Филип Кер
Мирът на Хитлер (1)

1.

Петък, 1 Октомври 1943

Вашингтон

Бях заобиколен от история. Тя лъхаше отвсякъде — като се започне с часовника от епохата на френската империя, който тиктакаше върху изящната полица над камината, и се стигне до яркочервените тапети, на които дължеше името си Червената стая. Чувството ме завладя още когато влязох в Белия дом и ме въведоха в този малък салон, където да изчакам секретаря на президента. Мисълта, че Ейбрахам Линкълн може би е стоял на същия персийски килим, на който бях стъпил аз в момента, и е поглеждал нагоре към същия гигантски полилей или че Теди Рузвелт е седял в някое от креслата с червено-златна тапицерия, ме очарова също като погледа на красивата жена, чийто портрет висеше над камината от бял мрамор. Зачудих се защо жената от портрета ми прилича на моята си Диана и стигнах до извода, че сигурно има нещо общо с усмивката на алабастровобялото й лице. Сякаш ми казваше: „По-добре да си беше лъснал обувките, Уилард. А още по-добре да беше обул други. Тези изглеждат така, сякаш си вървял дотук пеш чак от Монтичело, Вирджиния“. Не посмях да седна на изящното канапе от страх да не се стоваря върху призрака на Доли Мадисън, съпругата на президента Мадисън, затова приседнах на ръба на един по-обикновен стол до вратата. Присъствието ми в Белия дом нямаше нищо общо с намеренията ми за вечерта. Планирал бях да заведа Диана на кино, в кинотеатъра на Трета улица — даваха „За кого бие камбаната“ с Гари Купър и Ингрид Бергман. Този филм за война, а и войната изобщо ми се струваха съвсем не на място сред полираната мебелировка и тежката дърворезба на този елегантен червен мавзолей.

Мина още минута, преди една от красивите врати да се отвори и при мен да влезе висока, добре поддържана жена на зряла възраст. Тя ме стрелна с подозрителен поглед, сякаш смяташе, че може да съм оставил петно на някой от столовете, а после с напълно лишен от изразителност тон ме покани да я последвам.

Приличаше повече на училищна директорка, лишена от женственост, с тясна пола до под коляното, която издаваше особено шумолене, съскащ звук, сякаш се канеше да ухапе ръката, която се осмели да посегне към ципа й.

Поехме наляво от Червената стая, по червения килим до Големия коридор, после се качихме в един асансьор и обслужващият го негър с бели ръкавици ни откара до втория етаж. След като излязохме от кабинката, жената със съскащата пола ме поведе през Западния малък салон и по Централния коридор, накрая спря пред президентския кабинет, почука на вратата и влезе, без да изчака за отговор.

За разлика от царящата навсякъде елегантност, кабинетът на президента изглеждаше твърде обикновен с многото книги, купчините пожълтяваща, овързана с канап документация и отрупаното с какво ли не бюро. Дори си помислих, че много прилича на вехтия малък кабинет, който използвах преди години в „Принстън“.

— Господин президент, това е професор Майер — представи ме моята водачка. А после излезе и затвори вратите след себе си.

Президентът седеше в инвалиден стол с шейкър за коктейли в едната ръка и с лице към масичка, върху която се кипреха няколко бутилки с алкохол. По радиото звучеше Четвъртата симфония.

— Тъкмо си забърквам една кана мартини — каза той. — Дано нямате нищо против да ми правите компания. Все ми казват, че правя мартинито прекалено студено, но на мен така ми харесва. Не понасям топъл алкохол. Топлият алкохол според мен изначално обезсмисля пиенето.

— С удоволствие бих изпил едно мартини, господин президент.

— Чудесно. Елате, седнете. — Франклин Делано Рузвелт кимна към канапето срещу бюрото си. Изключи радиото и сипа от коктейла в две чаши. — Заповядайте. — Вдигна едната и аз заобиколих масичката да я взема. — Отнесете и каната, в случай че решим да си досипем.

— Да, сър. — Взех каната и се върнах на канапето.

Рузвелт извърна инвалидната си количка от подвижното барче и се насочи към мен. Количката му си беше чиста импровизация, не от онези, които човек може да види в болниците или в домовете за стари хора, а повече приличаше на кухненски стол с отрязани крака, сякаш майсторът е искал да прикрие истинското му предназначение от страх, че американският електорат би се погнусил да гласува за сакат човек.

— Дано не се обидите, но ми изглеждате доста млад за професор.

— На трийсет и пет съм. А и когато напуснах „Принстън“, бях само доцент. Долу-горе като вицепрезидент на компания — титлата звучи по-гръмко от действителната си стойност.

— На трийсет и пот. Май не сте толкова млад все пак. Особено в наши дни. В армията биха ви сметнали за старец. Там повечето са момчета. Понякога ми се къса сърцето, като си помисля колко са млади войничетата ни. — Вдигна чашата си в мълчалива наздравица.

Вдигнах своята в отговор и отпих от мартинито. Джинът беше малко в повече и ако обичаш да пиеш течен водород, не беше твърде студено. Само че не всеки ден президентът на Съединените щати ти забърква коктейл, така че се постарах физиономията ми да изрази подобаващо наслаждение.

Докато отпивахме от чашите, забелязах онези дребни нещица във външния вид на Рузвелт, които се виждат само отблизо: очилата му всъщност бяха пенсне, без дръжки; ушите му бяха несъразмерно малки — или пък главата му беше несъразмерно голяма; липсващият долен зъб; металните скоби на краката му бяха боядисани в черно, за да се сливат с цвета на панталона; черните обувки с кожени подметки, които изглеждаха така трогателно неизносени; папийонката и протърканото сако с кожени кръпки на лактите; кислородната маска, закачена отстрани на инвалидния стол. Забелязах малкия черен шотландски териер, който лежеше пред камината и приличаше повече на космато килимче. Президентът ме гледаше как отпивам бавно от течния водород и видях как лека усмивка придърпва нагоре ъгълчетата на устата му.

— Значи сте философ — каза той. — Не знам много за философията, честно казано.

— Традиционните спорове между философите в по-голямата си част са толкова неоснователни, колкото и безплодни. — Прозвуча помпозно, но пък беше в тон с обстановката.

— По това философите май много си приличат с политиците.

— С тази разлика, че философите не носят отговорност пред обществото. Само пред логиката. Ако трябваше да печелим електорат, всички ние, философите, щяхме да останем без работа. Много по-интересни сме си един на друг, отколкото на другите хора.

— Но не и в този конкретен случай — отбеляза президентът. — Иначе не бихте били тук сега.

— Няма много за казване, сър.

— Но вие сте изтъкнат американски философ, нали така?

— Да си американски философ, е почти като да играеш бейзбол за Канада.

— А семейството ви? Майка ви не е ли от кливландските Фон Дорфови?

— Да, сър. Баща ми, Ханс Майер, е немски евреин, отраснал и получил образованието си в Щатите, а след колежа започнал работа в дипломатическия корпус. С майка ми се оженили през 1905-а. Една-две години по-късно тя наследила семейно състояние, натрупано от производство на автомобилни гуми, което обяснява и моето безоблачно житейско пътуване. Учих в „Гротън“. После постъпих в „Харвард“, където се посветих на философията за огромно разочарование на баща си, който смята, че всички философи са откачени немски сифилитици, проповядващи, че Бог е мъртъв. В интерес на истината, цялото ми семейство е на мнение, че съм си пропилял живота. Завърших „Харвард“ с докторска степен и спечелих стипендията „Шелдън“. Благодарение на нея отидох във Виена и написах една много скучна книга. Задържах се там и след известно време започнах като хоноруван преподавател в Берлинския университет. След Мюнхен се върнах в „Харвард“ и написах още една много скучна книга.

— Четох книгата ви, професоре. Едната, поне. „За емпиризма“. Не претендирам да съм разбрал всичко, но ми се струва, че прекалено много се уповавате на науката.

— Не знам дали бих го определил точно като упование, но наистина вярвам, че ако един философ иска да допринесе за разширяване на човешкото познание, то следва да пристъпи към тази задача научно. Книгата ми се опитва да покаже, че не бива да приемаме на доверие постулати, стъпили единствено на предположения и догадки.

Рузвелт се обърна към бюрото си и взе една книга, която лежеше до бронзов часовник с формата на кораб. Моята книга.

— Лично аз останах леко стъписан от заключението ви, обосновано посредством описания научен метод, че моралът е повече или по-малко — и по-скоро повече — мъртъв. — Той отвори книгата, намери подчертаните изречения и зачете на глас: — „Естетиката и моралът си приличат по това, че на практика и двете не притежават обективна валидност и в този смисъл е точно толкова неточно да се каже, че придържането към истината е доказуемо добро нещо, колкото и да се твърди, че една картина на Рембранд е доказуемо добра картина. И двете твърдения са лишени от фактическо значение“.

Рузвелт поклати глава.

— Дори да оставим настрана присъщия на такова едно твърдение риск да бъде разбрано неправилно, особено в момент, когато нацистите са твърдо решени да унищожат всички съществували досега морални принципи, пак ми се струва, че пропускате един важен момент. Етичните преценки много често са просто фактическа класификация на дадено действие, което доказуемо предизвиква силна реакция у хората, по един или друг начин. С други думи, обичайните обекти на морално неодобрение са действия и типове действия, които могат да бъдат тествани емпирично като реално съществуващи факти.

На свой ред се усмихнах на президента. Чувствах се поласкан, че си е направил труда да прочете нещо от книгата ми и да се заяжда с мен. Тъкмо щях да му отговоря, когато той остави книгата настрана и каза:

— Но не ви поканих тук, за да си говорим за философия.

— Да, сър.

— Кажете ми, как се забъркахте с хората на Донован?

— Скоро след като се върнах от Европа, ми предложиха работа в „Принстън“ като щатен преподавател по философия. След Пърл Харбър кандидатствах за флотския резерв, но преди молбата ми да бъде разгледана, разговарях на обяд с един приятел на баща ми, адвокат на име Алън Дълес. Той ме убеди да постъпя в Централната информационна агенция. Когато нашата част от ЦИА се преобразува в Службата за стратегически дейности, дойдох във Вашингтон. В момента работя като експерт по германското разузнаване.

Дъжд заплющя по прозореца и Рузвелт се извърна в инвалидния си стол, широките му рамене и дебелият врат бяха като приклещени от колосаната яка на ризата му. За разлика от тях краката му изглеждаха символични, сякаш са били прикачени към чуждо тяло. Комбинацията от инвалидния стол, пенснето и петнайсетсантиметровото цигаре от слонова кост между зъбите придаваха на Рузвелт вид на режисьор от киноиндустрията.

— Не знаех, че вали толкова силно — каза той, извади фаса от цигарето и сложи в него нова цигара от пакета „Кемъл“ на бюрото си. Предложи и на мен. Взех си цигара, извадих сребърната запалка „Дънхил“ от джоба на жилетката си и предложих огънче на президента, после запалих и аз.

Рузвелт ми благодари на немски и продължи разговора на този език, споменавайки за американските загуби в жива сила по последни данни — 115000 загинали — и за някакви ожесточени сражения, които се водели в момента в Салерно, Южна Италия. Немският му не беше съвсем лош. А после той изведнъж смени темата и заговори отново на английски.

— Имам задача за вас, професор Майер. Деликатна задача. Твърде деликатна, за да я възложа на Държавния департамент. Това трябва да си остане между нас двамата, в буквалния смисъл. Проблемът с онези гадняри от Държавния е, че не могат да си държат тъпите езици зад зъбите. И още по-лошо, целият департамент се е разделил на фракции. Подозирам, че знаете какво имам предвид.

За никого във Вашингтон не беше тайна, че Рузвелт никак не харесваше държавния си секретар. Кордел Хал нямаше усет за международните дела, а и на седемдесет и две години се уморяваше бързо. За доста дълъг период след нападението над Пърл Харбър, Рузвелт беше разчитал основно на помощник държавния секретар, Съмнър Уелс, за огромната част от реалната външна политика на своята администрация. Ала миналата седмица Съмнър Уелс най-неочаквано беше подал оставка и мълвата сред по-добре информираните членове на правителството и разузнавателните служби гласеше, че е бил принуден да го направи заради акт на непростима морална низост в интимната компания на чернокож служител на железниците, докато пътувал с президентския влак за Вирджиния.

— Истината с, че онези трижди проклети сноби от Държавния плачат някой да им разкатае фамилията. Половината са пробритански настроени, другата половина са антисемити. Всичките да ги смели човек на кайма, пак няма да му стигне материал и за един почтен американец. — Рузвелт отпи от мартинито си и въздъхна. — Какво знаете за една местност на име Катинската гора?

— Преди няколко месеца берлинското радио съобщи, че в Катинската гора, близо до Смоленск, е открит масов гроб. Германците твърдят, че са намерени останките на пет хиляди полски офицери, които се предали на Червената армия през 1940-а след пакта за ненападение между Германия и Съветите, но били убити по заповед на Сталин. Гьобелс всячески експлоатира тази новина и трупа политически капитал. От лятото насам Катинската гора е черешката върху сладоледа на немската пропаганда.

— Именно по тази причина и аз в началото бях склонен да приема цялата история за измислица на нацистите — каза Рузвелт. — Но в Детройт и Бъфало има полско-американски радиостанции, които упорито твърдят, че зверството действително е извършено. Дори обвиняват администрацията, че прикрива фактите, за да не застрашат те съюза ни с руснаците. Малко след като се чу за тази история с масовия гроб, получих доклад от офицера ни за свръзка с полската армия в изгнание, друг доклад от собствения ни военноморски аташе в Истанбул и трети от премиер-министъра Чърчил. Бях снабден с доклад дори от немското бюро за военни престъпления. През август Чърчил ми писа да ме пита какво мисля по въпроса и аз прехвърлих цялата документация към Държавния департамент с параф да проучат подробно случая.

Той поклати уморено глава.

— Сигурно се досещате какво стана. Абсолютно нищо! Хал, естествено, хвърля вината изцяло върху Уелс, който уж бил забутал някъде папките. Вярно е, че аз наистина ги дадох на Уелс с молба да ги прехвърли на някого от немския отдел в департамента за изготвяне на доклад. А после Уелс си получи сърдечния удар, разчисти си бюрото и ми връчи оставката си. Която аз не приех. Междувременно, Хал наредил на шефа на немския отдел, Торнтън Коул, да предаде папките на Бил Булит, който да потърси мнение от бившия ни посланик в Съветска Русия. Булит се има за голям експерт по руските въпроси. Не знам дали изобщо е прегледал документите. Известно време си точеше зъбите за поста на Уелс и подозирам, че е бил твърде зает да лобира за повишението си, за да се занимае сериозно с възложената му задача. И когато попитах Хал докъде са стигнали с Катинската гора, на двамата с онова лайно Булит им светнало, че са осрали пейзажа, и решили тихомълком да върнат папките в кабинета на Уелс и да хвърлят върху него вината за несвършената работа. Естествено, Хал се погрижи Коул да подкрепи версията му. — Рузвелт сви рамене. — Горе-долу това се е случило, поне според Уелс. И аз съм склонен да се съглася с него.

В този момент си спомних, че веднъж във вашингтонския клуб „Метрополитън“ бях представил Уелс на Коул.

— Когато Хал ми върна папките с думите, че не сме в състояние да заемем каквато и да било позиция по отношение на Катинската гора — продължи Рузвелт, — използвах всички обидни думички от речника на средностатистическия моряк. По цялата работа в крайна сметка се свежда до факта, че нищо не е било свършено. — Президентът посочи към няколко прашни папки на една от многобройните лавици в кабинета. — Бихте ли ми ги подали, моля? Ето ги там, горе.

Взех папките, оставих ги на канапето до президента и си огледах ръцете. Поставената ми задача не вещаеше нищо добро, ако се съдеше по количеството прах, полепнало по пръстите ми.

— Не е голяма тайна, че по някое време преди Коледа ще се срещна официално с Чърчил и Сталин. Не че имам някаква представа къде точно ще се проведе въпросната конференция. Сталин отказва да дойде в Лондон, така че може да се озовем къде ли не. Но където и да се срещнем, държа да съм наясно със случилото се в Катинската гора, защото изглежда почти сигурно, че това ще се отрази на бъдещето на Полша. Руснаците вече прекъснаха дипломатическите си връзки с полското правителство в Лондон. А британците изпитват особено чувство на лоялност към Полша. В края на краищата, тъкмо заради нея влязоха във войната. Така че, както сам виждате, ситуацията е деликатна.

Президентът запали нова цигара и сложи ръка върху купчината папки.

— Което ни води до вас, професор Майер. Искам да проведете собствено разследване за твърденията относно Катинската гора. Като начало, искам да направите обективна преценка на събраното в тези папки, което обаче не означава, че трябва да се ограничите с тях. Разговаряйте с всеки, който би ви бил от полза. А когато стигнете до някакви заключения, ми напишете доклад, само за моите очи. Да не е много дълъг. Кратко изложение на откритията ви плюс мнението ви за най-адекватна реакция от наша страна. Вече уведомих Донован, така че тази задача има приоритет пред всичко, върху което работите в момента.

Президентът извади носна кърпичка от джоба си, изтри прахта от ръката си и повече не докосна папките.

— С колко време разполагам, господин президент?

— Две, най-много три седмици. Знам, че не е много за сериозен въпрос като този, но сигурно разбирате, че във времена като нашите кратките срокове са неизбежни.

— Като казвате да говоря с всеки, който би ми бил от полза, това включва ли и хора в Лондон? Членове на полското правителство в изгнание? Служители от британското външно министерство? И доколко досаден мога да бъда с въпросите си?

— Говорете, с когото поискате — настоя Рузвелт. — Ако решите да идете в Лондон, добре ще е да се представяте като мой специален пратеник. Това ще ви отвори всички врати. Секретарката ми, Грейс Тали, ще има грижата за необходимите документи. Само внимавайте да не изразявате на глас никакви мнения. И не казвайте нищо, което да остави у хората впечатлението, че говорите от мое име. Както вече подчертах, ситуацията е деликатна, но каквото и да изровите, предпочитам то да не застава между мен и Сталин. Разбирате ли?

Разбирах и още как. Щях да съм помияр без топки и само каишката с инициалите на господаря ми щеше да уведомява хората, че имам право да им препикавам цветята. Въпреки това си лепнах усмивка на лицето, вложих максимум патриотичен ентусиазъм в гласа си и изтръбих:

— Да, сър, разбирам напълно.

 

 

Когато се прибрах, Диана ме чакаше, едва сдържайки любопитството си.

— Е? — попита тя. — Какво стана?

— Прави ужасно мартини — отвърнах. — Това стана.

— Почерпил те е?

— Само двамцата бяхме. Като Шерлок Холмс и д-р Уотсън.

— И как беше?

— Прекалил беше с джина. Освен това го изстудява много. Като на домашно парти в провинциална Англия.

— Питах за какво си говорихте.

— Покрай другото и за философия.

— Философия? — Диана направи физиономия и седна. Вече не изглеждаше толкова развълнувана. — Това върши същата работа като сънотворните, но без да ти дразни стомаха.

Диана Вандервелден беше богата, шумна, великолепна и със суховато чувство за хумор, което неизменно ме подсещаше за някоя от по-сериозните звездни актриси на Холивуд, да речем Бети Дейвис или Катрин Хепбърн. Страховито интелигентна, тя се отегчаваше лесно и се беше отказала от преподавателско място в колежа „Брин Мор“, за да играе голф, за една бройка не беше спечелила американския аматьорски шампионат за жени през трийсет и шеста. Една година по-късно беше зарязала голфа, за да се омъжи за сенатор. „Когато се запознах със съпруга си, се влюбих от пръв поглед — обичаше да казва Диана. — Само защото не ми се даваха пари за очила“. Самата тя не си падаше много по политиката, предпочиташе компанията на писатели и художници пред тази на сенатори, и въпреки многобройните си постижения като домакиня — беше отлична готвачка и се славеше с едни от най-хубавите вечерни партита във Вашингтон — бързо се беше отегчила от брака си с прависта сенатор. „Вечно трябваше да готвя за приятелите му републиканци — оплакваше ми се тя по-късно — само че прасетата от бисери не разбират. А и трябваше да имам на разположение цяла ферма за стриди, за да им насмогна на апетита“. Когато напуснала съпруга си през 1940-а, Диана вече имала собствен бизнес за вътрешно обзавеждане, който по-късно стана повод двамата да се запознаем. Малко след като се преместих във Вашингтон, едни наш общ приятел ми предложи да я наема, за да подреди дома ми в Калорама Хайтс. „Дом на философ, а? Да видим. Как изглежда къщата на един философ? Какво ще кажете за много огледала, всичките на височината на пъпа?“ Приятелите ни очакваха, че ще се оженим, но Диана нямаше високо мнение за брака. Аз също.

От самото начало връзката ми с Диана стъпи на горещ и интензивен секс, което устройваше идеално и двама ни. Много държахме един на друг, но нито аз, нито тя отваряхме дума за любов. „Двамата с теб се обичаме — бях казал на Диана предната Коледа — така, както го правят хора, които обичат себе си една идея повече, отколкото другия“.

А на мен страшно ми допадаше омразата на Диана към философията. Да не дава господ да попадна на жена, която от сутрин до вечер иска да говорим за моята наука. Харесвам жените. Особено когато са интелигентни и остроумни като Диана. Стига да не отварят дума за логика — тогава не ги харесвам. Философията може и да раздвижва духовете по време на прием или коктейл, но в спалнята е крайно досадна.

— За какво друго искаше да говорите Рузвелт?

— Военни работи. Иска да напиша доклад за едно нещо.

— Колко героично — подхвърли тя и запали цигара. — И какво ще получиш за това? Медал на лента за пишеща машина?

Ухилих се. Показното й пренебрежение беше като балсам за душата ми. Двамата й братя се бяха записали в канадските военновъздушни сили през трийсет и девета и тя редовно ми припомняше факта, че и двамата вече имат по един медал.

— Човек би си помислил, че смяташ разузнаването за нещо маловажно, скъпа. — Отидох при подноса с напитките и си сипах един скоч. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Знаеш ли, мисля, че разгадах защо се нарича разузнаване. Защото умници като теб бързо узнават как да се скатаят далеч от куршумите.

— Все някой трябва да следи какво готвят германците. — Отпих отскоча. Вкусът му беше хубав, а и стомахът ми се сгря приятно след балсамиращата течност на Рузвелт. — Но ако ти е кеф да сриваш самочувствието ми, давай. Мога да го понеса.

— Може би точно това ме притеснява най-много.

— Аз пък не се притеснявам, че ти се притесняваш.

— Значи това било. Философията, имам предвид. — Диана се наведе напред във фотьойла си и изгаси цигарата. — За какво е онзи доклад, дето трябва да го пишеш? По поръчка на президента на Съединените щати?

— Не мога да ти кажа.

— Не виждам защо се правиш на толкова потаен.

— Не се правя на потаен. Пазя тайна. Има голяма разлика. Ако бях потаен, можех да те оставя да ми погалиш козинката, да ме почешеш зад ушичките, да ме погъделичкаш и всичко да ти кажа. Пазенето на тайна означава, че по-скоро бих глътнал отрова, отколкото да пророня и дума по въпроса.

Ноздрите й се разшириха и за миг ми се стори, че ще се ядоса.

— Никога не отлагай за утре онова, което можеш да свършиш днес — рече назидателно.

— Благодаря ти, скъпа. Но мога да ти доверя едно нещо. Най-вероятно ще се наложи да прескоча до Лондон за една-две седмици.

Лицето й се поотпусна малко и лека усмивка изтанцува кратък дует по устните й.

— Лондон? Нима не си чул, скъпи ми Уили? Немците го бомбардират. Там може да е опасно за теб. — В гласа й се прокрадна мека подигравка.

— И аз подочух нещо такова, да — отвърнах. — И точно заради това отивам. За да мога да се гледам спокойно в очите, докато се бръсна сутрин. След като петнайсет месеца седях зад бюро на Двайсет и трета улица, започвам да си мисля, че май наистина трябваше да се запиша във флота.

— Божке! Такъв героизъм. Май ще взема да пийна и аз.

Налях й един скоч, така както го предпочиташе — чист, също като тежкарско колежанския начин, по който сядаше на стол — с благоприлично прибрани колене. Подадох й чашата, тя я взе, а после хвана ръката ми и я притисна към мраморно хладната си буза.

— Знаеш, че само те поднасям, нали?

— Разбира се. Това е едно от нещата, които обичам у теб.

— Някои яздят бикове, други залагат на кучешки надбягвания, трети стрелят по птици. Аз пък обичам да говоря. Това е едно от двете неща, които правя наистина добре.

— Скъпа моя, ти си големият шампион по говорене при жените.

Диана изгълта скоча и захапа нокътя на палеца си, сякаш да ме уведоми, че това е било само аперитив и че има части от мен, върху които би искала да изпробва захапката си. После стана и ме целуна, миглите й трепкаха, докато тя отваряше и затваряше очи да провери дали съм готов да се кача на лодката за удоволствия, която беше уредила за двама ни.

— Защо не се качим горе да ти покажа другото нещо, което правя наистина добре?

Целунах я пак, влагайки всичко от себе си, като някой пубертет, който се е учил от филмите на Джон Баримор.

— Ти върви — казах й, когато след известно време се отдръпнахме един от друг, за да си поемем дъх. — Аз идвам след малко. Първо трябва да прочета едно-две неща. Едни документи, които ми даде президентът.

Тялото й се вдърви в ръцете ми и реших, че е на път да направи поредната рязка забележка. Но не би.

— Не си въобразявай, че ще можеш да използваш това извинение повече от веднъж — изтъкна тя. — Не ми липсва патриотизъм. Но освен патриот съм и жена.

Кимнах и я целунах още веднъж.

— Точно този факт най-много харесвам у теб.

Диана ме бутна леко и се ухили.

— Добре. Само не се бави много. И ако съм заспала, виж дали гигантският ти мозък няма да измисли някакъв начин да ме събудиш.

— Ще се опитам да измисля нещо, принцесо Аврора.

Гледах я как се качва по стълбите. Струваше си да я погледа човек. Краката й сякаш бяха създадени за реклама на всяко уважаващо себе си вариете. Погледът ми залепна за ръба на дългите й прозрачни чорапи, а после се юрна нагоре. Поради чисто философски причини, разбира се. Според Ницше, всички философи принципно не разбират жените. Но пък той никога не е виждал как Диана се качва по стълбите. И най-дълбокомисленото виждане за крайната реалност не можеше да конкурира гледката на този копринено дантелен феномен — бельото на Диана.

В опит да се отърся от това специфично натуралистично познание аз си направих кана кафе, изрових неотворен пакет цигари от бюрото в кабинета си и седнах да прегледам папките на Рузвелт.

Най-много подробности имаше в доклада на немското бюро за военни престъпления. Но най-много време ми отне британският доклад, написан от сър Оуен О’Мали, посланик при полското правителство в изгнание, и подготвен с помощта на полската армия. Подробният доклад на О’Мали беше натуралистичен и включваше ярки описания как офицери и служители на съветското НКВД разстреляли четири хиляди и петстотин мъже — в тила, някои с вързани зад гърба ръце, някои с усти, натъпкани със стърготини, за да не се чуват виковете им — преди да ги заровят в масов гроб.

Дочетох доклада малко след полунощ и установих, че ми е на практика невъзможно да не се съглася със заключението на О’Мали — отвъд всяка сянка на съмнение зверството е било дело на руснаците. Предупреждението му към Уинстън Чърчил, че убийствата в Катинската гора ще имат дълготраен „морален отклик“, ми се стори твърде меко. Но след собствения си разговор с президента знаех, че заключенията, до които щеше да ме доведе това разследване, ще трябва да останат на заден план и да бъдат съобразени с желанието на Рузвелт да запази сърдечните си отношения с онзи мразещ поляците убиец Йосиф Сталин.

Какъвто и доклад да напишех за масовите разстрели, той най-вероятно щеше да си остане формалност, начин Рузвелт да си върже гащите. Сигурно бих гледал на тази президентска поръчка като на нещо крайно досадно, ако не беше пътуването до Лондон. В Лондон щеше да е забавно, а след месеците на бездействие в една от четирите тухлени сгради, в които се помещаваше „Студентското градче“ — местния прякор на ССД заради нейния предимно академичен персонал — отчаяно се нуждаех от малко вълнение. Една седмица в Лондон можеше да се окаже най-добрият лек, особено сега, когато Диана беше започнала да ме поднася, че се скатавам от куршумите.

Станах и отидох до прозореца. Гледах към улицата и се опитвах да си представя всички онези убити полски офицери, които лежаха в масов гроб някъде близо до Смоленск. Допих си уискито. На лунната светлина моравата пред къщата ми имаше цвят на кръв, а неспокойното сребърно небе изглеждаше призрачно, сякаш самата смърт беше вперила в мен огромното си око. Не че имаше голямо значение кой те е убил. Германците или руснаците, британците или американците, врагът или съюзниците ти. Умреш ли веднъж, умрял си и толкова, и нищо, дори разследване по поръчка на президента, не можеше да промени този факт. Но аз бях един от късметлиите и на горния етаж ме зовеше най-жизнеутвърждаващият акт на света.

Загасих лампите и отидох при Диана.