Филип Кер
Мирът на Хитлер (17)

17.

Събота, 20 ноември — неделя, 21 ноември 1943

Тунис — Кайро

Майк Райли, шефът на президентската охрана, беше човекът, който реши, че казвам истината. С цената на много мръщене и няколко изгризани нокътя накрая все пак стигна до заключението, че ако наистина бях немски шпионин, отдавна да съм се възползвал от многобройните възможности да пусна куршум в главата на Рузвелт, още докато бяхме на „Айова“. Или пък преди това, в президентския кабинет във Вашингтон. Започвах да разбирам защо финансовото министерство на САЩ, което беше официалният им работодател, иска да запази службите тайни. Нямаше да е добре, ако немците разберяха, че сигурността на президента зависи от празноглавци като Рауф и Поликовски.

— Съжалявам за случилото се, професоре — извини се Райли, когато двамата му подчинени си тръгнаха. — Но на тях им се плаща да се съмняват във всичко.

— Разбирам. И на мен ми плащат за същото.

Беше събота вечер и се бяхме събрали във великолепната трапезария на „Ла Мерса“. Веднага щом Рауф и Поликовски тръгнаха за „Каза Бланка“, Райли помоли генералите от Обединеното командване да се присъединят към нас и аз им казах какво съм чул по Радио Берлин.

— Това потвърдено ли е? — попита адмирал Лийхи, който беше личният представител на Рузвелт в Обединеното командване.

— Да, сър — отвърна Райли. — Позволих си да се свържа с американската легация в Кайро и оттам ми казаха, че макар да не са слушали емисиите на берлинското радио, предстоящото пристигане на президента е обществена тайна. И че биха били много изненадани, ако немците не знаят за това.

— А британците какво казват? — поинтересува се генерал Маршал. — Този район уж е в тяхната сфера на влияние.

— Изтъкват, че в Кайро са концентрирани осем дивизии изтребители, които да осигурят безопасността на президента и на господин Чърчил — каза Райли. — И че на земята има повече от сто противовъздушни установки, плюс три пехотни батальона.

— А Чърчил? Той какво мисли по въпроса? — намеси се адмирал Кинг.

— Господин Чърчил още е на път от Малта на борда на „Риноун“ — отговори Райли. — Очаква се да пристигне в Александрия утре.

— А Айзенхауер?

— Генерал Айзенхауер е наясно, че сигурността в Кайро не е на висота, сър.

— Това е твърде меко казано — отбеляза генерал Арнолд.

— Ако си спомняте, именно той предложи конференцията да бъде преместена в Малта.

— Не, Майк, Малта не става — възрази Арнолд. — Там няма свестни хотели.

Този вид дипломация я разбирах. Добрите хотели бяха съществена част от добрата външна политика.

— Храната им не струва, да не говорим за водата — добави Лийхи.

Това ми беше достатъчно. Вече и аз не исках да ходя в Малта.

— Може би правим от мухата слон — каза Арнолд. — Тайната вече не е тайна, добре. Това го знаехме още на „Айова“. Новото е, че вече сме сигурни, че и фрицовете са го надушили. Ако планираха изненадваща бомбардировка, едва ли щяха да тръбят по Радио Берлин, че знаят всичко за конференцията. Така де, това само би повишило бдителността ни. Не, не биха обелили и дума.

— Вие какво мислите, професоре? — попита ме Райли.

— Мисля, че генерал Арнолд има известно основание. Но ако не друго, трябва да си отваряме очите на четири. Да пратим две дивизии нощни изтребители северно от Кайро. Да повикаме повече бронирани коли. Повече пехота.

— Звучи логично — съгласи се Лийхи. — Какво друго?

— Понеже двете основни цели са президентът и премиерът Чърчил, може би трябва да оставим окончателното решение на тях. Кратко забавяне, преди да потеглим за Кайро, колкото да имат време да разменят по някоя телеграма, може да свърши работа.

— Майк? Ти какво ще кажеш?

— Няма лошо да останем тук още ден-два — кимна Райли. — И може би ще е най-разумно президентът да лети през нощта.

— Така е — съгласи се Арнолд. — Нощем няма да има нужда от изтребители, които да го ескортират.

— Какво ще кажете за следното? — започнах да излагам предложението си аз. — Обединеното командване да излети за Кайро в неделя сутринта в шест, както е предвидено. А президентът да тръгне чак вечерта в неделя, което означава, че ще пристигне в Кайро на следващата сутрин. С други думи, така ще заблудим света, че президентът пристига в Кайро по обяд в неделя, а той всъщност ще пристигне там двайсетина часа по-късно. По този начин, ако германците наистина планират нападение, президентът ще е в безопасност.

— Да видим дали съм разбрал — взе думата генерал Маршал. — Предлагате да използваме Обединеното командване като примамка? — Просторната трапезария с висок таван сякаш допълнително усили думите му.

Точно така, сър, да.

— На мен ми харесва — обади се Райли.

— Не се и съмнявам — изръмжа Кинг.

— Предложението ми има и друго предимство — добавих аз.

— Сега какво пък ще искате от нас? — намръщи се Арнолд. — Да пуснем димни сигнали, та немските бомбардировачи да ни намерят по-лесно?

— Не, сър. Мисълта ми беше, че когато всички вие пристигнете в Кайро, ще имате възможност сами да прецените каква е ситуацията по отношение на сигурността, а кой по-добре от вас може да направи това? Ако сметнете, че ситуацията изисква смяна на мястото за срещата, бихте могли да насочите президента към новото място. Александрия например. В края на краищата, точно там се очаква да пристигне Чърчил утре сутринта. А и доколкото знам, в Александрия има чудесни хотели.

— Александрия не ми харесва — заяви генерал Маршал. — Тя е със сто мили по-близо до Крит, а по последни данни там са се спуснали трийсет хиляди немски парашутисти. Да не споменаваме за Луфтвафе.

— Да, сър, но на Крит Луфтвафе разполага основно с изтребители, не с бомбардировачи — възразих. Това беше предимството да си специалист по немските въпроси. Аз поне знаех какво говоря. — И страдат от недостиг на гориво. Разбира се, може да се спрем и на Хартум. Но ще е доста по-трудно да придвижим струпаните в Кайро войски и техника с хиляди мили на юг.

— Трудно и още как, по дяволите — измърмори Кинг.

— А и в Хартум определено няма добри хотели. Не знам дали има и лоши, всъщност.

Открих, че започвам да харесвам Арнолд.

— Господа — каза Маршал. — Според мен не ни остава друго, освен да се надяваме, че поне веднъж британската отбрана е толкова добра, колкото твърдят британците.

 

 

Върнах се в „Ла Мерса“, взех си душ и си проверих пощата. Такава нямаше. Пул искаше да ми покаже четири от местните забележителности. Две от тях се казваха Лейла и Амел, другите две — Муна и Уидад. Но за този ден вълненията ми стигаха. А и едва ли можех да се погледна в огледалцето си за бръснене и да си кажа, че обичам Диана, ако имам на яката си следи от червилото на някоя тунизийска курва. Така че вечерях набързо и се пъхнах рано-рано в леглото, макар че, както се оказа, не съм бил сам там.

Рано сутринта в неделя, двайсет и първи ноември, се събудих с две ухапвания от бълхи. Лошо начало на деня. И когато се погледнах в огледалцето си за бръснене, някак не се почувствах горд, че съм отхвърлил гостоприемната покана на Риджуей Пул. Да се събудиш в компанията на две тунизийски момичета би било за предпочитане пред това да се събудиш с две ухапвания от бълхи. Сутрин нещата винаги изглеждат много по-различно.

В шест придружих шефовете от Обединеното командване на борда на един от самолетите С–64, които чакаха, готови за излитане, на летище „Ел Ауния“. Предстоеше ни пет и половина часов полет до Кайро. С радост установих, че в нашия самолет няма да пътува никой от членовете на президентската охрана. Само това ми липсваше, да търпя подозрителните погледи на агентите Рауф и Поликовски през следващите пет-шест часа.

 

 

Докато захождахме към Кайро от запад, се насладихме на забележителна гледка към пирамидите, преди да кацнем на британско военно летище в пустинята. Само след няколко минути британците вече транспортираха с автомобили Обединеното командване и офицерите за свръзка към хотел „Мена Хаус“, който се намираше близо до пирамидите при Гиза. Мен ме откараха в хотел „Шепърдс“ в центъра на Кайро.

„Имши“, крещеше шофьорът ми, като го редуваше с „мамка ти“, докато провираше малкия остин седмица между древните автобуси „Торникрофт“, нервните стада овце, жестоко натоварените магарета и другите нетърпеливи шофьори.

— От Америка ли сте, сър? — попита ме шофьорът. Беше синеок мъж с изсечени като с брадва черти, кльощав като градински маркуч и като го гледах, също толкова мокър. Капки пот се стичаха от късата му, къдрава черна коса, продължаваха надолу по тънкия му бял врат, спускаха се под яката на зеленикавата му риза и се вливаха в голямото мокро петно между плешките му.

— Да, а ти?

— От Манчестър, Англия, сър. Често съм си мечтал да живея някъде, където е горещо, сър. И ето че се озовах тук. Виждали ли сте друго такова ужасно място, сър? Пълен хаос, това мога да кажа за Кайро.

— А с военните действия как сте?

— Никакви ги няма, откакто съм тук. Поне не от страна на проклетите шваби. Нощем прожекторите на противовъздушната шарят по небето, но толкова далеч на юг едва ли ще се появят бомбардировачи. Поне от лятото насам. Между другото, сър, казвам се Куган, сър. Ефрейтор Франк Куган и ще съм личният ви шофьор, докато сте в Кайро.

— Радвам се да се запознаем, Франк.

Накрая Куган свърна в една пресечка и аз за пръв път зърнах прословутия хотел „Шепърдс“, тромава сграда с голяма тераса на фасадата, където бяха насядали десетки британски и американски офицери. Куган спря, изпъди с рязък жест един арабски гид с яркочервен фес на главата, награби чантите ми от скарата за багаж на покрива на колата и ме поведе към входа.

Като си пробивах с мъка път през офицери от всякакъв ранг и раса, богати арабски бизнесмени и няколко жени със съмнителен вид, аз се добрах до рецепцията, представих се и чак тогава плъзнах поглед по просторното фоайе в мавритански стил с многобройните дебели колони и величественото стълбище, което се виеше нагоре с по една висока абаносова скулптура на жена от всяка страна. Все едно бях попаднал на снимачна площадка в Холивуд.

Имаше три съобщения за мен — едно от Донован с покана да се срещнем за по едно питие в три часа в бара на хотела; покана за вечеря от старата ми приятелка принцеса Елена Понтятовска в къщата й в Града на градините; и писмо от Диана.

Освободих Куган и с надеждата да загубя куфарчето на Донован, оставих на хотелския администратор грижата за доставката му в стаята ми. Ала след петнайсет минути бях на сигурно място в апартамента си заедно с всичкия си багаж, включително и проклетото куфарче. Отворих прозорците и капаците, излязох на балкона и плъзнах поглед по покривите и улицата долу. Нямаше две мнения по въпроса — Донован се беше справил отлично. Самият аз не бих избрал по-хубав изглед.

Отложих писмото на Диана колкото можах, както прави човек, когато се страхува да научи истината. Дори изпуших една цигара, вперил поглед в плика от безопасно разстояние. После го прочетох. Няколко пъти. А на един пасаж обърнах особено внимание.

Споменаваш, че е било несправедливо от моя страна да си тръгна така от дома ти и да те избягвам през последните дни. Боя се, че все още съм ти много сърдита, Уилард. Онази вечер, когато уж щях да ходя на кино, бях с една стара моя приятелка, Барбара Чарис. Мисля, че не се познавате лично, но тя е чувала за теб, а и наскоро е била в Лондон. Освен това е стара приятелка и на лорд Виктор Ротшилд, с когото ти се познаваш добре. Барбара е била на парти, на което си присъствал и ти, и чула от някакъв педал, че докато си бил в Лондон, си спал с жена на име Розамунд Лиман. Това не би ме притеснило особено, но после ти ме подложи на онзи кръстосан разпит за филма, който съм гледала, и това наистина ме ядоса, а още повече ме вбеси мълчаливото ти самодоволство на морален победител, когато категорично заяви липсата си на интерес къде и с кого съм била всъщност. И си помислих: майната ти, господинчо. Майната ти, задето ме караш да се чувствам така, сякаш аз съм ти изневерила, а не обратното. И понеже питаш, истината е, че продължавам да мисля така. И че това едва ли ще се промени.

Майната ти, Уилард.

Сгънах писмото на Диана и го прибрах в джобчето на сакото си, точно до болезнената празнина, където доскоро се бе намирало сърцето ми. Няколко минути преди три слязох във фоайето. На хотелската тераса отвън някой свиреше на пиано, лошо, а фоайето кънтеше от разговори на висок глас, повечето на английски. Отидох в бара, където се допускаха само мъже, и се огледах. Група подпийнали британски офицери пляскаха силно с ръце в опит да привлекат вниманието на някой от обслужващия персонал и крещяха разни думи на арабски, явно останали с погрешното впечатление, че това ще им докара някой сервитьор.

Забелязах Донован почти веднага, седнал с гръб към една колона и потящ се обилно в бял тропически костюм, който май беше една идея по-малък от необходимото за физиката му на оттеглил се от активна кариера футболист.

Тръгнах към среброкосия генерал и запрехвърлях наум всички предразсъдъци, с които щях да се сблъскам при общуването си с този шейсетгодишен републиканец, адвокат с клиентела от милионери, ирландски католик и военен герой орденоносец. Със сигурност знаех, че генералът за последно е бил във Вашингтон през юли — след което беше отишъл да види сина си, лейтенант и адютант на адмирал Хол в столицата на Алжир, после беше ходил в Сицилия, сетне в Квебек, а октомври и ноември беше прекарал в Кайро, опитвайки се да организира антинацистка революция в Унгария и на Балканите.

— Добър ден, генерале. — Едва се бяхме здрависали и аз още не бях седнал, а Донован вече беше успял да улови погледа на сервитьора, да загаси цигарата си и да погледне златния часовник, който измъкна от джобчето на жилетката си.

— Обичам точните хора — каза Донован. — Бог ми е свидетел, че това не се среща често в тази страна. Как беше пътуването? И как е президентът?

Разказах му за инцидента с „Уили Д.“, споменах и подозренията си за изчезването на Тед Шмид и смъртта на съпругата му във Вашингтон.

— Мисля, че на борда на „Айова“ имаше немски шпионин — казах накрая. — И че след като е убил Шмид, той се е свързал с някого в Щатите да направи същото с госпожа Шмид. Мисля, че някой е държал разследването около убийството на Коул да приключи по най-бързия начин и за тази цел се е възползвал от скандала около Уелс. Но според мен Коул е бил по следите на немски шпионин. Може би на същия, който се подвизаваше на борда на „Айова“.

— В това има известна логика.

— Помолих Риджуей Пул да се свърже със „Студентското градче“, така че колегите там да проучат злополуката, при която е загинала госпожа Шмид.

Донован примижа леко и аз със закъснение си спомних, че той мразеше вашингтонския прякор на централата на ССД почти толкова, колкото ненавиждаше и своя собствен. Прякорът Дивия Бил напомняше за 1918-а, когато Донован беше награден с Кръста за изключителни заслуги. Сега, двайсет и пет години по-късно, той се стремеше към по-трезвия образ на отговорен ръководител и славата му на безстрашен герой от бойното поле по-скоро го дразнеше. Лично аз също не си падах много-много по героите. Особено когато бяха офицери. И всеки път, когато погледнех към Донован, се питах колко ли мъже от взвода му са изгубили живота си заради неговия героизъм.

— На ваше място не бих се притеснявал чак толкова за немските шпиони — подхвърли Донован, когато сервитьорът най-после се появи и той поръча една лимонада.

Челюстта ми увисна. В първия момент така се сащисах от думите му, че забравих да си поръчам нещо. Накрая все пак поисках една бира, а когато сервитьорът си тръгна, попитах Донован какво е искал да каже.

— Ние сме във война с немците — рекох. — А тясната ми специалност като разузнавач са именно те. В момента задачата ми е да служа като офицер за свръзка между вас и президента. Да не се притеснявам за немските шпиони? Не разбирам. Особено сега, когато е твърде възможно един от тях да е бил на крачка от президента и вече да е отговорен за смъртта на поне един човек.

— Случайно знам, че в момента немците не биха и помислили да организират атентат срещу президента Рузвелт — заяви Донован. — През последните няколко седмица моят човек в Анкара води разговори с Франц фон Папен, немския посланик там. Фон Папен поддържа връзка с водещи фигури в немското правителство и армията им, и от тяхно име се опитва да спазари сепаративен мир между Германия и западните съюзници.

— Президентът знае ли за това?

— Разбира се, че знае. Да не мислите, че ще организирам нещо такова на своя глава? На Рузвелт му предстоят избори догодина и едва ли би пратил един милион американски младежи на бойното поле, освен ако няма никакъв друг избор, така мисля аз.

— Ами онези приказки за „безусловната капитулация“?

Донован сви рамене.

— Блъф, който да вразуми Хитлер.

— Ами руснаците, за тях какво?

— Според нашето разузнаване и те са пратили хора, които да опипат почвата за мирни преговори. В Стокхолм.

Поклатих недоверчиво глава.

— Тогава какъв е смисълът от целия този цирк покрай срещата на Големите трима?

Донован изпъна десния си крак и изкриви лице от болка.

— Мирните проговори отнемат време — изтъкна той. — Особено когато се провеждат тайно. А и лесно могат да се провалят. Освен това смятаме, че Секстант–1 и Секстант–2 ще държат немците в напрежение, което е твърде полезно за тяхната сговорчивост.

Секстант–1 беше кодовото име на конференцията в Кайро, така че Секстант–2 сигурно се отнасяше за конференцията на Големите трима.

— Е, това май обяснява доста неща — заявих, макар че, честно казано, не бях сигурен какво точно обяснява. Обясняваше защо генералите от Обединеното командване не се притесняваха кой знае колко от разгласяването на Кайро като място на предстоящата конференция. Но нищо от казаното дотук не обясняваше смъртта на двамата Шмид. Освен, разбира се, ако Тед Шмид наистина не се беше хвърлил по своя воля през борда, а Деби Шмид не беше попаднала в истинска автомобилна катастрофа.

Същевременно отлично си давах сметка, че дори да се водеха мирни преговори с една от немските правителствени фракции, навярно имаше и други, с по-фанатични убеждения, които все още вярваха, че могат да спечелят войната, независимо от средствата.

Но поне едно нещо беше ясно. Ким Филби с право бе подозирал американците в опит да проговори в Анкара. Донован току-що ми беше поднесъл на тепсия потвърждение от най-високо място — същото, което търсеше Филби — че американците наистина възнамеряват да продадат руснаците. Но на кого можех да кажа? На някой руснак, когато започнеше Секстант–2, където и да се проведеше? Това едва ли можеше да се приеме за практично. А и самите руснаци? Възможно ли беше, както твърдеше Донован, и те да се стремят към сепаративен мир с Германия?

Поръчката ни пристигна. Вече изобщо не ми пукаше какво ще си помисли Донован и съжалих, че не си бях поръчал голямо бренди. Запалих цигара. Загорча ми в устата, сякаш се бях нагълтал с пепел. Сигурен бях, че има нещо важно, което генералът не ми казва. Но какво? Възможно ли беше тайните мирни преговори с Германия да вървят по-добре, отколкото излизаше от думите му?

— И къде ще се проведе Секстант–2? — Видях, че Донован се колебае, и добавих: — Или ще трябва пак да прослушам Радио Берлин, за да разбера?

— Чух какво е станало — усмихна се той. — Един от онези идиоти от тайните служби се свърза с мен по радиото да провери доколко сте благонадежден. Някой си Поликовски. Сякаш някой от собствените ми хора може да е шпионин.

Усмихнах се любезно и се зачудих какво ли би казал генералът, ако разбереше, че на времето съм работил за НКВД.

— В такъв случай не виждам защо да не ми кажете къде ще се проведе Секстант–2.

— Генералите от Обединеното командване се цупят заради недостатъчните мерки за сигурност тук, в Кайро — каза Донован. — Всички вече знаят, че президентът и Чърчил са тук. И колкото по-малко хора знаят мястото на другата среща, толкова по-добре.

— Но на мен ще кажете все пак, нали?

Той кимна.

— В Техеран ще е.

Направих физиономия.

— Шегувате се.

— Нищо подобно. Защо? Какво имате предвид?

— И чия беше тази велика идея? Иран е най-прогерманската страна в Близкия изток, ето защо. Онези от Обединеното командване сигурно са полудели.

— Не подозирах, че познанията ви за германските дела се простират толкова далече на изток — отбеляза Донован.

— Вижте, сър, британците нахлуха в Иран, или Персия, както се наричаше тогава, за да пазят задната врата на Русия. Свалиха последния шах от престола и сложиха сина му на негово място. Иранците мразят и британците, и руснаците. Едва ли може да се избере по-лошо място за конференция на Големите трима. — Изсмях се, толкова нелепо ми се струваше подобно решение. — Техеран е пълен с нацистки агенти.

Генералът сви рамене.

— Доколкото знам, Сталин е настоял за мястото.

— Там има паниранско неонацистко движение, а според наши източници двама от братята на бившия шах наскоро са били в Германия, за да измолят от Хитлер да ги отърве от британците.

Донован продължаваше да не се трогва.

— В Иран има трийсетхилядна американска войска и само бог знае колко британци и руснаци. Повече от достатъчно, за да гарантират безопасността на конференцията.

— Както и седемстотин и петдесет хиляди иранци, които живеят в Техеран. И много малко от тях са на наша страна. Колкото до племената в северните райони, те са пронацистки настроени до последния човек. Ако това е представата на Сталин за безопасност, значи му хлопа дъската.

— За последното няма да споря. Но не се тревожете. Племенните вождове, които играят и ролята на вдъхновители на пронацистките настроения, са арестувани до един.

— Дано да сте прав, сър.

— В Техеран ще е толкова безопасно, колкото и тук, в „Шепърдс“ — настоя на своето Донован.

Хвърлих поглед наоколо си. Вярно, имаше толкова много британски и американски униформи в бара, че все едно бях в Лондон.

— Така че се успокойте — продължи Донован. — Идете да разгледате забележителностите. Прекарайте си приятно. Едва ли ще им трябвате в „Мена Хаус“. Освен ако не говорите китайски. Пък и имам една задача за вас, докато сте тук. Носите онова куфарче от генерал Стронг, нали?

Сърцето ми се сви на топка.

— Да, сър. Горе е, в стаята ми.

— Добре. Утре ще отидем в Рустум Билдингс. Там са местните офиси на отдела за специални операции и на британското разузнаване. Колкото по-скоро се захванем с материала от „Булка“, толкова по-добре.