Филип Кер
Мирът на Хитлер (16)

16.

Петък, 19 ноември — събота, 20 ноември 1943

Атлантическият океан

В атмосферата около Рузвелт определено се почувства напрежение — и най-вече сред охраната му от тайните служби — когато моята идея за немски шпионин на борда на „Айова“ придоби по-широка известност.

В един конкретен случай обаче степента на защита, възприета от охранителите на Рузвелт, премина границите на разумното. Сутринта на деветнайсети се появи четвъртата ескортираща група на нашия кораб, която се състоеше от лекия кръстосван „Бруклин“ и пет разрушителя, два американски, другите три — британски. Докато Рузвелт наблюдаваше с бинокъл новата ескортираща група от съобщителния мостик, вятърът издуха лекото му наметало. Един млад моряк се покатери да го свали от радарната антена и когато се появи на мостика да го върне на президента, агентите Поликовски и Раули го повалиха на палубата с извадени пищови и разкривени лица.

— За бога — извика адмирал Кинг, — толкова ли сте тъпи, та не виждате, че момчето иска само да донесе на президента наметалото му?

В този момент капитан Макри се обърна към мен.

— Всичко това е по ваша вина — изсъска той. — Вие сте виновен, вие и безотговорните ни приказки за немски шпиони.

Хубаво твърдение. Върнах се в каютата си, налях си чаша скоч, застанах пред огледалото и вдигнах мълчалив тост. „Пия за удовлетворението от това да си прав“ — казах си.

След това гледах да си стоя в каютата, препрочитах книгите, които си носех, и изпих почти всичко от алкохолните запаси на Тед Шмид. Дори написах съболезнователно писмо на вдовицата му, което след това пренаписах на трезва глава, изрязвайки лирическите си отклонения как последните му думи били за нея. Но това с нищо не промени нещата. Все още се чувствах в дълбоко емоционално униние. Пред очите ми непрекъснато изникваше образът на Деби Шмид, която прочита писмото, а след това — според малкия ми романтичен сценарий — се самобичува заради начина, по който се е отнесла с бедния Тед. Всеки психиатър би ми казал, че всъщност съм написал още едно писмо до Диана.

Държавният департамент със сигурност би препратил писмото до госпожа Шмид. Но с мисълта да ускоря нещата, като напиша домашния адрес на плика, аз претърсих чантата на Тед за тефтерчето му, ала, уви, то не беше там. В краткотраен пристъп на глупост се замислих дали да не докладвам за кражбата на капитана, но после отхвърлих тази идея. Макри едва ли щеше да ми благодари, ако ида при него с твърдението, че още едно престъпление е било извършено на борда на безценния му кораб.

Чист късмет си беше, че който е откраднал тефтерчето на Тед, не се е сетил да вземе и тежкарския куфар на Донован с прехванатите материали от „Булка“.

Но кой беше взел тефтерчето? В края на краищата, каква полза от адресника на служител в Държавния департамент тук, в средата на океана? Още по-безсмислено изглеждаше сега, когато наближавахме крайбрежието на Северна Африка.

В осемнайсет нула-нула конвоят се приближи на двайсет мили западно от нос Спартел, недалеч от Танжер. Всички кораби преминаха в състояние на обща бойна готовност, защото бяхме навлезли в обсега на вражеска атака от въздуха. Пътуването ни почти беше приключило.

„Айова“ и ескортиращата я група от кораби щеше да мине през Гибралтарския проток през нощта при изключени светлини. Или такова поне беше намерението, но мощни испански прожектори бяха успели да маркират кораба, превръщайки го в лесна мишена за евентуалните немски подводници в района. Всъщност, никога не съм си падал по морски пътешествия. Но този път извадихме късмет.

Корабът най-после пусна котва в Оран, където Майк Райли, ръководителят на президентската охрана, се качи на борда, за да поеме в свои ръце сигурността в критичния момент — слизането на сушата. Пред очите на целия екипаж, накацал по палубите на „Айова“, настаниха Рузвелт в моторизирана спасителна лодка, прикрепена към десния борд на кораба, и го спуснаха на вода, след което тя се придвижи до подвижния мостик и Хари Хопкинс и агентите от тайните служби се настаниха до широко усмихнатия президент.

Очаквал бях, че ще се просна ничком да целувам твърдата земя, озова ли се отново на нея. Вместо това едва не паднах по нос отгоре й. Твърдата земя се усещаше странно и аз залитах известно време, докато свикналите ми да компенсират люлеенето на кораба крака не си спомниха как се върви по сушата. От друга страна, може би причината се криеше в лекото ми алкохолно опиянение.

Почти не ми остана време да разгледам втория по големина град в Алжир или поне гъмжащото му от кораби пристанище, където британците бяха бомбардирали френската флота през 1940-а, тъй като един сержант от армията на САЩ с уши като виенски шницели и нос като велосипедна седалка ме попита за името ми. Когато му го казах, той ми връчи лист хартия, на който бяха написани две числа, и насочи мен и Джон Уейц към колата, която, като част от президентския ескорт, щеше да ни откара до военното летище в Ла Сения, на петдесет мили от пристанището.

Беше девет часът сутринта, а горещината беше като в луизианска хлебопекарна. Свалих си палтото и размахах шапка пред лицето си в опит да раздвижа малко въздуха. Кеят вонеше нетърпимо от мазните отработени газове на мотоциклетите, които военните полицаи надуваха до дупка, нетърпеливи да ескортират президентския конвой през улиците на хилядолетния град. Оран ми приличаше на типично морско пристанище, със замък и църква за разкош, двойник на средностатистическото крайбрежно градче в Южна Франция. Реших, че такива ги харесват французите. Единственият проблем беше, че във въпросното градче живееха седемстотин и петдесет хиляди алжирски араби. Иначе градчето изглеждаше дружелюбно. Но пък ние не бяхме французи, все пак.

С Джон Уейц бързо открихме колата. Шофьорът, американец от военната полиция, козирува и ни връчи няколко американски вестника, писмо за Уейц и телеграма за мен, от която сърцето ми прескочи в първия момент. Шофьорът ни беше от нервозно енергичния вид, решен на всяка цена да ни покаже колко добре може да кара кола по празен пустинен път. Червенокос, червендалест и със зачервени очи, сякаш цяла нощ не беше спрял да пие. Не беше близвал, разбира се. Червеният оттенък на очите му се дължеше на вятъра и пясъка. Алжир, изглежда, държеше монопола върху вятъра и пясъка. Червенушко погледна над раменете ни и каза, че можем да тръгнем веднага щом се появи и господин Шмид.

— Той няма да дойде — уведомих го. — Боя се, че е мъртъв.

— Това е много неприятно — затюхка се Червенушко. — Какво да правя сега с това, сър? — И ми показа телеграма, адресирана до Тед Шмид.

— Можете да я дадете на мен — предложих. — А аз ще ви помоля да пуснете по пощата това писмо до вдовицата му.

Наместих се на задната седалка до Уейц.

— Позволете пак да ви благодаря за това — каза Уейц. — Че написахте на съпругата на Шмид. Наистина оценявам услугата.

— Няма проблем.

Изчаках конвоя да потегли, преди да отворя своята телеграма. Оптимистът в мен се беше надявал, че може да е от Диана. Уви, беше от Донован, който ме инструктираше да се свържа с майор Пул, агент на ССД в Тунис, в кафене „М’Рабет“ същия този следобед.

Телеграмата за Шмид беше от Държавния департамент. Носеше щемпел от предния ден, петък, деветнадесети ноември, и аз я прочетох няколко пъти. Вдовицата на Тед Шмид беше загинала в автомобилна катастрофа в четвъртък следобед.

Улиците на Оран бяха обточени с войници от американската армия, които се изпъваха мирно при преминаването на президентския кортеж. Алжирците зад тях махаха гостоприемно на най-могъщия човек в света и неговия ескорт. Всичко това почти не го забелязах. Новината, че единствените двама души, които можеха да хвърлят повече светлина върху убийството на Торнтън Коул, бяха мъртви, приковаваше изцяло вниманието ми.

— Лоши новини? — попита Уейц.

— Изглежда, че вдовицата на Тед е пострадала при пътна катастрофа по̀ онзи ден.

— О, Боже. Добре ли е?

— Мъртва е.

— Ужас! Каква ужасна трагедия! — Уейц поклати глава. — Имаха ли деца?

— Не.

— Е, и това е нещо, предполагам.

Наведох се напред към Червенушко.

— Няма нужда да пращате писмото, което ви дадох — казах му. — Онова до вдовицата на господин Шмид. Току-що разбрах, че е загинала при автомобилна катастрофа.

— Това е рядко съвпадение — отбеляза Червенушко.

— Да, така е — замислено потвърдих аз.

Съвпадението можеше и да не е толкова случайно, колкото изглеждаше. Злополуката, при която беше загинала Деби Шмид, може изобщо да не е била злополука. Нищо чудно да е била убита, за да се опази в тайна истината за сексуалната ориентация на Коул. Което означаваше, че е твърде вероятно аз да съм единственият жив човек, който знаеше, че Торнтън Коул не е загинал при скандалните обстоятелства, възприети като работна хипотеза от вашингтонската полиция.

На летище „Ла Сения“ ни чакаха половин дузина американски С–54, в които да прелетим шестстотин петдесетте и три мили до Тунис. И едва когато всички се изсипаха на пистата, си дадох сметка колко многобройна е американската делегация, защото мнозина се бяха присъединили към кортежа след пристигането ни в Оран. Генералите от Обединеното командване, офицерите им за свръзка, военните аташета, хората от тайните служби — всички чакаха да се качат на самолетите. А делегацията ни тепърва щеше да се умножава, благодарение на дипломатите, които ни очакваха в Тунис и Кайро.

За своя изненада открих, че съм определен, за първия самолет, заедно с президента, Майк Райли — личния бодигард на Рузвелт, и Хари Хопкинс, до когото избрах да седна.

Райли беше тъмнокос мъж с гладко лице, тежки клепачи и непроницаемия поглед на бивш контрабандист на алкохол. Родом беше от Монтана, но със същия успех можеше да е и от ирландската Конемара, ала с лек испански щрих. Облечен беше в добре скроен костюм с двуредно сако и рядко се отдалечаваше на повече от две крачки от дясното ухо на Рузвелт, в което току шепнеше нещо важно. Така и не завършил правния факултет на университета „Джордж Вашингтон“, вместо това беше постъпил на работа в комисията по селскостопанско кредитиране, където разследвал случаи на измами с отпускането на кредити от специализираните агенции. Прехвърлил се в тайните служби през трийсет и пета и веднага бил насочен към Белия дом. Всичко това научих от Хари Хопкинс, докато седяхме в самолета и чакахме Райли и един от другите агенти да пренесат Рузвелт по стълбичката. Щом президентът се озова на борда, вратите се затвориха и самолетът заходи за излитане.

— Знаете ли, че в щата Айова има град на име Оран? — попита ме Хопкинс; надвиквайки бумтежа на четирите двигателя. — Аз съм от Айова. Ходили ли сте в Сиукс Сити, професоре? Не? И недейте. Това мога да ви посъветвам. Нищо няма там. Баща ми е роден в Бангор, Мейн, но отишъл на запад да търси злато. Нищо не намери. Вместо това стана майстор на сбруи. Разбирате ли нещо от коне?

Аз поклатих отново глава.

— И по-добре. Непредсказуеми животни. Татко попадна под копитата на отскубнал се впряг в Чикаго и си счупи крака. Това беше най-големият късмет в живота му. Осъди собствениците на товарния фургон за десет хиляди долара и с парите си купи магазин за сбруи в едно градче на име Гринел, Айова. Не ме питайте защо избра точно това място. Мразеше го и в червата. И въпреки това го погребахме там.

Усмихнах се и за пръв път осъзнах защо Рузвелт обичаше да е в компанията на Хопкинс — заради особеното, суховато чувство за хумор, което и двамата притежаваха, разбира се, но и заради освежаващото здравомислие, което се излъчваше от Хари Хопкинс.

Три часа и половина, след като излетяхме от „Ла Сения“, кацнахме на летище „Ел Ауния“, на дванайсетина мили североизточно от Тунис. Силите на Съюзниците бяха нанесли решителен разгром на Ромел в тези земи преди по-малко от осем месеца и останки от самолети все още лежаха тук-там от двете страни на пистата. Доста притеснителна гледка, когато на самия теб ти предстои кацане, нищо че обгорените коруби бяха на немски самолети.

Президентският С–54 беше посрещан от двамата синове на Рузвелт — Елиът и Франклин Младши. Корабът на Франклин Рузвелт Младши, „Мирант“, беше пострадал при бомбардировка край бреговете на Палермо и понастоящем беше на ремонт в Гибралтар. Така поне гласеше официалната версия. Другият му син, Елиът Рузвелт, командваше разузнавателна дивизия в този район.

Минахме с автомобил през руините на древния Картаген, разрушен от римляните през 146-а година преди Христа, и скоро пристигнахме в Тунис, където, в съседство със „Зитуна“, най-голямата джамия в града, Рузвелт и хората от най-близкото му обкръжение щяха да отседнат в прословутата „Каза Бланка“. Приютявала преди правителството на Тунис, днес „Каза Бланка“ беше отворила вратите си за оперативната щабквартира на генерал Айзенхауер. Освободил „Каза Бланка“ за престоя на президента, Айзенхауер, заедно с Хопкинс и останалите от нас, беше настанен в „Ла Марса“, на двайсетина мили извън градския център, крайморска къща във френски колониален стил с форма на гигантска сватбена торта и огромни, орнаментирани сини врати.

Град Тунис ме изненада с размерите си — очаквал бях да е по-малък — и не отговаряше на представите ми нито за арабски, нито за африкански град. И на френски не приличаше много, в интерес на истината. След като дремнах малко, аз разгледах набързо прословутия пазар и също толкова известната джамия, а после издирих кафене „М’Рабет“, където трябваше да се срещна с представителя на ССД в Тунис.

Риджуей Пул имаше докторска степен по класическа археология от „Принстън“ и след като беше написал вече една книга за Ханибал и Пуническите войни, с радост се беше съгласил да работи за ССД само на няколко мили от Картаген. В Тунис беше само от три месеца и работеше под прикритието на вицеконсул, но познаваше района отлично, защото преди войната беше участвал във важни археологически разкопки при Антониновите минерални бани. Говореше свободно арабски и френски и изглеждаше съвсем на място в хладната вътрешност на кафенето, седнал на малка платформа със свалени обувки, подръпващ от сладките пари на наргиле и отпиващ арабски чай.

— Седнете — покани ме той. — И си свалете обувките. Пийнете един чай. — Пул махна на сервитьора и поръча, без да изчака съгласието ми. — Жалко, че няма да останете по-дълго — добави.

— Да, така е — казах, като се опитвах да прикрия липсата си на ентусиазъм по отношение на втория голям северноафрикански град, който бях видял за един ден.

— Донован ви е резервирал стая в хотел „Шепърдс“ в Кайро, където, ако всичко е наред, ще се срещнете за обяд утре. Късметлия сте вие. И аз не бих имал нищо против един уикенд в „Шепърдс“.

— Имате ли някаква представа колко време ще останем там?

— Донован каза най-малко четири или пет дни.

— Имам едно старо гадже в Кайро. Чудя се дали не бих могъл да й пратя телеграма.

— Няма проблем. Ще ви съдействам.

— Бих искал да пратя съобщение и до Вашингтон.

— Момиче във всяко пристанище, а?

— Не, не, съобщението е до службата ми. Надявам се някой от колегите там да провери подробностите около един смъртен случай. — И разказах на Пул за изчезването на Тед Шмид и смъртта на съпругата му при автомобилна злополука.

— Добре. Ще видя какво мога да организирам. Влиза в обслужването. Е, какви са плановете ви? Нещо по така за тази вечер? Ще се радвам да ви покажа руините. Както и един-два клуба, които харесвам.

— Бих искал, наистина. Но ще има вечеря в „Ла Марса“. Синът на Хопкинс, двете момчета на Рузвелт и бащите им. Изглежда, че и аз съм поканен.

— Онзи простак Елиът само за това говори през последните дни. Викаме му Слабоумния Рузвелт. Откакто е тук, се чука наред с личния състав на британския женски армейски корпус. Няма лошо, ако си анонимен като мен, самият аз вече завързах няколко интересни познанства тук. Но не може да ти се размине с такова поведение, когато татко ти е президентът на Съединените щати, а у дома те чакат жена и три деца.

— Е, знаете как е със синовете на известни бащи. Вижте, ще ми се да ви помоля за още една услуга. Покрай цялото това пътуване поизгубих представа какво става в Германия. Чудех се дали не бихте ме насочили към някой късовълнов приемник. Радио, което да послушам насаме. По възможност на слушалки — за да не реши някой, че съм немски, шпионин.

— Мога да направя дори нещо повече — каза Пул. — В случай че сте съгласен на разходка с кола в пустинята. Не е далеч — десетина мили.

С прашното пежо 202 на Риджуей Пул поехме северно от града по шосето Бизерте, през военни гробища и струпани по полетата купчини от повредено артилерийско снаряжение и използвани амуниции. В небето над нас като ръждиви стършели гърмяха изтребители на Осма американска военновъздушна бригада на път към цели в Италия.

Когато наближихме Протвил, който беше крайната ни цел, Пул обясни, че имал много приятели в Първа американска противоподводничарска дивизия, разквартирувана в сграда, заемана по-рано от Луфтвафе.

— Там имат немско радио — поясни той. — При това в прекрасно състояние. Истинска красота. А радистът ми е приятел отпреди войната. Не мисля, че ще има нещо против да използвате радиото. Пристигнахме.

Пул посочи четири бристол бофайтъра на кралския военновъздушен флот и десетина американски В–24. Като част от военновъздушните сили по крайбрежието на Северозападна Африка, самолетите В–24 имаха задачата да прехващат и унищожават вражески подводници между Сицилия и Неапол, както и западно от Сардиния, и да осигуряват въздушен ескорт на съюзнически кораби. Заварихме дивизията в празнично настроение. Един от американските В–24 беше свалил „Фок Вулф 200“, немските самолети за далечни полети, и в момента флотски патрул претърсваше залива Хамамет за оцелели германци.

— „Фок Вулф 200“ — казах замислено аз, след като Пул ме запозна с приятелите си. — Този тип самолети рядко се появяват толкова далеч на юг.

— Прав сте — съгласи се лейтенант Спиц. — Обикновено ги пращат като морски патрули над Салерно и този навярно се е отклонил от курса си. Във всеки случай за нас това е голяма тръпка, особено покрай визитата на президента днес следобед.

— Президентът ще идва тук? Не знаех.

— Синът му, Елиът — неговата разузнавателна дивизия също е разквартирувана тук. Когато ви видяхме да идвате, помислихме, че сте авангардът на кортежа.

В същото време един камион с петнайсетина военни полицаи се появи по шосето, а след него още един.

— Е, това май са вашите хора — посочи Пул.

— Ще имам грижата да не ви притесняват — каза Спиц и ни заведе в малка бяла сграда, където се намираше радистката кабина, и ни остави в компанията на радиста, сержант Милър.

— Имаме си един „Торнистер Емфангер В“ — с гордост обяви Милър. — А също и най-добрия немски приемник, E52b „Кьолн“. Честотата се избира с онази продълговата топка вляво от индикатора. — Милър свърза чифт слушалки към радиото и включи R52. — Вече е нагласено на Радио Берлин, така че ви остава само да слушате. — И ми подаде слушалките.

Благодарих му и седнах пред радиоапарата. Хвърлих поглед на часовника си и си сложих слушалките с мисълта, че с малко късмет може да хвана следващата новинарска емисия. Пул и Милър излязоха навън да позяпат новопристигналите военни полицаи.

Докато „Айова“ прекосяваше Атлантика, „Вашингтон Таймс Хералд“ беше публикувал слуха, че в Кайро предстои да се проведе международна конференция от изключителна важност, и аз исках да разбера дали тези слухове са влезли в емисиите и на Радио Берлин. Бяха, естествено, при това с подробности. Радио Берлин не само съобщаваше, че Чърчил и Рузвелт планират да се срещнат с генерал Чан Кай Ши в Кайро, но и че конференция на Големите трима, „която да вземе решение за грандиозни военни планове срещу Германия“, ще се състои веднага след това на друго място в Близкия изток. Предвид всичко това едва ли можеше да се очаква, че срещата в Кайро не крие рискове за сигурността. А конференцията на Големите трима сега изглеждаше толкова секретна, колкото развод в Холивуд. Със същия успех Майк Райли можеше да е пратил комюнике до всички големи вестници в Щатите.

Продължих да слушам с надеждата да науча нещо повече и усилих звука, когато за кратко сигналът на Радио Берлин заглъхна. Или това поне се опитах да направя. Вместо това обаче успях да пусна говорещия на немски глас през главния високоговорител. При усилен почти до дупка звук ефектът беше като от реч на партийна вечеринка в Нюрнберг.

Като разбрах какво съм направил, се паникьосах, свалих си слушалките и се опитах да изключа високоговорителя. Уви, успях само да сменя станцията и новата отново беше на немски. Скочих и затворих прозореца преди за втори път да се опитам да изключа радиото. Още оглеждах трескаво радиоапарата, когато вратата се отвори с трясък и двамина от военната полиция нахлуха в стаята и насочиха карабините си към главата ми. Аз вдигнах инстинктивно ръце.

— Изключи го — изкрещя единият, сержант с лице като обрулена кафява тухла.

— Не знам как.

Полицаят вдигна предпазителя на карабината си.

— Господинчо, имаш пет секунди да го изключиш, иначе се брой мъртъв.

— Аз съм офицер от американското разузнаване — изкрещях му на свой ред. — Такава ми е шибаната работа, да слушам немските радиоемисии.

— А моята работа е да защитавам задника на президента от немски атентатори — не ми остана длъжен сержантът. — Така че изключи проклетото радио.

Обърнах се към апарата, дал си най-после сметка, че се намирам в съвсем реална опасност. Наричаха го „приятелски огън“ — когато те убият собствените ти хора. Което едва ли беше голяма утеха за убития. Канех се да изпробвам друго копче, когато военният полицай каза:

— И да не си се опитал да пратиш сигнал някому.

Поклатих глава и без изобщо да знам какво правя, отстъпих назад, като продължавах да стоя с вдигнати ръце. Нямам никакво извинение за малодушното си поведение в онзи момент, освен че понякога малко се изнервям — например, когато някой тъп, нетърпелив да натисне спусъка мургав селянин от Оклахома е насочил заредена пушка към главата ми. Виждал съм металната дупка в края на дървената част. Прилича на големия вашингтонски тунел.

— Ти се опитай да го изключиш — извиках му аз. — Това радио не е мое и не знам как се изключва.

Сержантът от военната полиция се изплю ядно на пода, направи крачка напред и стреля два пъти в радиото, с което прекрати завинаги немското предаване.

— Защо ли не се сетих за това? — саркастично подхвърлих. — Да застрелям радиото. Ей сега ще ти намеря някой немски вестник да застреляш и него.

— Арестуван си, господинчо — оповести полицаят, сграбчи едната ми ръка за китката и грубо ми надяна белезници.

— А бе, момчета, вас обучават ли ви да мислите, когато стоите прави? — попитах аз.

Двамата военни полицаи ме изкараха навън и ме поведоха към групата джипове, паркирани междувременно в средата на военновъздушната база. Малко по-далеч, заобиколен от още военни полицаи и неподозиращ за разиграващата се драма, президентът инспектираше дивизията на полковник Рузвелт. Но когато наближихме първата група джипове, видях агентите Рауф и Поликовски да захвърлят цигарите си и да тръгват към нас.

— Кажете на двамата клоуни да ми махнат белезниците — рекох им аз.

— Този го хванахме да използва немско радио — докладва полицаят, който беше произвел двата изстрела.

— Ако го слушаш, излиза, че съм съобщил на Хитлер телефонния номер на президента.

— Може пък точно това да си направил — ухили се самодоволно сержантът.

— Слушах немски новинарски емисии. На късовълнов приемник. Не предавах съобщение. Аз съм офицер от ССД, това ми е работата.

— Покажете ни — нареди Рауф на военните полицаи, и мен, все така с белезници, ме поведоха грубо назад към радистката сграда.

— Това наистина е немско радио — каза Рауф, оглеждайки апаратурата. — Лесно може да се изпрати съобщение до Берлин с тази техника.

— Вече не — възразих. — Нашият каубой заби два куршума в апарата. Слушай, Рауф, тук някъде има радист на име Милър. И лейтенант на име Спиц. Предполагам, че са от другата страна на пистата да позяпат президента. Те ще ви кажат, че немците са изоставили цялата тази апаратура, когато са се изтеглили. И както се опитвах да обясня на тези двамата преди малко, част от работата ми е да прослушвам немските радиоемисии. Това е една от съществените функции на разузнаването, която, надявам се, все още има своето място в света на тайните служби.

— О, да — каза Рауф. — И точно затова сега ми хрумва, че е доста странно съвпадението точно вие да разпространите слуха за немския шпионин, който уж пратил радиосъобщение от „Айова“.

— Хей, ама ти си прав — съгласи се Поликовски и запали цигара. — Той беше, вярно. Добър начин да прикрие факта, че самият той е немски шпионин. Нещо като двоен блъф.

Горд с теорията си, Рауф добави:

— А да не забравяме и за онзи тип, Шмид. С него бяхте в една каюта на „Айова“, нали? Може да е разбрал, че сте немски шпионин, и точно това да се е канел да ни съобщи. Само дето вие сте го убили преди това.

— Слушайте какво ще ви кажа. Според новинарската емисия, която изслушах преди малко, немците знаят всичко за конференцията в Кайро. Освен това останах с впечатлението, че знаят доста и за другата, след нея. И ако аз бях командир от Луфтвафе в Северна Италия и разполагах с петдесет бомбардировача „Юнкерс 88“, сигурно вече щях да планирам нападение над „Мена Хаус“ в Кайро. Да, точно така. „Мена Хаус“. Немците знаят дори това — къде точно ще се проведе конференцията. При тези обстоятелства и най-елементарната предпазливост изисква да се промени мястото на срещата. Така че защо не съобщите това на Хопкинс и да видим какво ще каже той по въпроса.

Рауф ме претърси и намери пистолета ми.

— Виж ти, нашият разузнавач си е скрил и една ютийка.

— Това е на стандартно въоръжение сред офицерите от ССД. Няма начин да не го знаете.

— Знам само, че ще ви се наложи да дадете някои обяснения, професоре — каза Рауф. — При това не за смисъла на живота.

— За смисъла на живота? Ама че сте, агент Рауф. Май пак четете книга, срамота.