Филип Кер
Мирът на Хитлер (12)

12.

Четвъртък, 11 ноември 1943

Вашингтон

Едва пристигнах в „Студентското градче“ сутринта и Дьоринг се обади по телефона да се отбия в кабинета му.

Ото Дьоринг беше пълната противоположност на Бил Донован. Търпелив, консервативен, уседнал и трудолюбив, заместник-директорът на ССД приличаше на човек, който в миналото си е работил като каубой. Дьоринг не го обичаха много, но аз уважавах острия му ум на правист и организационните му способности, и още в началото на познанството ни бях стигнал до заключението, че като адвокат трябва да е бил тежка артилерия. Което е други думи означаваше, че го мразех и в червата.

Отидох в кабинета му и с изненада установих, че при него вече са генерал Стронг от Г–2 и друг армейски офицер, когото не познавах.

— Господа, това е майор Уилард Майер. Уилард? Мисля, че се познаваш с генерал Стронг.

Кимнах и се здрависах със стройния, симпатичен мъж — още един адвокат, преподавател по право в Уест Пойнт. Спечелил си прякора Крал Джордж заради достолепните си маниери, на генерал Джордж Стронг с право му се носеше славата, че е започнал военната си кариера по време на индианските войни в Юга.

— А това е полковник Картър Кларк от специалния армейски отдел.

Кларк беше по-млад от генерала, но в по-лоша физическа форма, със студени сини очи и лице на боксьор. Сребристосивата коса, която растеше по върха на главата му, като че ли беше в постоянно състояние на стрес от свирепите мисли, които се криеха в дебелия череп отдолу. Не се и съмнявах, че ако Стронг му кажеше да поведе кавалерията срещу някое индианско поселище, той би извадил сабята си и би изпълнил заповедта без много мислене.

Продължих да кимам, но облекчението, с което бях излязъл от Белия дом предната вечер, започваше да се превръща в тревога — специалният армейски отдел отговаряше за разузнавателната служба по съобщенията в Арлингтън Хол, в северните предградия на Вашингтон. Питах се дали присъствието на тези двама корави войници няма нещо общо с по-раншния ми разговор с президента за материалите от „Булка“ и руските кодови подложки на Донован.

— Поздравления — каза с вдървена усмивка генералът. — Чувам, че вие ще сте изпълнителният офицер на генерал Донован по време на предстоящата конференция.

— Благодаря, сър — отвърнах и седнах.

— Да, поздравления — хладно се присъедини и Дьоринг.

Предполагах, че той няма представа защо точно аз съм избран да присъствам на конференцията, но едва ли можеше да го признае пред генерал Стронг и полковник Кларк. Въпреки присъствието на двамата армейски офицери в кабинета на Дьоринг, Г–2 и ССД определено не изпитваха топли чувства помежду си.

— Какви точно са заповедите ви, майоре? — попита генералът.

— Утре следобед трябва да се явя на борда на боен кораб „Айова“ в Пойнт Локаут и да чакам по-нататъшни указания от генерал Донован в Кайро, сър.

— Разбрах, че президентът лично е поискал да присъствате — каза Стронг. — Някаква идея защо?

— Боя се, че ще трябва да питате президента за това, генерале. Аз просто правя каквото ми е наредено.

Стронг се размърда неспокойно в стола си и се спогледа нетърпеливо с Кларк. Сигурно му се искаше да ме ступа като някой индианец, който се е отклонил от резервата.

— Добре, майоре — намеси се Кларк. — Да пробваме с друго. В състояние ли сте да хвърлите светлина върху факта, защо президентът ни нареди да осигурим техническо съдействие на съветското военно разузнаване? Преносими микрофилмови устройства, разузнавателна информация, прехваната в Италия, във връзка с руски шифри и други такива. Имате ли някаква представа откъде му е хрумнало това?

— Струва ми се, че президентът много държи конференцията на Големите трима да пожъне успех, сър. Когато разговаряхме снощи във връзка с един доклад за разстрелите в Катинската гора, който подготвих по негово поръчение, той спомена, че обмисля различни инициативи, които да ни спечелят доверието на Съветите. Не каза нищо конкретно, но предполагам, че техническото съдействие, което вие описахте, е част от тези инициативи.

— А какво е вашето мнение по въпроса — разумно ли е да предоставяме такъв вид помощ на Съветите? — попита Стронг.

— Генералът за личното ми мнение ли пита?

— За него, да — потвърди Стронг и запали ръчно свита цигара с варварски лют тютюн. Изглеждаше очевидно, че Стронг никак не одобрява идеята Щатите да върнат заловените от Донован руски кодови подложки, преди да е разшифровал с тяхна помощ материалите от „Булка“. Също толкова очевидно беше, че е в мой интерес да проявя известно лицемерие, за да спечеля доверието на генерала, просто в случай че Стронг и Дьоринг кроят някакъв план да заобиколят президентските заповеди.

— Щом е така и ако трябва да бъде откровен… истината е, че тая някои съмнения. Струва ми се, че поражението на нацистите ще доведе до вакуум на власт и влияние в Европа, и освен ако не подходим много внимателно, този вакуум може да бъде запълнен от Съветския съюз. Струва ми се също, че семействата на четирите хиляди полски офицери, убити от НКВД в Катинската гора, с пълно право биха заявили, че руснаците не са по-добри от нацистите. Каквито и средства за събиране на разузнавателна информация да дадем сега на Съветите, след време те като нищо може да бъдат използвани срещу нас.

Просто повръщах в съкратен вид доклада на Донован пред Обединеното командване на конференцията в Квебек — като се има предвид отдавнашната враждебност, която съществуваше между генерала и шефа на ССД, беше крайно невероятно Стронг да е чел доклада на Донован. Генералът кимаше замислено и аз продължих с пълна пара:

— Личното ми мнение е, че трябва да си отваряме, очите на четири по отношение на способностите и намеренията на руснаците. Само дето не виждам как ще стане това, щом президентът упорито отказва да даде зелена светлина за разузнавателни операции срещу Съветския съюз. Ако поражението на нацистите е единственото, което ще постигнем в Европа, то едва ли ще е преувеличено да се каже, че при това положение ще сме загубили войната.

И свих рамене.

— Попитахте за личното ми мнение. Както споменах, разговорът ми с президента се въртеше главно около доклада ми за касапницата в Катинската гора.

— Да, разбира се — кимна генерал Стронг. — Ужасна история. Въпреки всичко просто няма как да пренебрегнем желанието на президента във връзка с личната му инициатива по отношение на Съветите. И тъй като вие ще се срещнете с Донован, а Донован ще се срещне с генерал Фитин от НКВД на конференцията, може би ще е най-добре той да връчи лично в ръцете на Фитин техническата информация, която президентът иска да предоставим на Съветите. С други думи, когато утре се качите на борда на „Айова“, майоре, искаме да вземете със себе си един пакет, който да предадете на Донован в Кайро.

— Ще бъде направено, сър.

— Естествено — почти бащински вметна Дьоринг, — ти ще пазиш пакета като зеницата на очите си. В края на краищата, не бихме искали да попадне в чужди ръце.

— Разбира се — казах аз.

— Точно затова дойдохме тук — обясни Стронг. — За да ви внушим необходимостта от пълна секретност и сигурност по този въпрос.

— Едва ли има по-сигурно място от най-големия боен кораб, строен някога.

Дьоринг стана, взе иззад бюрото си тъмносиньо кожено куфарче и го остави на пода до моя стол. Погледнах надолу и видях инициалите У.Дж.Д. поддръжката. Куфарчето беше на Донован.

— Това ще предадеш на генерал Донован — заръча Дьоринг. — Всичко, което трябва да предаде на руснаците, е вътре.

— Заключено ли е? — попитах аз.

— Да. Единият ключ е у мен, другият е у генерал Донован.

— Е, в такъв случай това май е всичко. Ако не възразявате, сър, бих искал да си тръгна още сега. Трябва да си събера багажа.

Взех куфарчето и излязох от кабинета на Дьоринг, доволен, ако не от друго, то поне от факта, че през следващите пет или шест седмици няма да виждам студеното, лишено от чувство за хумор лице на заместник-директора.

Разчистих си бюрото в офиса долу, взех си довиждане с неколцина от колегите и си тръгнах. Прибрах куфарчето в багажника на колата си, седнах зад волана и се замислих за следващия си ход. И за миг не бях повярвал на Стронг за съдържанието на куфарчето. Ако се съдеше по тежестта му, вътре със сигурност имаше нещо повече от няколко ролки микрофилм, няколко миникамери и една микроточкова система. А и защо не ми беше дал ключ? Единственото обяснение беше, че в куфарчето имаше и още нещо, за което аз, а чрез мен и президентът, не трябваше да знаем. Освен, разбира се, ако вече не бях под подозрение и цялата история с куфарчето не беше просто капан.

Реших, че е жизненоважно да разбера какво има в куфарчето, преди да съм го предал на Донован. Можех да направя само едно.

Запалих колата и потеглих към Осемнайсета улица, близо до милионерските резиденции на Масачузетс авеню. Спрях пред железарията на Канди, тясно магазинче, свряно под шивашко ателие между високите жилищни кооперации в съседство.

Отворих багажника и разгледах внимателно ключалките на куфарчето. Качеството на изработката и логото на производителя — LV, показваха, че куфарчето е не какво да е, а „Луи Вюитон“, купено най-вероятно от Париж или Лондон. Като репетирах наум историята си, аз го извадих, затворих багажника и влязох в железарията.

Бих познал магазинчето на Кенди и с превръзка на очите, само по миризмата. Лепило, храна за птици, шкурка, кутии с боя, минерални торове и алкохол в петдесетлитрови бидони — всичко това отличаваше железарията на Кенди не по-малко от козметичен салон, в който се продава само една марка парфюм. А и именно тук идваха правителствените чиновници, за да си наточат инструментите и да си извадят дубликати на ключовете.

Сложих куфарчето на Донован на дългия дървен тезгях пред белокосия магазинер, който изглеждаше така, сякаш е бил тук и при откриваното на железарията през 1891-ва.

— Нещо по-специално ли? — попита той и между горната и долната му устна се проточиха пипалца от слюнка като конци на канцеларско лепило.

— Връщам се от Лондон — обясних аз. — Това куфарче го купих оттам. Тъкмо напускахме града, когато започнаха бомбардировките и в суматохата съм загубил ключето. Куфарчето е доста скъпо и не ми се иска да разбивам ключалките. Дали вие няма да можете да го отворите? Без да разбивате ключалките?

Магазинерът ме огледа от главата до петите, реши, че с шития си по поръчка сив костюм не приличам на крадец, и извика към задната част на магазина:

— Бил! Имаме клиент, който иска да му отворим едно куфарче.

Появи се друг магазинер. Този беше с папийонка, кожена престилка, ръкавели и достатъчно брилянтин по косата да смаже всички панти, изложени на лавицата отзад. Повторих и пред него историята си и той ме изгледа недоверчиво. Автобус изрева на улицата отвън, мина покрай тясното прозорче и железарията временно потъна в мрак. Когато светлината се завърна, видях, че онзи разглежда ключалките.

— Чудесна изработка. Разбирам защо не искате да се разбиват. — Кимна и се зае да изпробва различни видове ключове.

След петнайсет минути излязох от магазина с нов комплект ключове за куфарчето на Донован. Подкарах на север към Калорама Хайтс.

Едва влязъл през вратата, сложих куфарчето на масата и го отворих с помощта на новите ключове. В подплатената със синя коприна вътрешност имаше няколко ролки микрофилм, наблюдателно оборудване и голям пакет, увит в кафява хартия. Донесох лупа от кабинета си и внимателно огледах пакета, търсейки нещо особено в начина, по който е сгъната хартията, нещо, което би подсказало на Донован, че пакетът е отварян. Едва когато се уверих напълно, че няма такова нещо, отлепих внимателно тиксото и отворих пакета.

Вътре имаше десет папки, всичките от службата за съобщително разузнаване в Арлингтън Хол, които съдържаха датирани и кодирани текстове на съветски телеграми, изпратени и приети от „Амторг“ — търговската агенция на Съветите — и от няколко служители в съветското посолство. На всички папки имаше надпис БУЛКА: СТРОГО СЕКРЕТНО. Писмо от някой си полковник Кук обясняваше в детайли онова, за което и сам се бях досетил.

ОТ: ПОЛКОВНИК ЪРЛ Ф. КУК

ОТДЕЛ Б / ШИФРОВИ АНАЛИЗИ

СЛУЖБА ЗА СЪОБЩИТЕЛНО РАЗУЗНАВАНЕ,

АРМИЯ НА САЩ

БУЛЕВАРД „ЛИЙ“ №4000

АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ

 

 

ДО: ГЕНЕРАЛ У. ДЖ. ДОНОВАН

ССД, КАЙРО

 

 

11 ноември 1943 г.

Оп. БУЛКА

Уважаеми генерал Донован,

От генерал Стронг и полковник Кларк от Г–2 разбрах, че разполагаме с много кратък срок, в който да използваме намиращия се у вас съветски еднократен шифър^[1], преди да се подчините на желанието на президента въпросната еднократна подложка да бъде върната на генерал Фитин от НКВД. С цел да се възползваме максимално от краткото време, прилагам копия на всички прехванати съобщения, които да предадете за временно ползване на генерал Стоуел от британската служба за специални операции заедно с еднократната подложка, така щото хората му да разшифроват прехванатите данни.

Както знаете, наскоро лейтенант Халок доказа, че Съветите обикновено използват дубликатни ключови страници, събрани в набор от еднократни подложки, и че дори единично дублиране на еднократен шифър може да компрометира съветския съобщителен трафик и да го направи уязвим за дешифриране.

Досега смятахме използвания от „Амторг“ шифър за най-сложния от всички и за пазения в най-дълбока тайна; и в тази връзка се надяваме, че дори за крайно ограниченото време, с което разполагаме, британските експерти по декодиране ще съумеят да осъществят пробив с материалите от БУЛКА. Необходимо е те да бъдат уведомени за следното: 1) изглежда, съществуват няколко варианта на съветския шифър с еднократна подложка, и 2) възможно е руснаците да използват двустепенна кодираща процедура, кодирайки съобщението чрез отделна кодова книга и след това още веднъж с подложката.

Възможно е разшифроването на БУЛКА и на съветския съобщителен трафик като цяло да се превърне в дългосрочен проект; най-малкото добре би било този материал да се разпространи, ако искаме резултатите от БУЛКА да бъдат правилно разбрани и използвани. Дори малък успех в разшифроването би помогнал на ФБР да установи самоличността на хората, криещи се зад кодовите имена в прехванатия материал. От офиса на ФБР във Вашингтон ме уведомиха, че вече работят по нова информация, според която агентът, познат под името Зьонхен, има съпруга на име Лизи.

Искрено ваш,

полк. Ърл Ф. Кук

ръководител на отдел Б.

Поех си дълбоко дъх и изчетох още веднъж писмото, леко озадачен, че Г–2, ССД и британските тайни разузнавателни служби са готови да нарушат духа, ако не и буквата на президентската заповед за шпионирането на руснаците. Запитах се какво ли би казал Рузвелт, ако можеше да прочете писмото на Кук, но после реших, че президентът като нищо може и да знае за него. Вече си бях съставил впечатлението, че да каже едно и после да направи друго май е доста типично за него. Нищо чудно самият той да е наредил тази разузнавателна инициатива срещу Съветския съюз.

Това ме уплаши. Шпионите от всеки цвят и нюанс поемаха голям риск в Америка.

Прочетох писмото за трети път. Вече бяха разбрали, че Зьонхен има жена на име Лизи. Госпожа Филби всъщност се казваше Лици, а не Лизи, и тъй като Филби не беше американец, опитите на ФБР да разкрият самоличността му най-вероятно нямаше да стигнат далеч. Това беше добре. А и според написаното от полковник Кук, той не изглеждаше голям оптимист за разшифроването на материала от „Булка“. Това също беше добре. Въпреки това, писмото му ме тревожеше.

Увих внимателно пакета и обмислих възможностите си. И дума не можеше да става да „изгубя“ куфарчето — това само би насочило излишно внимание към мен. Ако вече ме подозираха и аз изгубех куфарчето, това само би потвърдило подозренията им.

Върнах пакета в коженото куфарче, заключих го и го оставих до входната врата. После се качих горе да си събера багажа с мисълта, че в Кайро като нищо може да ме оберат. В случай че и това не успее, навярно можех да разчитам на известно забавяне, а с повечко късмет и на пълно объркване, благодарение на позорно известната британска бюрокрация. Макар че и този шанс беше малък. Уви, за момента разполагах само с него. Трябваше да призная обаче, че на една част от мен изобщо не й пукаше.

По-късно същата вечер попрекалих с алкохола и измъкнах на светло онази част от себе си, на която не й пукаше, за да я разгледам отблизо. Под ярката светлина на полилея в хола тя далеч не ми се стори толкова безметежна. И така стигнах до идеята, че трябва да напиша писмо на Диана преди отново да прекося Атлантическия океан, в случай че някоя немска подводница реши да ме събере предсрочно с Господа Бога.

Като любовно писмо, моето не се доближаваше дори до постиженията на Сирано дьо Бержерак, но не беше и съвсем зле за човек, който отдавна не е пробвал в жанра. За последен път бях топвал перото си в шишенцето със сляпо обожание, когато бях деветнайсетгодишен първокурсник в „Харвард“. Не си спомням името на момичето, нито какво стана с нея, освен че така и не ми отговори.

Седнах на бюрото и пуснах сърцето си да потича голо из стаята, така че да съм възможно най-точен в описанието. После взех най-хубавата си химикалка и започнах да пиша. Навярно преувеличих малко секретността и опасността на предстоящата си мисия, но параграфите, в които обяснявах колко глупав съм бил и колко държа на Диана, си бяха съвсем верни с действителността. Чудех се как по-рано не съм се сетил да й пиша. Май даже използвах думата „любов“ един-два пъти. И повече, ако се брои ужасната поема, която започнах, завърших и после хвърлих на топка в кошчето. Накрая сложих в плика и малка снимка на президента, колкото да й припомня в какви висши кръгове се движа напоследък.

Оставих писмото до Диана на масичката в коридора, заедно с бележка до Майкъл с молба да го прати по пощата утре сутринта. След десет минути смачках бележката и я хвърлих в кошчето до жалкия си опит за любовна поема. Реших, че сам ще пусна писмото на път за Хамптън Роудс на следващия ден. Накрая метнах писмото на предната седалка на колата си и подкарах към Чеви Чейс с намерението да го пусна в пощенската й кутия, така че Диана да го прочете още на закуска и да осъзнае, че е длъжна да ми даде втори шанс.

Вече валеше, когато стигнах в малкото градче Чеви Чейс и къщата в колониален стил, реколта 1920-а, където живееше Диана. Междувременно бях стигнал до решението да забравя за писмото. Ако колата й беше там, щях да позвъня на вратата, да падна на колене и да я помоля да се омъжи за мен. В църква, ако така иска. В присъствието на свидетели, за да е сигурно, че и двамата сме сериозни по въпроса.

Паркирах на улицата и тръгнах под дъжда към верандата й, като се опитвах да не правя от мухата слон — мухата в случая беше едно „Наш“ купе, паркирано на алеята зад рубиненочервения пакард осмица на Диана. Мътна светлина грееше зад плюшените завеси в хола й, а когато се приближих, чух и приглушените звуци на музика. Лека, бавна музика. От онзи вид, който си пускаш, когато не искаш да чуваш друго, освен тихия шепот на друг човек в ухото ти.

Застанах на верандата, насилих се да вляза в ролята на воайор и надникнах през процепа между завесите. Никой от двамата, които лежаха на килима пред камината, не ме видя. Твърде заети бяха с онова, което двама души правят, когато са решили да проверят колко далече през стаята могат да метнат дрехите си. Онова, което самият аз правех на същия килим допреди няколко седмици. А и както го правеха, ясно беше, че ще мине известно време, преди Диана да е в състояние да изслуша предложението ми за женитба.

Внезапно осъзнах колко съм смешен и жалък. Особено с онази си тъпа идея за предложението. Повече от очевидно беше, че мисълта да се омъжи за мен не я занимава в момента. Понеже нищо друго не ми хрумна, аз се върнах в колата си и поседях малко зад волана, като безуспешно се опитвах да прогоня от мислите си онова, което се случваше на килима в къщата на Диана. Донякъде се надявах мъжът да излезе, за да го огледам по-добре. Дори си представих как нахлувам в къщата и ги поглеждам отвисоко с осъдителен поглед, но колкото повече мислех за това, толкова по-грозно ми се струваше. И когато навън започна да просветлява, аз взех плика с писмото, пуснах го в пощенската й кутия и кротко си тръгнах.