Филип Кер
Мирът на Хитлер (14)

14.

Понеделник, 15 ноември 1943

Атлантическият океан

Когато се събудих на следващата сутрин, с учудване установих, че Тед Шмид вече е станал и е излязъл някъде.

След като се изкъпах и избръснах, отидох в столовата, като очаквах, че ще го заваря там над чиния шунка с яйца. Но го нямаше и аз леко се притесних, ала си казах, че корабът е голям и Шмид сигурно е излязъл на палубата да си проясни главата на чист въздух. Лекото ми притеснение се превърна в тревога, когато след ленива закуска и разходка по палубата с Хари Хопкинс, се върнах в каютата си и Шмид отново не беше там. Тръгнах да го търся, като обиколих всичко, от навигационната кабина до лазарета и главната палуба, от носа до кърмата. След като не го открих никъде, отидох да кажа на капитан Макри, че Тед Шмид липсва.

Макри, флотски офицер от Мичиган, който беше участвал в бойни мисии още през Първата световна война, беше също така адвокат и притежаваше хладнокръвието на такъв.

— Трябва да добавя и че Тед пиеше доста. Така че е напълно възможно да е заспал в някое кьоше на кораба, за което не знам.

Капитанът ме изслуша с физиономията на адвокат, който чува крайно неправдоподобна история, разказана от клиента му, след което нареди на помощника си да организира незабавно претърсване на кораба.

— Мога ли и аз да помогна с нещо? — предложих си услугите.

Сдържайки очевидното си неодобрение към моя милост, Макри поклати глава.

— Най-добре ще е да изчакате в каютата си, в случай че той се прибере. Което ще стане, сигурен съм. Корабът е голям. Самият аз се губя понякога.

Върнах се в каютата и се проснах на леглото си, като се опитвах да прогоня от главата си мисълта, която не ми даваше мира — нищожната вероятност Шмид да се е самоубил. На кораб, където артилеристите носят пистолети в ботушите си, за да не се удавят като плъхове в стрелковите си кули, любовта и ревността може и да изглеждаха твърде старомодни и неоснователни причини да сложиш самоволно край на живота си. Ала с очите си бях видял колко страдаше бедният Тед. И макар че самият аз вече бях преодолял мисълта да сложа край на живота си, не познавах Шмид достатъчно добре, за да преценя дали е от типа хора, които са склонни да прибегнат до тази крайна мярка. Ако приемем, че изобщо съществува такъв тип.

Не ме свърташе в леглото, така че станах и претърсих багажа на Шмид за нещо, което да ми подскаже какво се е случило. Самоубийците обикновено оставяха бележка или писмо. Писмо наистина намерих. Но не беше от Тед. В едно тефтерче с кафява кожена подвързия намерих писмото от съпругата му Деби, в което тя му съобщаваше за връзката си с Торнтън Коул и за намерението си да го напусне. Пъхнах писмото в джоба си с намерението да го дам на капитан Макри, ако претърсването на кораба не даде резултат.

Малко преди обяд, когато изтичаше вторият час от началото на претърсването, на вратата се почука, в каютата влезе един юнга и козирува. Изглеждаше на дванайсетина години или там някъде.

— Поздрави от капитана, сър. Кани ви в каютата си.

— Идвам — казах аз, грабнах палтото си и тръгнах след момчето. — Май не са открили господин Шмид, а?

Но юнгата само вдигна рамене и отвърна, че не знае.

При капитана бяха главният му сержант и агентите Куолтър, Раули, Рауф и Поликовски. Мрачните им изражения потвърдиха най-лошите ми очаквания. Макри се изкашля и се надигна леко на пръсти, преди да заговори.

— Претърсихме кораба от носа до кърмата, без да открием и следа. Почти сигурно е, че Шмид не е на борда.

— Ще спрете кораба, нали? Имам предвид, щом не е на борда, значи е в морето и трябва да го потърсим, също като онзи моряк от „Уили Д.“.

Капитанът и главният сержант си размениха уморени погледи.

— Кога видяхте господин Шмид за последно? — попита Макри.

— Около десет часа снощи. След вечеря веднага се прибрах в каютата. Морският въздух ме уморява. А май и бях пийнал малко повече. Шмид също. Като че ли го чух да излиза около единайсет от каютата. Помислих, че отива до тоалетната. Не го чух да се връща.

Макри кимна.

— Съвпада. Главният сержант е разговарял с господин Шмид около двайсет и три и двайсет.

— Господинът миришеше на алкохол — допълни сержантът. — Но иначе не ми се стори пиян. Искаше да го упътя до каютите на агентите от тайните служби.

— Само дето така и не е стигнал до нас — обади се Рауф.

— Знаете, че употребата на алкохол е забранена тук, нали? — каза Макри.

— Да. Предполагам, че и президентът го знае. Изпихме по няколко по-предната вечер.

Макри кимна търпеливо.

— Добре. Да кажем, чисто хипотетично, че господин Шмид е паднал през борда около полунощ. Тоест преди дванайсет часа. За това време корабът е изминал триста мили. Дори да обърнем и да се върнем назад, няма дори теоретична надежда да го спасим. Не е възможно да оцелее двайсет и четири часа в Атлантическия океан. Боя се, че е мъртъв.

Въздъхнах дълбоко.

— Бедният Тед. Брат му е служил на „Йорктаун“, между другото. И се удавил. — Спомних си думите на Шмид, че след смъртта на брат си изпитвал панически страх от удавяне. Това противоречеше на версията, че сам се е хвърлил през борда. Ако е искал да се самоубие, щеше да намери друг начин. Можел е да вземе моя пистолет например и да се застреля. Видял ме беше къде го държа. — Но не ми се вярва да е скочил. Изпитваше панически страх от удавяне.

— Имате ли някаква представа защо е искал да говори с агентите? — попита Макри.

Сигурен бях, че Шмид никога не би скочил зад борда. А щом не беше на кораба, значи съществуваха само две други възможности. Че е паднал неволно във водата, защото е бил много пиян. Или че някой го е бутнал, в който случай беше за препоръчване да споделям колкото се може по-малко, а за съпругата на Тед и за Торнтън Коул — съвсем нищо.

— Нямам представа — отвърнах.

— Сержантът ме уведоми за някаква разправия в столовата вчера. Между господин Шмид и господин Уейц от Държавния департамент. Един от сервитьорите твърди, че се е стигнало до размяна на удари. И че вие също сте били там.

— Да. Спореха за отношенията ни със Съветския съюз. И спорът им се превърна в караница, както става понякога. Господин Шмид защитаваше руските ни съюзници, а господин Уейц беше на противоположното становище. Но на мен ми се струва, че не е необичайно служители на Държавния департамент да имат различия по точно този въпрос. Особено сега, когато президентът ще си стисне ръцете с маршал Сталин на конференцията.

— Удивен съм от думите ви — възрази Макри. — Става въпрос за двама дипломати. Едва ли е обичайно двама дипломати от кариерата да се сбият за такова нещо.

— При нормални обстоятелства сигурно бих се съгласил с вас, капитане. Но нещата се променят, когато си на борда на боен кораб в средата на океана. Налага ни се да живеем неотлъчно с хора, чиито възгледи не одобряваме. При това хора, ако мога да добавя, които не са свикнали да се подчиняват на законите на военната дисциплина.

Макри кимна.

— Това е така.

— Нека ви попитам нещо, професоре — намеси се агент Рауф. — Да предположим, че господин Шмид е имал втора среща с господин Уейц. Снощи например. Според вас възможно ли е отново да са стигнали до размяна на крошета?

Очевидно Рауф беше заключил, че Джон Уейц е точно човекът, който да опере пешкира.

— Да, възможно е. Но Джон Уейц определено не е от типа хора, които ще метнат някого зад борда само защото е на противоположно мнение по някакъв въпрос, ако това имате предвид.

Не след дълго двама от агентите вече ме ескортираха към каютата ми.

— Казаното от вас, че човек, който се страхува от удавяне, едва ли сам ще се хвърли в морето, ми звучи логично — каза ми Рауф. — От което следва, че някой друг може да му е помогнал.

— И на мен ми мина през ума — признах аз.

— И ако наистина е така, то е възможно президентът също да е в опасност. Ето защо се налага да прегледаме вещите на покойника. В случай че е оставил бележка или нещо такова.

— Заповядайте. — Отворих вратата и посочих леглото на Шмид. — Той спеше тук. А онова там е багажът му. Но аз вече погледнах за бележка и не намерих.

Каютата беше толкова тясна, че изчаках на прага, докато приключи претърсването, което ми даде възможност да огледам на спокойствие двамата агенти.

— Доста уютно ви е било тук — отбеляза Рауф. Беше мургав, с хлътнали, лениви очи и вълча усмивка, и толкова многобройни и дълбоки белези по лицето, сякаш на младини е изкарал тежка форма на дребна шарка.

— Ние сме в една каюта с още трима колеги — обясни Поликовски. — Горе, на втората палуба, точно под една от оръдейните кули. Има една електрическа платформа, която поддържа снабдяването на кулата със снаряди. Чуваме я кажи-речи през цялото време, защото непрекъснато провеждат учения. Дори нощем. Няма да повярвате какъв шум се вдига. Тук обаче човек може да чуе мислите си. — Вдигна очи от отворената чанта пред себе си и погледна към мен. — Сигурно доста сте си говорили.

— Когато не четяхме или не спяхме.

Поликовски вдигна друг сак на моето легло и започна да го претърсва. Приличаше на бивш боксьор — челюстта му беше квадратна като някой от пръстените с печат на дебелите му пръсти. Евтин портативен шахматен комплект се подаваше от единия джоб на сакото му, а борбата му с прозевките беше направо епична.

— Вие ли ръководите екипа на тайните служби за Белия дом? — попитах Рауф.

— Само на борда на този кораб. Иначе началник ни е Майк Райли. Само че сега е в Северна Африка и очаква пристигането ни в събота.

— Е, и какво е да охраняваш президента? — обърнах се към Поликовски.

Той сви рамене.

— Мен едва наскоро ме прехвърлиха. Преди това охранявах друг. Джон Маклой от военния департамент. — После кимна към Рауф. — Питайте него.

— По-различно е — каза Рауф. — А се занимавам с това още отпреди войната. През трийсет и пета бяхме деветима в охраната на Рузвелт. Днес сме седемдесет или там някъде. Шефът е особено уязвим заради инвалидния си стол и така нататък. Не може да залегне като здравите хора. Веднъж в Ери, Пенсилвания, един тип хвърли по него гумен нож. Само дето в онзи момент не знаехме, че е гумен, разбира се. Работата е там, че ножът удари шефа право в гърдите и ако беше истински, сигурно щеше да го убие. И никой от нас не го видя навреме. Никой, освен самия президент. Видял го е, но не е могъл да се дръпне встрани.

— За тази работа ти трябват очи и на гърба — добави Поликовски. — Няма две мнения по въпроса. Дори и на боен кораб на САЩ. Като би помисли човек какви ги свършиха онези идиоти на „Уили Д.“!

— Какво всъщност стана? — полюбопитствах. — Така и не чух някакво нормално обяснение за случилото се.

Поликовски изсумтя.

— Смахнатият им капитан решил да се възползва от фойерверките, които поиска президентът, като използва „Айова“ за мишена в учебна стрелба. Обстрелът с торпедо трябвало да е само симулация, но някой успял да изстреля истинско. Кинг направо е побеснял. Явно това е първият случай в историята на корабоплаването, когато цял кораб с все екипажа е поставен под арест. — Поликовски извади две бутилки „Маунт Върнън“ от сака на Шмид и поклати глава. — Този тип добре се е запасил, а?

— Може пък точно затова да ме е търсил снощи — засмя се Рауф. — Да ме покани да пийнем по едно.

Поликовски се зае да върне вещите на покойника, включително и двете бутилки, в сака.

— Тук няма нищо интересно — установи той. Отстъпих встрани да му направя място да излезе и видях, че шахматният комплект е в ръката му. Той забеляза погледа ми и попита: — Играете ли шах?

— Слабо — излъгах аз.

— Това е добре. Значи имам някакъв шанс да ви бия.

— Съгласен. Но по-късно, става ли?

— Да. Когато кажете.

— Джон Уейц — измърмори Рауф. — Добре ли го познавате?

— Изобщо не го познавам — казах.

— Ако трябва да съм откровен, някак твърде убедено се изказахте в негова защита, ле мислите ли? В края на краищата, и двамата чухме как господин Уейц заплаши господин Шмид, че ще го убие.

— Според мен просто се беше разгорещил.

— Може и така да е. Но ми е любопитно защо изобщо се изказахте в негова защита. Нещо като колежанска сплотеност, може би?

— Реагирах, без да се замисля, струва ми се. — Вдигнах рамене. — Може наистина да е било колежанска сплотеност, както вие го нарекохте. Съжалявам.

— Най-вероятно Уейц не е имал нищо общо с това — отсъди Поликовски. — Но трябва да се уверим, сам разбирате. Ако някой е убил господин Шмид, този някой може да убие отново.

— От друга страна — намеси се агент Рауф, — може да е било обикновена злополука. Може господин Шмид да е излязъл на главната палуба и да го е помела някоя необичайно висока вълна, кой знае? Морето става доста бурно понякога. — Той сви рамене. — Бил е пиян. Приближил се е до парапета по време на вълнение. Нощем. Кой знае какво може да се е случило.

Кимнах, защото нямах търпение да се отърва от тях. Все още мислех за Тед Шмид. Останах в каютата си и мислих за него до вечерта. Никой не почука повече на вратата ми. Никой не ми каза, че са го намерили в някое забутано кьоше на кораба.