Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hitler’s Peace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Филип Кер

Заглавие: Мирът на Хитлер

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Излязла от печат: 21.01.2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-858-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3309

История

  1. — Добавяне

23.

Петък, 26 ноември 1943

Техеран

Цялата операция в Техеран се ръководеше от Берия, шефа на съветската агенция за сигурност (НКВД), и от генерал Аврамов от Източния отдел. Берия беше пристигнал от Баку същия този ден заедно със Сталин. На борда на самолет СИ–47 беше пътувал и генерал Аркадиев, който беше изпитал истинска наслада от представлението, изнесено от Сталин в опит да прикрие патологичния си страх от летене. Основна мишена на гнева му стана не друг, а самият Берия. Сталин, разбира се, беше пиян. Само така можеше да намери в себе си достатъчно кураж, за да се качи на самолета, и изпълнен с водка и страх, той изсипа истински порой от хули върху сънародника си грузинец, когато самолетът попадна във въздушна турбуленция над Каспийско море.

— Ако умра в този самолет, последната ми заповед ще е да те изхвърлят през вратата, змия такава. Чуваш ли? Пътувахме толкова време с влак до Баку, само и само да избегнем летенето, а накрая пак се озовахме в шибания самолет. Тъпо.

Берия беше почервенял като домат. Аркадиев гледаше да не среща погледа му. Неразумно би било да покаже, че неудобството на шефа на НКВД го изпълва с такова злорадство.

— Чуваш ли ме какво ти говоря, змийо?

— Да, другарю Сталин — отвърна Берия. — Може би другарят Сталин е забравил, че обсъдихме маршрута на пътуването още в Москва. От началото се знаеше, че последната отсечка от пътя ще бъде измината със самолет.

— Не помня да съм давал съгласието си за това — изръмжа Сталин. — Тъпо. Онези двамата, Чърчил и Рузвелт, ги превозват с бойни кораби по море. Защо аз си нямам боен кораб? Каспийско не е по-голямо от Черно море. Да не би на руската флота да са й свършили бойните кораби? Или Каспийско море е по-опасно от Атлантическия океан? Едва ли, Берия.

— И Чърчил, и Рузвелт ще изминат разстоянието от Кайро до Техеран по въздуха — настоя Берия.

— Само защото им се налага. Няма как да стигнат до Техеран по друг начин, мамка му.

Сега, няколко часа след края на полета, в една голяма стая на първия етаж на сградата, където се помещаваше централата на НКВД, на улица „Сирос“ в източната част на града, Аркадиев виждаше, че Берия още е в лошо настроение заради обидните коментари на Сталин. Заедно със секретаря си, Степан Мамулов, Аркадиев обсъждаше мерките за сигурността на Сталин с генерал Меркулов, заместника на Берия. Другите присъстващи на съвещанието бяха: генерал Крульов, който командваше трите хиляди мъже от личната гвардия на Сталин, разквартирувани в Техеран още в края на октомври; генерал Меламед, шефът на местното НКВД; и заместникът на Меламед, полковник Андрей Михайлович Вертински. Лошото настроение на Берия не се беше подобрило от новината, че поне дузина парашутисти от СС все още са на свобода. Единият от двата отряда беше задържан близо до свещения град Кум само часове след спускането им; други четиридесет мъже бяха обградени в една къща на улица „Ках“ и бяха предпочели да се бият, вместо да се предадат. Повечето бяха загинали. За неколцина обаче нямаше никаква информация.

— Командват ги немски офицери и подофицери, но повечето всъщност са украинци — докладва Меламед на Берия. — От армията на генерал Власов, която изгубихме на фронта при Волхов през четиридесет и втора.

— Предатели — изсъска Берия. — Това са те.

— Предатели са, разбира се — съгласи се Меламед. — Но не се пречупват лесно. Цяла нощ си играем на френско боричкане, а не казаха почти нищо. — Преди пристигането на Берия в Техеран Меламед беше най-опасният офицер от НКВД тук и „френско боричкане“ беше изразът, с който той и биячите му наричаха изтезанията и побоя за изтръгване на информация от задържани. — Корави мъже са, това мога да кажа.

— Нужно ли е да ви напомням, че другарят Сталин вече е в града? — сопна му се Берия. — Че колкото по-дълго тези предатели и фашисти остават на свобода, толкова по-голяма става потенциалната заплаха за живота му? — Берия тикна белия, подпухнал показалец на дясната си ръка в зле избръснатата физиономия на Меламед. — Самият ти също си украинец, нали, Меламед?

— Да, Лаврентий Павлович. От Киев.

— Така си и знаех. — Берия се облегна назад и скръсти ръце с неприятна усмивка. — Имай предвид, ако онези копелета не проговорят, някой току-виж си помислил, че си бил снизходителен към тях заради произхода им.

— Мога да ви уверя, другарю Берия, че е вярно тъкмо обратното — каза Меламед. — Истината е, че аз, като украинец, дълбоко се срамувам от предателството им.

Никой не държи повече от мен предателите да проговорят и да бъдат наказани, гарантирам ви.

— Аз пък ти гарантирам друго, Меламед — ухили се злобно Берия. — Дори едно от онези копелета, които още са на свобода, да се приближи и на петдесет метра от нашето посолство, лично ще заповядам да те разстрелят. Същото се отнася и за теб, Вертински. Както и за теб, грознико — обърна се той към Крульов. — Един бог знае какво сте правили тук през цялото това време — цял месец имахте на разположение! Направо съм бесен. Бесен. Не мога да повярвам, че допуснахме великият Сталин да дойде в град, където има терористи, планиращи да го убият. Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да дойде тук, но другарят Сталин е силен и упорит мъж. Не пожела да остане в Русия. Така че ще ви кажа следното. Трябва да намерим онези, и то по най-бързия начин. — Берия си свали пенснето. Беше на четиридесет и четири години и може би най-интелектуално надареният сред доверениците на Сталин, но в някакъв случай не беше саксийно растение. Дори по извратените стандарти на НКВД, Берия се славеше с жестокостта си.

— Къде са онези негодници, между другото? — попита той. — Онези, дето ги разпитвате.

— Десетина са долу, другарю Берия — побърза да обясни Меламед. — Останалите са в казармите на Червената армия северно от града, в Мешед.

— Немците трябва да останат живи, ясно ли е? — разпореди Берия. — Но за украинците в Мешед искам най-суровото наказание. Да бъде изпълнено още днес. Разбрано?

— Без да ги разпитваме? — учуди се Крульов. — Ами ако онези долу не проговорят? Тогава какво? Ще ни се прииска да бяхме отложили екзекуцията на затворниците в Мешед.

— Правете каквото ви казвам и ги разстреляйте още днес. Не се притеснявай, онези долу ще проговорят. — Берия се изправи. — Още не съм срещал човек, който да не проговори, ако го разпитват правилно. Ще се заема лично с въпроса.

Берия, Мамулов, Меламед и Вертински слязоха в мазето на къщата на улица „Сирос“, където по нищо не личеше, че помещението се намира в Техеран, а не на московската Лубянка. Стените и подовете бяха бетонни, а коридорите и килиите — ярко осветени, за да отнемат на затворниците и кратката почивка на съня. Миризмата също беше типична за Съветите — смесица от евтини цигари, пот, животинска мазнина, урина и човешки страх.

Берия беше набит мъж, но с лека стъпка. С очилата си, лъснатите обувки, добре скроения по западна мода костюм и копринената вратовръзка той излъчваше самоувереност и компетентност, подходящи повече за успял бизнесмен, който не би се погнусил да застане на конвейера рамо до рамо с работниците си. Метна сакото си на Аркадиев, свали си връзката и запретна ръкави, докато крачеше уверено към стаята за изтезания на НКВД.

— Къде са всички, по дяволите? — кресна той. — Нищо чудно, че кучите му синове не говорят. Няма кой да ги чуе. Вертински. Какво става тук, мамка му?

— Предполагам, че хората са се уморили — каза Вертински. — Обработват затворниците от сутринта.

— Уморени ли? — изкрещя Берия. — Чудя се колко ли уморени ще се чувстват след половин година в Соловки. Искам един от затворниците тук, веднага. Най-силният. Ще ви покажа как се правят тези неща. — Поклати глава уморено. — Винаги става така — обърна се той към Меламед. — Ако искаш нещо да се свърши както трябва, трябва да си го свършиш сам.

Берия поиска пистолета на един от офицерите от НКВД. Мъжът се подчини без колебание. Берия провери дали револверът, „Наган“ със седем патрона, е зареден. Макар и стар модел, немалко от служителите на НКВД го предпочитаха, защото лесно му се монтираше заглушител, и по вида на оръжието Берия се досети, че офицерът е от екзекуторите.

— Ти разпитва ли някой от затворниците? — попита го той.

— Да, другарю Берия.

— И?

— Много са упорити.

— Как ти е името? — попита го Берия.

— Капитан Александър Колцов — представи се офицерът, тракна с токове и застана мирно пред другаря началник.

— Познавах един Колцов на времето — разсеяно каза Берия, но не си направи труда да добави, че въпросният човек беше журналист, когото лично беше изтезавал до смърт в затвора „Суканов“. „Сукановка“, както го наричаха по-често, беше личният затвор на Берия в Москва и там попадаха мъжете, които Берия беше преценил като достойни за свръхдоза жестокост, и жените, които беше решил да изнасили, преди да ги прати на разстрел.

Пазачите се върнаха, повлекли окован гол мъж, и го изправиха грубо пред шефа на НКВД. Берия огледа внимателно затворника, който отвърна на погледа му с неприкрита омраза.

— По този няма и един белег — възмути се Берия. — Кой го е разпитвал?

— Аз, другарю Берия — обади се Колцов.

— И с какво го удряхте? С пухена бърсалка за прах?

— Мога да ви уверя, другарю началник, че прибягнах до крайна суровост.

Берия докосна една синина на лицето на затворника, после друга на ръката му и се изсмя.

— Крайна суровост? Колцов, ти няма да познаеш крайната суровост, дори ако ти я наврат в задника. Ти си екзекутор, не умееш да разпитваш. — Вперил поглед право в очите на затворника, Берия продължи: — Има голяма разлика. Работата е там, че не всеки може да бие човек с палка в продължение на трийсет минути. За това се изискват особени качества. Виждам, че знаеш за какво говоря. В очите ти го виждам. Да убиеш човек, като опреш пищов в главата му и натиснеш спусъка, е лесна работа. Е, първия път може и да почувстваш нещо. Но когато си убил стотина или хиляда, знаеш, че наистина е лесно. Като работа в кланица. Обикновено убиване, нищо работа, всеки глупак може да го прави.

Още не беше довършил последното си изречение, когато се обърна рязко, вдигна револвера и застреля капитан Колцов в главата. Капитанът още не беше паднал на пода, а Берия насочи студения си, безмилостен поглед обратно към украинския затворник.

— Виждаш ли какво имам предвид? Нищо работа. Нищо. Абсолютно нищо. — Берия подаде пистолета на Вертински, който го взе с трепереща ръка. После кимна надолу към мъртвия капитан и каза на затворника: — Виж го. Погледни го. — Стисна украинеца за косата и дръпна главата му надолу. — Какво ще кажеш? Той беше от моите хора. Не предател като теб. — Берия изсумтя, обърна се и плю в лицето на мъртвеца. — Беше само некомпетентен.

Пусна косата на затворника, отстъпи крачка назад, нави още малко ръкавите си и си избра гумена палка, която висеше на лъскав нов пирон, забит в стената.

— На теб, приятелю, мога да обещая само едно. Че преди да приключа с теб, ще завиждаш на това… — Берия изрита мъртвеца в лицето, — на това лайно. — Погледна многозначително към Вертински и Меламед. — На този клоун, Колцов, който беше твърде мекушав и си плати за това. Защото има само един начин да се оправиш с животни като украинските селяндури. Пребиваш ги. Пребиваш ги от бой. Ти. — Берия щракна с пръсти към един от другите офицери от НКВД в стаята за изтезания. — Качи онзи стол на масата. — После щракна с пръсти към двамата мъже, които държаха затворника. — Вие двамата. Сложете го да седне на стола и завържете нозете му за краката на стола. Останалите да наблюдават внимателно. Ще ви покажа как забавляваме шпионите и предателите. Ето какво правим. Гъделичкаме ги по стъпалата. — И като видя, че затворникът е вързан здраво за стола, Берия стовари силно палката върху пръстите на краката му. Повишил глас да надвика воя на украинеца, той продължи: — Гъделичкаме ги, докато не започнат да молят за милост. — Повтори удара и този път закрещя с пълно гърло: — Ето така! И така! И така! И така! И така!

Лаврентий Павлович Берия си свали пенснето, сложи го на сигурно място в джоба си и облиза устни. Не беше в добра физическа форма въпреки волейбола, който често играеше с мъжете от охраната си, но все пак беше достатъчно силен и нанасяше ударите, като пестеше усилията, което говореше за дългогодишна практика и несъмнена охота. Често описваха Берия като енергичен човек и офицерите, които станаха свидетели на този разпит, едва ли биха възразили на подобно определение. Мамулов, секретарят на Берия, беше смятал, че вегетарианците са слаби и флегматични същества, които издигат човешкия живот на пиедестал, но това беше преди да започне работа при Берия. Да гледаш как трийсет минути бият човек по голите му стъпала, беше нещо ужасно. Урок от деветия кръг на ада, който се запечата в съзнанието на всички присъстващи.

Накрая Берия захвърли гумената палка, взе пешкира, който Мамулов предвидливо беше донесъл, и изтри врата и лицето си.

— Благодаря — тихо каза той. — Бог ми е свидетел, че имах нужда от нещо такова след полета. На пода — нареди на двамата мъже, които придържаха изпадналия в безсъзнание затворник, все още завързан за стола. — Идиоти — изръмжа Берия, когато те се опитаха да свалят стола от масата, и скочи като котка отгоре й. — Не така. Така. — Вдигна крак, ритна стола и затворникът се стовари с цялата си тежест на пода. — Това да не ви е линейка. Ти — обърна се той към Меламед. — Донеси кофа вода и водка.

Берия лисна водата върху главата на украинеца и хвърли кофата настрани, а мъжът, чиито стъпала по размер и цвят не се различаваха от два къса сурово телешко, започна да идва на себе си.

— Вдигнете го — заповяда Берия.

Пазачите изправиха стола, Берия взе водката от Вертински, тикна гърлото на бутилката в устата на затворника и надигна шишето.

— Гледайте и се учете — каза той на хората си. — Когато искате един човек да ви каже нещо, не го бийте по главата и по устата, иначе няма да може да говори. Бийте го по петите. По задника. По гърба или по топките. Но не пипайте онова, с което говори. Така, та кой, казваш, ви прати на тази мисия, приятел?

— Шеленберг — прошепна затворникът. — Генерал Валтер Шеленберг от СД. Има два отряда. Северен и южен. Южният отряд се командва от…

Берия го потупа по бузата.

— Виждате ли какво имам предвид? Не само говори, ами не можеш устата му да затвориш, копелето му с копеле. Ако поискам, ще каже и че Чарли Чаплин го е изпратил на тази мисия. — Берия отри гърлото на бутилката и отпи голяма глътка от водката. — Е, какво стоиш? — изрева той на Меламед. — Човекът ще се пръсне от желание да говори. Вземи лист и молив и записвай всяка дума, която излезе от шибаната му уста.

Все така с шишето в ръка, Берия си взе сакото и тръгна назад към стълбището, следван по петите от Мамулов. Подаде бутилката на секретаря си.

— Къде са Саркисов и Надарая? — Това бяха двамата полковници от НКВД, които неофициално служеха като лични сводници и снабдители на Берия.

— В лятното посолство са, другарю Берия.

Сталин беше настанен в зимното посолство в центъра на Техеран и затова беше решено Берия да се разположи в лятното, в Заргандех, на десетина километра извън града.

— Имат ли жени?

— Доста богат набор. Две полякини, няколко персийки, и арабки също.

— Съвсем по Римски-Корсаков — засмя се Берия. — Да се надяваме, че времето ще ни стигне и че гостите ни няма да подранят. Досега не съм чукал арабска кучка. Чисти ли са?

— Да, другарю Берия. Другарят Бароян прегледа най-подробно всичките.

Д-р Бароян беше директорът на съветската болница в Техеран. Освен това работеше за НКВД и в това си качество от време на време убиваше по някой неудобен пациент посредством, недоглеждане, излишни операции или предозирани медикаменти.

— Това е добре, защото тъкмо се оправих от сифилиса. Не ми се ще да го пипна пак. Лепна ми го онази актриса, сещаш се. Как й беше името?

— Татяна.

— Да. От нея го пипнах. В кой лагер я пратихме? Забравил съм.

— Колима.

Лагерите в Колима, на три месеца път от столицата, бяха най-ужасните места в цялата система Гулаг на Съветите.

— Сигурно е умряла вече — каза Берия. — Кучката му с кучка. Добре.

Берия влезе в кабинета на Меламед, без дори да погледне към хубавата секретарка, която вардеше достъпа до селенията на местния комисар по сигурността, и се просна на дивана. Изпърдя се шумно и нареди на Мамулов „да каже на момичето“ да им донесе чай.

— И вино — извика той след секретаря си. — Грузинско. Да не е някой местен бълвоч.

Затвори очи и спа близо половин час. Когато ги отвори отново, завари Меламед да стои на метър-два от него и да пристъпва нервно от крак на крак.

— Ти пък какво искаш, проклет да си? — изръмжа Берия.

— Нося протокола от показанията на Козиор, другарю Берия.

— Кой, по дяволите, е Козиор?

— Украинският затворник, когото разпитвахте в мазето.

— А, този. И?

Меламед му подаде напечатан на машина лист.

— Искате ли да го прочетете?

— Как ли пък не. Просто ми кажи какво правиш по въпроса.

— Ами, аз, другарю Берия, сметнах, че първо трябва да го обсъдя с вас, преди да предприема каквото и да било.

Берия изпъшка силно.

— Съвсем ясно казах, че трябва да заловим останалите на свобода терористи възможно най-скоро. Защо не ме събуди?

Меламед хвърли смутен поглед към кутията с плюшени мечета, появила се в ъгъла на кабинета му — подаръци за младите жени, с които Берия планираше да, прекара вечерта.

— Допуснах, че сигурно сте уморен след дългото пътуване от Москва — смънка той. — Не исках да ви притеснявам.

— Когато някой убиец цъфне пред другаря Сталин — каза Берия и дръпна напечатания лист от ръцете на Меламед, — ще си спомня колко си бил загрижен. — Нагласи пенснето на широкия си нос и прегледа текста. — Много добре. Ето какви са заповедите ми. Искам пазарът да бъде обграден с войски. Никой да не влиза и излиза, преди да претърсите и последната сграда в периметъра.

— Да, другарю Берия.

Берия продължи да чете.

— Пехливани? — попита той.

— Пехливаните се ползват с голямо уважение сред местните — обясни Меламед. — Много от тях са работили и като охранители.

— За този тип чувал ли си преди, за Мизбах Ебтехай?

— Той е доста известен, струва ми се.

— Арестувайте го. Вижте къде се събират пехливаните…

— Зурхането?

— Идете там. И ги арестувайте всичките. И този адрес на улица „Абаси“. И там арестувайте всички.

Меламед тръгна бързо към вратата.

— Меламед!

— Да, другарю Берия?

— Виж там хората ни да разлепят из града обяви с награда за информация, която да доведе до залавянето на немските терористи. Двайсет хиляди долара в злато. Това би трябвало да впечатли онзи, дето ги крие.

— Но откъде да намеря такава сума?

— Това го остави на мен — каза Берия, без да сваля очи от листа. — Този Козиор. Не казва колко точно мъже са били в неговия отряд. Не мислиш ли, че подобна информация би ни била полезна? За да знаем колко точно бегълци търсим. Десет ли са? Или дванайсет? Или тринайсет? Искам да знам.

— Той припадна, другарю Берия, преди да сме го попитали за точния брой.

— Ами събудете го тогава и го питайте. И ако не ви каже, накарайте го. Или пък пребийте някой от другите, докато не разберете абсолютно всичко. Колко украинци? Колко германци? — Берия хвърли напечатания лист в краката на Меламед. — И по-добре уведомете британците и американците за всичко това. Мина времето, когато можехме да го пазим за себе си. Само не споменавай, за бога, че повечето са украинци. От СС са. Ясно? СС. А това означава, че са немци. Разбра ли?

— Да, другарю Берия.

— А сега се махай оттук и си свърши работата, преди да съм заповядал да те разстрелят.

Меламед предаде заповедта за арестите на Вертински, а после се обади по телефона в британската легация и поиска да го свържат с полковник Спенсър, който командваше британските служби за сигурност в Техеран. Двамата вече бяха водили един разговор на тема немските парашутисти. Тогава Меламед го беше уверил, че заговорът е задушен в зародиш и че всички парашутисти от СС са или мъртви, или задържани. Сега каза на Спенсър, че неколцина все още са на свобода. Спенсър незабавно предложи съдействие в лицето на сто и седемдесет британски детективи и военни полицаи, които да се включат в издирването, и Меламед се съгласи, като предложи британците да поемат улица „Абаси“. След това се обади в кабинета на Шварцкопф и разговаря с полковник Л. Стивън Тимърман, който обеща да съдейства всячески и да прати отряд от американската военна полиция да се включи в претърсваното на пазара. След като организира претърсването на целия град, от летището „Гал Морге“ на юг до Кулхек на север, Меламед се зае с обявите за наградата, и тъкмо приключваше с тази задача, когато започнаха да пристигат съобщения по телефона от екипите по издирването. И едва тогава Меламед започна да си задава въпроса защо германците бяха предали на Берия собствените си хора, замисли се и за множеството необичайни неща, които и досега се вършеха в зимното посолство, при това под личния надзор на Серго, сина на Берия.

Сталин не беше отседнал в централната сграда на наскоро ремонтираното посолство, а в една от няколкото по-малки вили в комплекса на легацията, била преди имение на богат персийски бизнесмен. Допреди конференцията на Големите трима повечето вили стояха празни, но през последните две седмици Зоя Зарубина, заварената щерка на генерала от НКВД Леонид Ейтинген, обикаляше всички местни магазини за килими и мебелировка. Бяха инсталирани нови бани, а в една от вилите — което беше най-малкото необичайно — портретът на Ленин беше заменен с портрет на Бетовен. Също толкова озадачаващо, според Меламед, беше и решението да се обзаведе голям подземен бункер и да се стегнат тайните тунели, които свързваха централната сграда с няколко от вилите — в края на краищата, за отбраната на Техеран разполагаха с цяла дузина ескадрили от руски и британски изтребители и всеки опит за въздушно нападение като онова, което генералът от СС беше замислил, би бил чисто самоубийство. Ако питаха Меламед, вероятността на Сталин да му потрябва убежището на противобомбения бункер беше по-малка, отколкото Берия да поиска задушевен разговор със свещеник от руската православна църква.

С превалянето на следобеда още неколцина парашутисти от СС бяха заловени. Според сметките на Меламед това означаваше, че на свобода са останали трима мъже, двама от тях германци. С падането на нощта го информираха за пристигането (под прикритието на мрака) на неколцина подранили гости, кацнали на летище „Гал Морге“ малко по-рано тази вечер, но не му дадоха никаква информация за самоличността им. Тези гости бяха посрещнати лично от Берия, а после, в условия на крайна секретност, бяха откарани не в британското или американското посолство, а в руското. Което накара Меламед да се запита коя ще да е тази кремълска особа, която посрещат с раболепие и мерки за безопасност, достойни за самия Сталин. Молотов? Дъщерята на Сталин, Светлана? Синът му Василий? Или любовницата на Сталин, може би?

Но навярно най-странното от всички странни открития на Меламед през този ден му се стовари малко преди полунощ, когато, притеснен от заплахите на Берия да го разстреля, той излезе да обходи лично територията на зимното посолство и с дълбоко удивление откри, че един от офицерите от НКВД, патрулиращи близо до портите с автомати „Дегтярьов“ в ръце, е не друг, а самият Лаврентий Павлович.