Филип Кер
Мирът на Хитлер (11)

11.

Сряда, 10 ноември 1943

Вашингтон

Когато пристигнах вечерта в Белия дом, пак ме отпратиха да чакам в Червения салон. Вече започвах да се чувствам почти като у дома си там, макар че черното по би прилягало на настроението ми. Опитвах се да не поглеждам към портрета на дамата над камината, онази, която ми приличаше на Диана.

Имаше някаква майчинска енергичност у госпожа Тали, изненадваща предвид сравнително късния час — дори дебелите килими не бяха пречка за токчетата й, които потропваха в барабанен ритъм. Със спретнатата си сива рокля и ненатрапчивото ухание на одеколон, госпожа Тали сякаш току-що беше дошла на работа. Устоях на изкушението да я подкача. Напоследък запасите ми от закачливост се бяха стопили до минимум.

Заварих Рузвелт да приготвя коктейли — разбъркваше грижливо мартинито в каната с дълга лъжица.

— С нетърпение очаквах срещата ни, професоре.

— Аз също, сър.

— Днес ходих на летището да посрещна господин Хал след посещението му в Москва. Подобна любезност обикновено се полага само на посещаващи ни държавни глави. Всички се чудят защо съм го направил. Работата е там, че исках Хал да се почувства и да изглежда важен, преди да го накарам да се почувства и да изглежда жалък.

Рузвелт ми подаде моето мартини, стисна каната между бедрата си и придвижи инвалидната си количка до канапето, където вече се бях настанил. Вдигнахме мълчалива наздравица. Подходът на президента към мартинито не ми хареса повече от предния път, но алкохолът преобладаваше и всъщност само това беше от значение в момента.

Насърчен от доверителния маниер на президента, аз събрах смелост да подхвърля:

— Каните се да го уволните ли, сър?

— Да го уволня? Не. Просто да го лиша от вниманието си. Да нараня малко гордостта му. Такива работи. Предполагам, вече знаете за предстоящата среща на Големите трима. Сталин и Чърчил ще доведат външните си министри, разбира се. Не и аз обаче. Аз ще взема Хари Хопкинс. Колкото до господин Хал, той ще си остане тук, да поразчисти малко задния си двор. Това поне ще е моето обяснение. Москва беше големият му шанс за истинска дипломация и той го провали. Какво представлява онази обща декларация на четирите сили за безусловната капитулация и за процесите срещу военнопрестъпниците? Дреболия. Не пратих Хал толкова далеч само за да обяви очевидното. Исках да ми договори среща със Сталин в Басра. Знаете ли къде е това?

Досещах се, че е по-вероятно Басра да се намира в Близкия изток, отколкото в Уайоминг, но къде точно в Близкия изток, не знаех. Географията на пясъчните дюни никога не ми е била най-силният предмет.

— В Ирак е. Хубавото на Басра е, че може да се стигне до там с кораб. Има конституционно изискване президентът да не отсъства от Вашингтон повече от десет дни. Задачата на Хал беше да разясни това на Сталин. Но той се прецака. Уелс щеше да се справи. Той беше истински дипломат. А Хал… — Рузвелт поклати глава. — Хал разбира от бизнеса с дървен материал в Тенеси и кажи-речи от нищо друго. Роден е в дървена колиба, впрочем. Не че има нещо лошо в това. Даже се надявах, че като един вид американски селянин ще намери общ език със Сталин, само дето не се получи. Сталин може и да е селянин, но е дяволски умен селянин, и на мен ми трябваше някой също толкова умен. И сега трябва да ида на друго място за срещата, и направо съм бесен, това мога да кажа. Сега се налага да пътувам и по море, и по въздух.

Рузвелт отпи от мартинито си и облиза доволно устни.

— Чули сте сигурно за онзи тип Торнтън Коул и какво му се е случило? — попита президентът.

— Че е бил убит? Да, сър. — Смръщих вежди, понеже не разбирах накъде бие Рузвелт.

— Явно не знаете цялата история.

— Май не.

— Знаете ли какво е тест на Флорънс?

— Не, сър.

— С него момчетата от криминалистиката проверяват за семенна течност. Изглежда, че панталоните на Торнтън Коул са били целите в сперма.

И аз изведнъж разбрах защо полицаите ме бяха питали дали аз съм запознал Коул със Самнър Уелс в клуб „Метрополитън“. Решили са, че може да съм забъркан по някакъв начин с кръга на вашингтонските сестрички. Познавал се бях с няколко хомосексуални мъже, предимно в Берлин и Виена, както и с един-двама в Ню Йорк. Нямах нищо против тях, стига да ме оставяха на мира. Какво прави този или онзи в личния си кръг от ада, не беше моя работа. Същевременно направо не можех да повярвам на ушите си. Онова, което бях казал на двамата полицаи, беше вярно. С Торнтън Коул не се познавахме чак толкова добре, но никога не бих предположил, че е хомосексуалист.

— Погрижих се пръв да уведомя Хал за всичко това — предоволно обяви Рузвелт. — В колата, на връщане от летището. Да му бяхте видели физиономията. Безценна, направо безценна. Това имах предвид, като казах, че ще е по-добре да си остане вкъщи и да си разчисти задния двор. — Рузвелт се изсмя жестоко. — Кучият му син.

Опитах се да не изглеждам шокиран, но тази проява на отмъстителност от страна на президента определено ме изненада.

Рузвелт запали цигара и най-сетни заговори по същество.

— Четох доклада ви — каза той. — Беше освежаващо делови и прагматичен. За философ вие имате доста добра представа за реалната политика.

— Не е ли това задължително за всеки офицер от разузнаването? Да прави разлика между политиката на реалността и политиката, която се основава на принципите на справедливостта, и моралните ценности? А и философски погледнато, господин президент, не виждам нищо нередно в това.

— Още малко и ще ме превърнете в логичен позитивист, професоре — ухили се Рузвелт. — Но само на четири очи. Реалната политика е като хомосексуализма. Най-добре е да се практикува зад затворени врати. — Рузвелт отпи от коктейла си. — Я ми кажете нещо. Имате ли си приятелка?

Опитах се да сдържа раздразнението си.

— Питате ме дали не съм хомосексуалист ли, господин президент? — процедих през стиснати зъби. — Защото ако това ме питате, отговорът е „не“. Не съм. И в интерес на истината, нямам приятелка. Но имах, доскоро.

— Не ме интересува какво прави един мъж в частния си живот. Но когато го прави публично, това е друго. Нали виждате как сексът се превръща в реална политика от най-чист вид?

Запалих цигара. Имах усещането, че президентът ме води далеч от Катинската гора.

— Професор Майер, искам да дойдете с мен на срещата на Големите трима. Както ви казах, ще взема Хари Хопкинс вместо Хал. Сигурно знаете, че Хари живее тук, в Белия дом, от 1940-а насам. Няма друг човек във Вашингтон, на когото да имам по-голямо доверие. Той е до мен и в добро, и в зло още от трийсет и втора. Но Хари има един проблем. Здравословен. Изрязаха голяма част от стомаха му заради рак и оттогава му е трудно да преработва белтъчини. Често му става лошо. Затова искам да му бъдете един вид дубльор и да поемете ролята му, ако се почувства зле. Само че не искам Хари да знае за това. Разбирате, нали? Това ще е нашата малка мръсна тайна. Хората ще питат защо сте включен в екипа ми и вие ще им казвате да си гледат работата. Това само ще изостря любопитството им, разбира се, така че ще трябва да ви измислим някакво официално назначение. Изпълнителен офицер към генерал Донован или нещо такова. Е, какво ще кажете? Идвате ли?

Пътуване към по-топли ширини ми звучеше добре, особено сега, когато спях сам в леглото. А и ако се махнех за известно време от Вашингтон, току-виж Диана се вразумила.

— Разбира се, сър. За мен ще е чест и привилегия. Кога тръгваме?

— В петък. Предизвестието е кратко, знам. Ще трябва да си направите някои ваксини. Жълта треска, тиф, такива неща. И ще отсъстваме доста време. Най-малко месец. Донован ще ви чака в Кайро. Там ще се срещнем с британците и китайците. После ще отидем на друго място за конференцията със Сталин. На този етап още не мога да ви кажа къде. Само че няма да е в Басра, за съжаление.

— Малко тайнственост в живота ми е добре дошла.

— Знам, че няма да се обидите, ако кажа, че се надявам да не ми потрябват съветите ви, докато сме в чужбина. Има нещо обаче, за което искам да чуя мнението ви още сега.

— Разбира се, господин президент.

Рузвелт загаси цигарата си, пъхна нова в цигарето, запали я и измъкна някакви листа изпод бронзовия часовник на разхвърляното си бюро.

— Вашия шеф, изглежда, го тресе силен ентусиазъм по отношение на всякакви разузнавателни данни — каза Рузвелт. — Без значение от характера им. Нито дали са в съгласие с правилата за поведение или дипломатическите любезности. Както знаете, аз твърдо вярвам, че руснаците са ключът към поражението на Германия. Още щом влязохме във войната, заявих, че няма да шпионираме руснаците, и като цяло се придържаме към това решение. Повече или по-малко. Но през февруари тази година Г–2, разузнавателният отдел на военното министерство, започна да следи дипломатическите телеграфни съобщения на Съветите, с цел да установи има ли нещо вярно в упорития слух, че руснаците договарят сепаративен мир с нацистите.

Рузвелт допълни чашите и на двама ни. След две питиета болкоуспокояващият ефект на джина вече си казваше думата и президентското мартини ми се струваше далеч по-поносимо на вкус.

— В усилията си да потвърдим или отхвърлим слуха ние успяхме да вербуваме собствен източник на информация в съветското посолство. И не след дълго стана ясно, че руснаците разполагат с цяла мрежа от шпиони във Вашингтон. Например, сто тук съм събрал част от докладите, изпратени ми от Донован по този въпрос.

Рузвелт нагласи пенснето в основата на дългия си нос, прегледа набързо докладите в ръцете си и ми подаде един.

— Първият му доклад е за информация, препратена ни от британците, които разкрили агент на НКВД, работещ тук, и наречен Ник; и още един, наречен Игла. Двамата явно са се срещнали тук, във Вашингтон, миналата седмица. — Рузвелт ми подаде друг от кратките доклади на Донован. — В този се говори за някой си Зьонхен, който се е срещнал с американец, наречен Крез. А в този пък имаме някой си, наречен Фогел, който предал информация на Биби.

Една от големите цепеници в камината се скърши с пукот. Сякаш да ознаменува собствената ми орис.

— Вашият шеф и онези от Г–2 смятат, че това придава съвсем друга физиономия на първоначалното ми нареждане за шпионирането на Русия — продължи Рузвелт. — В края на краищата, щом те ни шпионират, значи ще изглеждаме като последните балами, ако не се опитаме да разберем нещо повече — например от онези каблограми между Москва и „Амторг“, съветската търговска мисия в Ню Йорк, които са обект на разузнавателния ни интерес. Не че имаме някакъв особен успех досега, защото Съветите използват двустепенна шифроваща система, която Г–2 смята за непробиваема. Или поне доскоро смяташе. Преди една-две седмици Бил Донован се е сдобил в Кайро с няколко руски еднократни подложки. И сега иска разрешението ми да декодира целия скорошен радиотрафик, който сме успели да засечем. Кодовото име на тези прехванати сигнали е „Булка“.

— И искате моето мнение за… точно какво, сър?

— Да оставя ли в сила първоначалното си нареждане, или да позволя на Г–2 и на вашия генерал Донован да се развихрят?

— Мога ли да говоря откровено, господин президент? И доверително?

— Разбира се.

Подбрах внимателно думите си.

— Просто се чудя дали бихме провеждали този разговор, ако материалът „Булка“ се отнасяше за британски съобщения. В края на краищата, Съветите също са ни съюзник. Сигурно доста ще ни се ядосат, ако разберат, че ги шпионираме.

— Чакайте малко. Да не намеквате, че и британците ни шпионират?

— Не знам дали бих го нарекъл шпиониране, сър. Но определено искат да знаят повече, отколкото ние им казваме, и правят необходимото за тази цел.

— Аз това го наричам шпиониране — намръщи се Рузвелт.

— Както и да го наричате, сър, то е факт. Същото е и с руснаците. Според мен всичко се корени в това, че руснаците са също толкова притеснени да не би ние да договорим сепаративен мир с Германия, колкото сме ние да не го сключат те. Особено след разкритията около масовите разстрели в Катинската гора.

— Звучи ми логично.

— И още нещо — продължих, набирайки увереност. — И в момента във Вашингтон има руснаци, които са тук напълно легално, за да се запознаят с оборудването, което им пращаме във връзка с Акта за стратегическите доставки, който Конгресът прие преди две години по ваше настояване. Трудно е да се прецени дали е останала информация, която да измъкнат по незаконен начин, или ние сме готови да им кажем всичко доброволно.

Рузвелт се умълча и аз си дадох сметка, че и да има такива сериозни тайни, той едва ли ще го потвърди или отрече пред мен.

— От друга страна, целта на срещата ви със Сталин не е ли да демонстрирате добрата си воля един към друг?

— Да, разбира се.

— Да предположим тогава, че руснаците разберат, че ги шпионираме. Че разшифроваме каблограмите им. И то точно преди срещата на Големите трима. Как би изглеждало това?

— Именно по тази причина се колебая. Подобно нещо би провалило всичко.

— Откровено казано, сър, не знам защо изобщо го обмисляте. Но съществува и друг фактор, за който може би дори не подозирате. Само не ми се иска генерал Донован да разбере, че аз съм ви го казал.

— Този разговор изобщо не се е състоял — успокои ме Рузвелт.

— Най-важните разузнавателни източници са разшифрованите записи, известни като „Маджик“ и „Ултра“.

— Това също не мога да го коментирам — каза Рузвелт.

— Те се контролират от генерал Стронг, в качеството му на шеф на военното разузнаване. Стронг не допуска Донован и ССД до „Маджик“ и „Ултра“ и моят шеф е бесен. За да се добере до записите, трябва да даде нещо, което Стронг иска. Нещо в замяна. И ми се струва, че тези съветски кодови подложки са разрешението на проблема му. Танто за кукуригу. Както сам знаете, господин президент, Бил Донован е англофил и в червата, но едновременно с това е и убеден русофоб; и под влиянието на британците генералът вярва, че да се предотврати руската доминация в Европа, е почти толкова важно, колкото и победата над Германия. Дори написа доклад по въпроса за конференцията на Обединеното командване в Квебек. Личното ми впечатление е, че генералът само на думи признава нуждата от сърдечни отношения с руснаците. И никак не бих се изненадал, ако търси и други начини да заобиколи забраната ви върху разузнавателните операции срещу Съветския съюз.

— Това, което казвате, сигурно ли е?

— Нека кажем, че са само мои подозрения. В момента строим няколко, петролни рафинерии в Русия, пак покрай Акта за стратегически доставки. Убеден съм, че неколцина от служителите, включително и главният инженер, работят и за ССД.

— Разбирам.

— Вижте, не казвам, че генералът не е лоялен, сър. Нито намеквам, че ССД е ренегатска организация. Не е така. Но за никого не е тайна, че Дивия Бил е склонен да… прекалява в ентусиазма си.

Рузвелт се изсмя горчиво.

— Аз ли не го знам.

При нормални обстоятелства щях да съм казал вече повече от достатъчно, но работата беше там, че разузнавателният доклад, който още държах в ръцете си, ме беше разтърсил, и по-точно две от кодовите имена в него. „Разтърсен“ дори не се приближаваше като определение до чувствата ми в момента. „Разтърсен“ би означавало, че ако оприличим живота ми на таратайка, то тази таратайка още си има врати. Ала аз отлично съзнавах, че вратите току-що са били изкъртени от призрака на собственото ми минало.

Крез беше кодовото име, дадено ми от НКВД в Берлин в периода, когато им докладвах за разговорите си с Гьобелс. Дори това би могло да мине за съвпадение, ако не беше другото име, Зьонхен. Синче на немски, Зьонхен беше кодовото име, което Ото Дойч, човекът на НКВД във Виена, беше дал на Ким Филби през зимата на 1933–34-та, когато двамата с Филби бяхме помагали на австрийските комунисти в борбата им срещу Хаймвера. Имах ужасяващото чувство, че отразената в доклада среща между Крез и Зьонхен през седмицата, започнала на четвърти октомври тази година — това също не можеше да е съвпадение, — се отнася за разговора ми с Ким Филби в дома на Томас Харис в Лондон.

Ако бях имал повече време да размисля, може би щях да изгълтам всичкото мартини в каната и да сложа главата си на дръвника. Вместо това продължих да говоря.

— Може би — чух се да предлагам, — ако президентът нареди на генерала да върне на руснаците кодовите подложки по време на самата конференция, те биха възприели подобен жест като знак за добра воля.

— Да, може би точно така биха реагирали — призна Рузвелт.

Поех си дълбоко дъх в опит да успокоя болезнените тръпки в стомаха си. Ако президентът не налапаше хвърлената му от мен въдица, имаше голяма вероятност материалите с кодово наименование „Булка“ да бъдат декодирани, и рано или късно да бъде разкрита истинската самоличност на Крез. Във ФБР изобщо нямаше да се трогнат, че вече не работя за НКВД. Нито че шпионската ми дейност е била насочена срещу нацистите. Самият факт, че съм шпионирал за руснаците, щеше да е достатъчен, особено в комплект с бившето ми членство в комунистическата партия. Достатъчен, за да ме напъхат в чувал и да ме хвърлят в реката, за да проверят дали ще изплувам.

Нямах какво да губя, така че си сипах ново мартини и продължих:

— Бихме могли да използваме възможността да им предоставим и други дреболии. Миниатюрни камери, системи за микроточково кодиране, дори немска разузнавателна информация за съветски шифри, прехваната в Италия. За да приспим страховете им.

— Да. Харесва ми начина ви на мислене. Но не и „Ултра“. Нито „Маджик“. Ако руснаците сключат още някой пакт за ненападение с нацистите, може и да съжаляваме за това. — Рузвелт се изкиска. — Но Бог ми е свидетел, че бих искал да зърна отнякъде лицето на Донован, докато чете тази ми заповед.

Въздъхнах с облекчение и пресуших чашата си, опиянен от малката си победа.

— Значи ще наредите на Донован да върне на Съветите онези кодови подложки?

Президентът се ухили и вдигна мълчаливо празната си чаша за наздравица.

— Така му се пада на кучия му син, задето се опитва да заобикаля тайно заповедите ми.

Малко по-късно излязох от Белия дом и се качих в колата си. Чувствах се наполовина пиян, така че смъкнах прозорците докрай и подкарах бавно към Калорама Хайтс. Когато най-сетне паркирах на алеята, изключих двигателя и постоях така няколко минути, като гледах към къщата, без да я виждам. Виждах себе си как стоя зад Франклин Рузвелт, докато той се здрависва с маршал Сталин.