.

— Не, мамичко, ти ги вземи, те са твои! Всичко, което изкарвам, всичко е твое! — извика Филип.

— Хайде, добре, тогава ще ги скрием в сандъка, и когато ти потрябват, ще ги вземеш. Сега, мое дете, помогни ми. Днес трябва да се насадят тези кадънки. Все не се решавах да започна тази работа без тебе.

— Ще ти помогна, мамичко, почакай само да си съблека новите дрехи. — И Филип отърча в своята стая.

„Каква добра душа! — си помисли Тоанет. — Мило, скъпо дете, кой ще го обича тъй, както аз го обичам?“ — слизайки бавно по стълбата към градината, тя избърса не една горчива сълза.

След половин час Филип усърдно работеше, а Тоанет седеше на една пейка наблизо и му даваше указания. Момчето, навело черната си главичка и ровейки свежата пръст, си подсвирваше тихичко. Изведнъж един по-едър кардинал се спусна към Филип и започна безцеремонно да се вре покрай самата му лопата.

— Махни се, Майоре! — продума момчето без да прекъсва работата си. — Нямам време да си играя с тебе, по-добре потърси си червейчета!

Птицата изчурулика весело, хвана един червей и отлетя на близкия храст.

— Аха, ето и Певеца! — извика Филип след малко. — Знаех, че ще дойде.

В тази минута голям присмехулник се изви над главата му, като се заливаше в радостна, нетърпелива песен, въртейки се бързо и закачайки леко момчето с крила.

— Чудно ми е — проговори замислено Тоанет, — как птиците се приближават към теб. Никога не се плашат.

— Защото ги обичам и те знаят това. Ние отдавна сме приятели. Тук е нашият дом, ние всички сме едно семейство, а ти си нашата обща мила мамичка!

Той продължаваше да работи, навел глава, и не видя сълзите, които бликнаха в очите на Тоанет.

Беше тиха, прелестна вечер. Въздухът беше пълен с нежни аромати и звуци. Полуразрушените бели колони, цели покрити с рози и жасмин, приличаха на беседка в далечно самотно селище. Развалините на голямата къща бяха покрити със зеленина и цветя. Те не изглеждаха нито страшни, нито грозни. Тук не се виждаше нито сянка от старост и разрушение, а всичко говореше за младост, и свежест. Може би този контраст между момчето, цветята, пеещите птици, и нейната собствена старост накара Тоанет да се почувства особено немощна. Тя седеше безпомощно, скръстила отрудените си ръце на колене, устремила любящ и тревожен поглед към момчето, което работеше в щастливо неведение за скърбите и грижите й.

Изведнъж се чу звънеца, който откъсна Филип от работата му, а Тоанет от мислите й.

— Тичай, мое дете, някой иде у нас! — и Тоанет се изправи и тръгна да посрещне посетителя.

Беше отец Жозеф. Той вървеше бързо по алеята и на лицето му бе изписана мъчителна тревога. В едната си ръка той носеше малък предмет, завързан с оранжева кърпа. Без да се огледа, той се изкачи по стълбата на терасата и постави вързопчето на масата.

— Тоанет, добра приятелко! Филип, мое мило момче! Аз ви ги донесох! Ето ви моите мили „деца“.

Тоанет и Филип го погледнаха учудено.

— Какво се е случило, отец Жозеф? Защо правите това? — попита Тоанет.

— Негово Преосвещенство ли ви заповяда? — попита Филип тревожно. — Да не би да е научил за вашите любимци?

— Не, не, мое момче, той не знае нищо. Работата е много по-сериозна. Аз съм бил глупав, като предполагах, че архиепископът ще вземе да се занимава с такива дреболии. Той ме е викал, за да ми възложи тежка мисия. Заминавам още сега!

— О, отец Жозеф, още сега? И далеч ли? За много време ли заминавате? — заговориха в един глас Тоанет и Филип.

— Не зная, нищо не мога да кажа. Аз съм като кораб, който плува със запечатани заповеди. Но от някои забележки на Негово Преосвещенство заключавам, че не ще бъде за дълго. Сега отивам на мястото на един болен брат. Когато оздравее, навярно ще се върна.

— Не можете ли да вземете със себе си „децата“, отец Жозеф? — попита го Филип. — Ще ви бъде много мъчно без тях.

— Дете мое, мога да ги взема и сигурно ще ми е скучно без тях, но надали подобава на църковен служител да заминава за свещена мисия с клетка бели мишки. — Отец Жозеф тъжно се усмихна.

— Аз ще ги обичам и много ще се грижа за тях, а когато се върнете, ще си ги вземете пак — каза Филип съчувствено.

— Зная, че ще бъдеш добър към тях. Те лесно се привързват и вярвам, че няма да ме забравят. Довиждане, мое скъпо дете — и той протегна на Филип мършавата си ръка. — Бъди послушен и прилежен и… и… не изоставяй моите „деца“. — Без да погледне дори към вързопчето, отец Жозеф се обърна и бързо излезе на двора, придружен от Тоанет.

Филип беше толкова зает от клетката с мишките, че не обърна внимание на сериозния разговор между свещеника и Тоанет, които бяха се спрели до вратата. Когато се приготви да отвори портата, отец Жозеф каза:

— Книжата оставям да се пазят заедно с моите у един приятел. Ако ви потрябват преди моето завръщане, той ще ви ги предаде — и назова името и адреса на приятеля си.

— Надявам се, че няма да ми потрябват и че вие ще заварите всичко постарому, когато се върнете — отговори квартеронката.

— Да се надяваме, добра ми Тоанет. Ние сме в ръцете на Бога! И тъй, довиждане, а не сбогом!

Като се обърна, Филип видя тъмната фигура на отец Жозеф вече извън портата и си помисли: „Не попитах отец Жозеф за това, което исках, и ето че той си отиде. Трябва да почакам докато се върне“.