Сесилия Джемисън
Филип и Деа (26)

XXVI. „Лека нощ, мистър Басет“

Няколко дена след представлението на парадния вход, мадам Айнсуърт седеше в приемната със старата си приятелка, разговаряйки за нещо много сериозно, и от време на време нейният обикновено сдържан глас, звучеше твърде рязко.

— Ако бяха се посъветвали с мен, това никога не би се случило — негодуваше тя. — Те прибързаха много, а сега сами се разкайват.

— Разбира се, те биха искали техният син да е най-големият — спокойно забеляза приятелката.

— Да, биха искали, но не това е главното. Момчето им тежи. От него не излезе онова, което очакваха. Когато порасна, в него се проявиха много груби наклонности. А и какво друго може да се очаква от дете, възпитавано от стара негърка? Наскоро беше домъкнал тук някакво негърче, крадец, и се бе много привързал към него. Имахме доста неприятности, докато се избавим от него. Но и сега Филип навярно се среща с него тайно. Лора и Едуард доста претеглиха зарад това момче. Аз не бих съжалявала, ако на момчето хрумне да офейка с приятеля си някъде, та нищо да не чуваме повече за него.

— И какво ще бъде за детето им да има такъв брат! Нали знаете малките как подражават на големите.

Когато мадам Айнсуърт и гостенката излязоха от приемната, иззад завесата на прозореца се показа Филип. Той беше смъртно бледен, а очите му изразяваха ужас и недоумение. Той гледаше през прозореца минувачите, когато в приемната влязоха старите приятелки, и неволно чу целия разговор от начало до край.

Същия ден, по-късно, като се връщаше от някакво благотворително посещение, мадам Айнсуърт видя на ъгъла на една улица Филип и Лилибел да разговарят сериозно.

„Тъй си и предполагах — помисли си старата лейди. — Той се среща тайно с малкия нехранимайко. И за какво ли могат да се съвещават? Просто ми става страшно вече да живея с него под един покрив.“

Когато Филип влезе в приемната преди вечеря, всички забелязаха, че е необикновено възбуден и че дори костюмът му е в безпорядък.

— Това момче шокира всички — забеляза полугласно мадам Айнсуърт, като се обърна към снаха си. — Ужасно е разпуснат напоследък.

— Много съжалявам — отговори мисис Айнсуърт, като се изчерви. — Моя е вината. Бях го поизоставила последните седмици. Но видът му действително се е променил…

Филип забеляза пренебрежителния поглед на мадам Айнсуърт и чу забележката й. Нервите му бяха изопнати, слухът му бе станал необикновено остър, а сърцето го болеше непоносимо. Той се наведе над книгата, която четеше, за да скрие неволните си сълзи. Когато вечерята бе сложена, той тръгна след всички и мълчаливо зае мястото си.

Басет бе много огорчен, че момчето нищо не яде, и когато вечерята завърши, той скри чиния с бадемови сладки в бюфета, като си мърмореше: „Малкият нищо не яде днес. Той е болен и разстроен. Ще му дам да си хапне нещо сладичко“.

Когато Басет прибираше среброто в бюфета, в стаята му влезе Филип, и като се приближи до добрия старец, го загледа мълчаливо. Искаше му се да каже нещо, но сърцето му силно биеше. Когато Басет извади сладкишите и му ги даде, той не можа повече да се владее. Устните му жално трепнаха и едри сълзи се търколиха по лицето му.

— Защо, мистър Филип, какво ви е? Какво се е случило? — извика Басет, привикнал да вижда обикновено приятеля си весел.

— Нищо… нищо, мистър Басет, но… Вие сте толкова добър към мен, и това ме трогва сега, когато всички са толкова сурови към мен…

— Да, виждам това, мое бедно момченце! Вие не можете да привикнете на толкова рязка промяна. Виждам, че вече нямате и апетит. Но стига сте се измъчвали! Всичко е заради техния малък син! Те толкова се занимават с него, че не са в състояние да мислят за нищо друго на света.

— О, не, не мисля, че е това, мистър Басет. Е — и той въздъхна тежко, като отново се обля в сълзи, — ще си отида сега в стаята. Лека нощ, мистър Басет, лека нощ! — Той постоя малко, държейки се за вратата и изведнъж пак се обърна към Басет и каза почти умолително: — Иска ми се… иска ми се да ви стисна ръката, мистър Басет!

— О, да ви благослови Бог, с удоволствие, мило момче — и Басет тъй му стисна ръката, че момчето се усмихна през сълзи.

— Вие… вие… няма да ме забравите?

— Да ви забравя? Какво говорите? Как мога да ви забравя, когато ви виждам всеки ден?

— Но когато няма да бъда тук, когато замина, ще се застъпите ли за мен? Ще кажете, че не съм лошо момче, нали?

— Разбира се, мистър Филип. Ще бъда на ваша страна, докато се държа на краката си!

— О, благодаря ви! Лека нощ! Благодаря за сладките и бонбоните. — И като хвърли последен поглед, пълен с любов и тъга, Филип излезе от стаята.

След като момчето излезе, Басет остана известно време дълбоко замислен, забравяйки лъжиците, които бяха в ръцете му. Най-после си каза: „Колко е подло, че го изоставиха. Кой знае какво става в душата му! С погледа си едва не ме накара да се разплача… Ще се постарая утре да го развеселя“.

Като влезе в стаята си Филип се огледа, после отиде до вратата и се ослуша. Всички бяха долу с гостите. Чуваха се смехове и весели разговори. Очевидно там бяха много заети, и за него никой не мислеше. Като постоя малко дълбоко замислен, той се приближи до шкафа си и извади от там оранжевата копринена кърпа, която принадлежеше на „децата“. С тази кърпа и с един свой вълнен шал той здраво обви клетката. После взе една малка чанта, която мадам Айнсуърт бе му дала за книгите, и като свали от полицата една кутия, извади от нея траурно венче с надпис „на майка ми“, привързано с креп — последния подарък на Деа. Всичко това той грижливо загърна с хартия и го пъхна на дъното на чантата. Върху масата имаше молитвеник и библия — подарък от Тоанет. Той пъхна и тях в чантата. После отвори касичката си и два пъти преброи парите си. Те се оказаха по-малко, отколкото предполагаше. Безкрайните разходи за Лилибел значително бяха опустошили касата му. Все пак, той прехвърли парите в кесията си, която също пъхна в чантата при другите съкровища, като прибави към тях и сладкишите на Басет. От дрехите си избра един стар костюм, старите си обувки и шапка. Като извади тези неща, той се замисли над кожената си шуба. Тя държеше тъй топличко! Но не, тя струва много пари, не трябва да я взема! Като закачи шубата на мястото й, той извади едно просто късо палтенце. То бе също дебело и топло, макар да не можеше да се сравнява с шубата.

Като се облече, Филип отвори вратата и се ослуша. На задната стълба нямаше жива душа и той знаеше, че може да слезе от там незабелязан. Взе в едната си ръка „децата“, а в другата чантата. Това беше всичкото му имущество. Тихо, със замряло сърце той се промъкна надолу по стълбата и незабелязан от никого излезе на улицата.

Беше началото на март. Нощта беше отвратително студена, с дъжд и сняг. Филип трепереше и кашляше, стоейки на тротоара. Той се спря за миг и като хвърли последен, пълен с тъга поглед към разкошното жилище, се скри в тъмнината заедно със своите верни спътници, „децата“ на отец Жозеф.