Филип Кер
Мирът на Хитлер (9)

9.

Вторник, 19 Октомври 1943

Цосен, Германия

Студът мъчеше адмирал Канарис. И причина за това не беше единствено фактът, че предния ден се беше върнал от Мадрид и сиво-зеленият бункер на Абвера в армейския щаб в Цосен, на трийсетина километра от Берлин, му се струваше още по-влажен и недостатъчно отоплен от обичайното. Не, изобщо не беше в това причината, защото, за разлика от повечето висши офицери в нацистката йерархия той си падаше малко спартанец и не беше човек, който държи на личните си удобства. В офисите на Абвера в „Тирпиц Уфер“, елегантна четириетажна сграда близо до берлинския Ландвер Канал, Канарис често беше оставал да нощува на походно легло в кабинета си и преспокойно можеше да се лиши от обяд или вечеря, стига двата му дакела, Зепел и Каспър, да не останат без прясно месце.

Не, измъчващият го студ беше свързан с разузнавателните провали на поверената му организация и с усещането, че фюрерът е охладнял към него и съветите му.

Абверът беше най-старата тайна служба на Германия, съществувала още преди времето на Фридрих Велики. Думата „абвер“ означаваше „защита“, но в случая покриваше и по-широкото значение на военното разузнаване като такова, и по-конкретно така наречения Ausland Abwehr или АА, отдела по външно разузнаване. АА отговаряше пряко пред висшето командване на немската армия и по тази причина досега устояваше на опитите за поглъщане от страна на Службата за сигурност на Райха, оглавявана от Калтенбрунер, но Канарис се питаше докога ще е в състояние да отстоява тази независимост предвид последните провали.

Първият голям провал беше през четиридесет и втора. Осмина агенти на АА бяха прехвърлени в Съединените щати в рамките на операция с кодово название „Пасториус“. Всичко отиде по дяволите, когато двама от членовете на екипа предали останалите на ФБР. Шестима достойни мъже седнаха на електрическия стол през август четиридесет и втора и Рузвелт не само потвърди смъртните им присъди, а дори се пошегувал, изразявайки съжаление, че във Вашингтон вече не бесели осъдените на смърт престъпници. Тази катастрофа скоро беше последвана от неуспеха на АА да засече струпването на руски войски в района на Сталинград, а третият тежък провал дойде, когато през ноември 1942-ра англичани и американци изненадващо дебаркираха в Северна Африка. Междувременно няколко скъпи и уж отлично подготвени начинания с цел подбуждане на антибритански бунтове в Индия, Южна Африка и Афганистан, от една страна, и антисъветски въстания в Кавказ, от друга, се бяха провалили безславно. Най-скорошната катастрофа настъпи през април четиридесет и трета, когато двама старши членове на АА бяха арестувани от Гестапо по обвинения в злоупотреби, валутни престъпления и подривна дейност. Единствено благодарение на Химлер (а и на самия фюрер, ако можеше да се вярва на слуховете) адмирал Канарис се беше разминал с по-сериозно обвинение и беше запазил контрол над дискредитираната си до голяма степен организация.

Може и да беше дискредитирана, но АА все пак разполагаше с широка мрежа от шпиони, много от които работеха в дипломатическите мисии на Райха в чужбина, както и във външното министерство на Фон Рибентроп на Вилхелмщрасе. В резултат на това Канарис знаеше всичко за агент Цицерон и предстоящата конференция на Големите трима в Техеран и нищо за операцията „Дълъг скок“ на Шеленберг. Бе информиран и за един таен разговор, провел се преди повече от седмица във „Волфшанце“ между Хитлер и Химлер. Тази сутрин Канарис беше повикал в бункера, който вече смяташе за свой дом, само онези офицери от АА и Вермахта, които според него бяха извън всяко подозрение. Щяха да си говорят за покушения.

Кабинетът му тук беше обзаведен не по-различно от кабинета му в „Тирпиц Уфер“ — малко бюро, голяма маса, няколко стола, двукрилен гардероб и сейф; на бюрото му имаше макет на крайцера „Дрезден“, където Канарис беше служил по време на Голямата война, плюс бронзова статуетка на трите мъдри маймунки; на стените висяха една японска рисунка на ухилен демон, портретът на Хитлер в цял ръст, рисуван от Конрад Хомел — Канарис, като запален любител на кучета, още от пръв поглед беше решил, че на този си портрет фюрерът прилича на някоя от дребните породи домашни любимци — и една снимка на генерал Франко. Канарис си даваше сметка, че в този си състав колекцията му от портрети е доста странна — въпреки фашизма на Франко и дълга, който Испания беше натрупала към Германия покрай Гражданската си война, Хитлер и Франко не можеха да се понасят; Канарис, от своя страна, беше прекарал много време в Испания преди войната и изпитваше възхищение и топли чувства към испанския народ и неговия лидер.

Докато хората му се събираха, генералът стоеше прав, гушнал единия дакел. Беше дребен мъж, само метър и шейсет, с посребрена коса и понатежал в кръста, което отнемаше доста от военната му осанка. Облечен с флотска униформа и заобиколен от много по-млади и по-високи офицери, Канарис приличаше повече на селски училищен директор, който чака учениците да си седнат на чиновете.

Остави кучето на пода, зае мястото начело на масата и моментално запали голяма пура „Гилдеман“. Последен в бункера с островърхия покрив (проектиран така, за да се плъзгат бомбите) влезе Фон Бентивени, или Бенти, който не беше по-едър от Канарис. Бенти беше от италиански произход, но с монокъла и дървенишките си маниери беше образец на типичния пруски офицер, поне на пръв поглед.

— Затвори вратата, Бенти — каза Канарис. При всяко отваряне на стоманената врата вятърът вкарваше по шепа сухи листа през прага и това го дразнеше. По целия килим имаше натрошени листа, които много приличаха на кучешки изпражнения и Канарис постоянно се притесняваше дали Зепел или Каспър не са се изложили. — И сядай.

Бентивени седна и се зае да нагласи цигара в кехлибареното си цигаре. Канарис натисна бутона под плота на масата, за да повика дневалния. След миг вътрешната врата към един от свързаните с бункера тунели се отвори и в стаята влезе ефрейтор с поднос за кафе.

— Не мога да повярвам — възкликна полковник Фрейтаг фон Лорингхофен с разширени ноздри, които всмукваха жадно аромата. Храната в тукашната столова беше твърде еднообразна, състояща се предимно от фронтови порциони и заместители на кафето. За повечето офицери около масата, които бяха свикнали да се хранят в „Адлон“ или в „Канцлер Кафе“, това беше още една причина да мразят Цосен и армейската щабквартира с кодово име „Цепелин“. — Кафе. Истинско кафе.

— Донесох го от Мадрид — поясни Канарис. — Както и други провизии, които дадох на готвача с молба да ни приготви нещо специално. — Канарис обичаше добрата храна, обичаше и да готви при случай. Преди войната дори се беше случвало да приготвя вечеря за Хайдрих и съпругата му в къщата си на Долещрасе.

— Никой не би могъл да ви обвини, че не се грижите за хората си, хер адмирал — обади се полковник Хансен и отпи с наслаждение от чашата си.

— Не казвайте на никого — шеговито ги предупреди Канарис. — Това е свръхсекретно.

— Как беше в Мадрид? — попита Фон Бентивени. Като ръководител на трета секция той горещо се интересуваше от внедряването на шпиони на АА в испанските разузнавателни служби.

— Испанското правителство е подложено на американски натиск да спре износа си на волфрам за Германия и да прогони всички немски агенти.

— И какво мисли Франко по въпроса?

— Всъщност, аз така и не се видях с генерала — призна Канарис. — Но затова пък се видях с Вигон. — Генерал Хуан Вигон беше шефът на испанския генерален щаб. — Видях се и с новия външен министър, граф Хордана. Напомних и на двамата колко често Абверът и испанската полиция са действали в сътрудничество срещу анти франкистки и съюзнически групи на съпротивата.

Канарис продължи да описва дипломатическите аспекти на посещението си, спря се дори на стратегическото значение на волфрама като материал за производството на бомбени електроди, докато ефрейторът не приключи със сервирането на кафето и не излезе от стаята. Веднага щом вратата се затвори зад него, Канарис пристъпи към същинската цел на съвещанието.

— Докато бях в Испания, успях да се срещна с Диего. За колегите ни от Вермахта обяснявам, че Диего е името на успял аржентински бизнесмен, който е един от най-добрите ни агенти в Южна Америка.

— Както и един от най-добрите ни свалячи — отбеляза полковник Хансен, който, като шеф на първа секция, отговаряше за радиовръзките и куриерските връзки с всички агенти на Абвера в чужбина. — Не съм виждал друг, на когото толкова да му върви с жените.

Макар напоследък жените да му бяха последната грижа, Канарис не се подразни от прекъсването, напротив, приветстваше всеки опит за подобряване на настроението в Цосен, където атмосферата ставаше все по-мрачна.

— Диего? — вдигна вежди Фон Лорингхофен.

— Диего е кодовото му име — обясни Канарис. — След историята с „Пасториус“ използваме само кодови имена. Никой от нас не е забравил екзекуцията на онези шестима достойни мъже. Опитваме се да не споменаваме имена. Да, дори и името на човека, когото планираме да убием в Техеран. От тук насетне ще говоря за него само с кодовото му име, Вотан.

Канарис направи кратка пауза, колкото да запали отново пурата си, преди да продължи:

— Така. Диего е бил във Вашингтон само преди няколко дни и там се е срещнал с Харвард. Харвард е последният важен шпионин на Абвера във Вашингтон, с него работим от 1940-а. Той още тогава беше богат човек, собственик на голяма химическа компания. Но после затъна много лошо с една погрешна инвестиция и Абверът сметна за уместно да се намеси, като плати дълговете му, рефинансира компанията му и закупи от негово име голямо количество акции в отбранителната промишленост. Разказвам ви това, за да е ясно, че той е лоялен към Германия и Абвера, а не към националсоциализма. В началото на войната насърчихме Харвард да стане член на Американската артилерийска асоциация, проотбранително лоби с тесни връзки във военното министерство. В резултат до него стигат повечето комюникета на военното министерство; самият той е популярна фигура във Вашингтон и има много приятели в сената и в администрацията на Рузвелт. От 1942-ра притежава вила в Акапулко, където често кани сенатори. Никой дори не подозира, че къщата е пълна със скрити микрофони. Харвард ни е от полза основно като източник на информация за вашингтонските клюки, но от време на време успява и да вербува неофициално хора, които симпатизират на каузата ни. Един такъв човек, с кодово име Брут, ще придружава президента Рузвелт при предстоящите му визити в Кайро и Техеран за конференцията на Големите трима. Не е необходимо да ви напомням колко навреме става всичко това. Съдбата ни предоставя възможност, която иначе би ни отнела месеци, а дори и години на подготовка. Само си помислете, господа. Ще разполагаме с наш човек в съвещателната зала на самия Сталин в руското посолство в Техеран, при това въоръжен според правилника. По мое мнение самата простота на този план гарантира успеха му. Както всички знаете, винаги съм смятал, че самотният убиец има най-голям шанс за успех при покушение над държавен глава. При целия охранителен апарат на НКВД, който другарят Берия без съмнение ще разположи на място, Вотан едва ли ще очаква нападение точно от тази посока.

— Значи що го застрелят, така ли? — попита Хансен.

— Не. Ще бъде отровен — отвърна Канарис. — Със стрихнин.

Фон Лорингхофен, балтиец, който беше израснал в имперска Русия и беше получил военното си обучение в латвийската армия, преди да се прехвърли във Вермахта, поклати глава. Като човек, който съвсем доскоро беше служил като разузнавателен офицер към взвод от прогермански настроени казаци на Източния фронт, той беше виждал достатъчно хора, обзети от омраза, толкова силна, че бяха готови да предадат собствената си страна и да убиват свои. Но мотивите на Брут не изглеждаха толкова очевидни.

— Той защо го прави? — без заобикалки попита балтиецът. — И откъде сме сигурни, че наистина ще го направи?

— Защото е патриот — подчерта Канарис. — От немско-американски произход, роден в Данциг и иска войната да свърши бързо. С чест за Германия. Ако не успее да отрови Вотан, ще го застреля.

— И е готов да жертва собствения си живот? Руснаците ще го направят на решето. Ако не и по-лошо.

— Не виждам друг начин да се осъществи това начинание, бароне — каза Канарис.

— Нито пък аз — отбеляза Фон Бентивени.

— Едно е да го кажеш — не отстъпваше Фон Лорингхофен. — Съвсем друго е да го направиш.

— Успешните покушения почти винаги са разчитали на хора, които са действали сами и са били готови да жертват живота си за каузата, в която вярват. Гаврило Принцип, който уби ерцхерцог Фердинанд. Джон Уилкс Бут, който уби Линкълн. И онзи тип, който уби президента Маккинли през 1901-ва. — Канарис беше направил подробно проучване на покушенията над президенти. — Леон Шолгош. Един решен на всичко човек може да промени хода на историята. Това поне е сигурно.

— В такъв случай аз имам друг въпрос — каза Фон Лорингхофен. — Към всички ни. Смятаме ли наистина, че това убийство ще прави чест на Абвера и на Вермахта? Ще ми се да знам отговора на този въпрос. Лично аз не смятам, че отровата е оръжието на достойния човек. Какво ще каже историята за хората, организирали отравянето на Вотан? Това бих искал да зная.

— Основателен въпрос — кимна Канарис. — С риск да прозвуча като фюрера, моето мнение е следното. Твърде вероятно е да не ни се удаде друга такава възможност. Същевременно, ако успеем, то тази операция несъмнено ще възстанови доброто реноме на Абвера в Германия. Само си представете физиономиите им, когато се разбере какво е станало. На онези, които са ни отписали. Химлер и Мюлер. Онова копеле Калтенбрунер. Ще им покажем на какво е способен Абверът. Да не говорим за немския народ. Ако тази конференция успее, Сталин, Чърчил и Рузвелт ще са отнели и последните трохи от честта на страната ни.

Фон Лорингхофен все още не изглеждаше убеден. Така че Канарис продължи.

— Нужно ли е да си напомняме защо задвижихме този план? През януари в Казабланка президентът Рузвелт произнесе реч, в която настоя за безусловна капитулация на Германия. Реч, която според наши източници в британските тайни разузнавателни служби дори сър Стюарт Мензис, моят британски колега, смята за катастрофална. Господа, има само един друг пример за безусловна капитулация в писаната история — ултиматумът, даден от римляните на картагенците по време на Третата пуническа война. Картагенците го отхвърлили и римляните решили, че това им дава право да сринат Картаген със земята — каквото било и първоначалното им намерение, разбира се. С искането си за безусловна капитулация Рузвелт ни притисна до стената. Историята ще свидетелства, че той не ни е оставил друг избор, освен онзи, който сме направили. Трябва да го направим заради страната си, заради Германия. И за мен това е достатъчно. Това винаги е достатъчно. Ако Брут успее, Съюзниците несъмнено ще се съгласят на преговори.

Фон Лорингхофен кимна.

— Много добре — заяви той. — Убедихте ме.

Всички останали закимаха решително.

Канарис отпи от кафето си и се облегна назад. Впери поглед в пепелта на върха на пурата си и каза:

— Дълго мислих за кодовото име на тази операция. И едва ли ще се учудите, че се спрях на „Решителен удар“. Защото всички, смятам, сме убедени, че покушението над Вотан е точно това. Навярно най-решителният удар в съвременната военна история.