Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toinette’s Philip, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Сесилия Джемисън

Заглавие: Филип и Деа

Преводач: Тотка Ненова

Година на превод: 41

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: Дж. Бинч

ISBN: 954-544-001-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9881

История

  1. — Добавяне

XXXII. Ароматната маслина ще цъфне

Маслината и жасминът цъфтяха, когато нашите малки пътешественици достигнаха до целта си. Два месеца прекараха в тежък път, и трудностите и страданията все се увеличаваха, както се струваше на Филип, понеже силите му ставаха все по-малки.

Лишенията, гладът и студът бяха толкова изтощили нежното момче, че всеки, който го видеше смяташе, че дните му са преброени. Към края на пътя едва можеше да измине няколко крачки и сядаше да почива. Оплакваше се от умора и сънливост, а апетитът му съвсем беше изчезнал. Ако нямаше милостиви селяни, които ги возеха сегиз-тогиз с каруците си, и добри кондуктори от разни товарни влакове, които ги прекарваха от една станция до друга, Филип би паднал насред пътя, и измъченото му телце би лежало някъде в безименен гроб. Но въпреки физическата слабост, душевната бодрост не го напущаше. Той беше пълен с надежди, вяра и радост също както в началото. Понякога той вървеше с трескава енергия.

— Аз не съм болен — казваше той — аз съм само изморен, и ние трябва да вървим по-нататък.

Известно време, докато траеше възбудата, той бързо вървеше напред, но изведнъж силите го напускаха и той се поваляше на земята почти в безсъзнание.

Тогава Лилибел пускаше в ход всички доводи, които биха могли да ободрят момчето. Понякога това беше дим или звън на стадо, или шум от каруца. Ако всички тези доводи се оказваха безсилни и Филип не отговаряше, здравото негърче вземаше на ръце лекия си товар и го носеше докато стигне до такова място, където можеше да разчита на помощ. Така те се движеха напред, докато една нощ стигнаха до брега на езерото, зад което смятаха, че се намира обетованата земя.

Беше вече май. Грамадната кръгла луна, блестяща като сребро, ги обливаше със светлината си. Те се намираха в борова гора. Ветрецът шумеше в клоните. Въздухът беше напоен със смолистата миризма на боровете. Земята беше покрита с такова количество ароматни борови игли, че беше станала мека, като легло.

Филип, изморен от дневните страдания, изтегна болното си тяло на родна земя, благодарен, че е завършило последното пътешествие. Той смяташе шума на вятъра в дърветата за плискане на водата от езерото. Струваше му се, че са вече на брега и че трябва само да преминат през блестящите му води, а всъщност езерото блестеше от луната на няколко мили далеч. Тази нощ Филип беше много зле, лицето му гореше в огън, очите му бяха се разширили и блестяха. Лилибел седеше до него и тихо плачеше.

— Защо плачеш, Лилибел? — попита момчето като на сън. Струваше му се, че плува високо, между дърветата, към сребърните лъчи на луната.

— Плача, защото сте болен, мистър Филип, и няма да можем да преминем през езерото. Сега, когато сме близо, ние не можем да отидем оттатък. Нали по водата не може да се върви, а пък Ню Орлиънс е на другия бряг.

— Да — съгласи се Филип, — не можем да вървим по водата, но можем да останем тук и да си почиваме. Можем да останем тук завинаги.

— Не, не трябва да оставаме тук, мистър Филип, трябва да преминем оттатък — отговори Лилибел.

— Тук прилича на нашата градина — прошепна Филип. Мислите му блуждаеха далеч и той се унесе в трескав сън.

— Но, от тук до езерото има още път, а после трябва да се прехвърлим от другата страна — настоя Лилибел.

— Миризливата маслина е цъфнала. Усещам аромата й и миризмата на жасмина.

— Не, мистър Филип, тук няма миризлива маслина. Боровете миришат.

— Да, хайде на Кралската улица, докато не е цъфнала маслината.

— Какво говорите, мистър Филип? Вие не можете да отидете на Кралската улица, докато не преминем през езерото. — Лилибел се наведе над болното момче и тревожно погледна в очите му. — Той спи и бълнува. Боже, боже! Той е много болен, има огън! Как ще се прехвърлим през езерото?

Изведнъж Лилибел повдигна глава и се ослуша. После се хвърли на земята и допря ухо до нея. „Разбира се, това е влак, и минава наблизо. Да, той минава през езерото. О, ако бяхме на пътя му, той би ни превозил. Те непременно биха взели едно болно, почти умиращо момче! Той има огън, бълнува… Те ще го вземат. Трябва да го занеса там! Трябва да го събудя.“

— Хайде, мистър Филип, хванете се за мен, аз ще ви понося на гръб.

Но думите му останаха без отговор. Филип беше в пълно безсъзнание, не чувстващ ни болки, ни слабост, и когато Лилибел повдигна тежката му глава, тя безжизнено падна пак на възглавницата от борови листа.

— Съвсем не е нужно да го будя. Мога да го нося като дете, и мишлетата също! Тях ще преметна на гръб, а мистър Филип ще взема на ръце.

Боровата гора беше доста рядка, тъй че се виждаше между дърветата надалеч, и Лилибел, като повървя малко, видя лъч светлина и пак чу пухтене на влак. Това му показа накъде да върви. Като взе по-удобно товара си и обхвана нежно Филип като спящо дете, той се отправи към едно високо, оголено дърво на края на гората.

Негърчето трябваше да се спира често, за да си поеме дъх. Когато стигаше до удобно място, той поставяше грижливо Филип и си почиваше, докато почувства, че може да го вдигне пак, и продължаваше да стъпва предпазливо, без да сваля очи от стълба, който се белееше и се очертаваше все по-ясно.

Трудното и бавно пътуване продължи през по-голямата част от нощта, и едва на разсъмване Лилибел забеляза с възторг, че се намират вече на края на гората, съвсем близо до железопътната гара. Когато се развидели, той откри, че наблизо имаше помпа за вода.

— Сега съм спокоен — ликуваше Лилибел. — Те ще спрат тук да вземат вода за локомотива. Трябва само да пренеса мистър Филип по-близо и да чакам, докато дойде влак.

Този последен подвиг, в сравнение с всичко преживяно през нощта, беше нищо, и когато Филип се събуди от дългия тежък сън, той видя, че лежи на зелена трева, в сянката на железопътна помпа, а Лилибел се мие със студена чиста вода.

— Аз нали ви казах, че наблизо има железница — радостно продума негърчето.

Филип се повдигна и се огледа с учудване.

— Къде сме? Преминахме ли вече през езерото? — попита той, без да се е опомнил напълно и залитайки от слабост.

— Не, още не сме преминали, но ще заминем с първия влак, който дойде.

— Как съм дошъл тук, Лилибел? — попита Филип. — Аз заспах под бора и не помня да съм вървял.

— Вие не сте се събуждали. Аз ви носих на ръце — гордо отговори Лилибел.

— А „децата“?

— И „децата“ са тук — ликуваше Лилибел.

Филип се усмихна и удовлетворен затвори очи. След няколко минути той пак заспа, а Лилибел седеше до него и бдеше над съня му. След дълъг сън Филип се събуди значително освежен. Огънят беше спаднал, главата му беше ясна, той чувстваше само голяма слабост.

Наближаваше пладне, а Лилибел все чакаше влака, в идването на който не се съмняваше.

— Аз вече го чувам и виждам дима! — с тези възклицания той се стараеше да ободри Филип, който се вслушваше в думите му с радостна усмивка и пълни с надежда очи.

Най-после те чуха далечно тракане, след това шум и пъхтене, и се показа голям товарен влак. Нашите малки странници се тревожеха дали ще спре при помпата, или ще отмине? Филип забрави слабостта си и скочи на крака. Лилибел, с риск за живота си, застана между релсите и замаха със скъсаната си шапка. Грамадното чудовище бързо се приближаваше, като ги гледаше с блестящите си очи, пъшкаше и фучеше, и постепенно забавяше хода си.

— Да, да, той ще спре! — извика Лилибел. — Ето го, спира се!

И действително, след многочислени друсания и потрепервания, дългият влак се спря пред помпата и от него изскочиха хора, бързащи да утолят жаждата на огнения дракон.

Когато кондукторът видя малката, покрита с дрипи фигурка на Лилибел, който стоеше до помпата, той се засмя и извика:

— Охо, що за плашило! Отде си дошъл и какво правиш тук? — След това забеляза Филип, облегнат до стената на помпата, и продължи добродушно: — А ето и друг, бял и навярно болен.

Филип го погледна и се усмихна. Неговата мила, нежна усмивка трогна сърцето на кондуктора.

— Вие чакате влака, нали? Искате да преминете от другата страна на езерото?

— Ако позволите, сър? — произнесе развълнуван Филип. — Аз съм болен и не мога да вървя вече.

— То се знае, не можеш — отговори кондукторът, — ти едвам се държиш на краката си. Отдалеч ли идете?

— От Чатануга — отговори уклончиво Филип.

— Как? От Чатануга? Е, не е чудно, че на тебе са останали само кожа и кости. Елате, елате, аз ще ви превозя. Вие и двамата не тежите повече от котка. Слушай, Бил — обърна се той към огняря, — намери нещо за хапване за това момче, че ей сега ще припадне. Представи си, дошли пеш чак от Чатануга!

— Да, не е малко път за такова скакалче — отговори огнярят, като погледна добродушно момчето. — Ти навярно умираш от глад, момченце?

— Не, аз не съм гладен, благодаря — отговори Филип, като продължаваше да се усмихва. — Само ми се пие.

— Да пиеш! Отлично, аз ей сега ще ти приготвя нещо — и като се обърна към полицата, той наля от едно котле в чаша черно кафе, извади от джоба си шишенце, наля в кафето няколко капки, постави захар и го разбърка.

— Ето, миличък, изпий това и ще се подкрепиш — каза той ласкаво, като подаде чашата на Филип. — То е вкусно и ще те подкрепи. Веднага ще се съвземеш!

Филип жадно изпи черното питие и легна на коравото легло, а Лилибел до него лапаше сухари и сланина, които му даде огнярят.

Докато влакът летеше към езерото, Филип гледаше през отворената врата. Изведнъж той извика:

— О, тук има латании и кипариси. Виждам мъх, който виси във въздуха. Ние сме в Луизиана, нали?

— Да, минахме границата, ние сме вече близо до езерото и след два часа ще бъдем в Ню Орлиънс.

При тези магически думи Филип цял светна. Той изведнъж се почувства здрав и силен и седна. Нямаше търпение да види езерото.

— Толкова близо, толкова близо — прошепна той на Лилибел. — Ето и езерото! Какво е грамадно, синьо, красиво! Ние сякаш плуваме по море!

И докато бърбореше и се смееше, влакът се движеше по дългия мост над гладката повърхност на блестящото езеро.