Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (9)

Мелкиседек

Третата беше Лоти. Тя беше мъничка и не знаеше какво е това нещастие. Недоумяваше от промяната, която беше станала с нейната млада втора майка. Беше чула да казват, че на Сара са се случили необикновени неща, но не можеше да разбере защо се промени и видът й, защо носи стара черна рокля и влиза в класната стая само за да учи другите, а не да седи както по-рано на почетното място и самата тя да учи. Малките много си шушукаха, когато узнаха, че Сара не живее вече в стаята, където се бе разполагала дълго време с Емили. Най-лошото за Лоти бе, че Сара отговаряше много сдържано, когато й задаваха въпроси.

— Сара, много ли си бедна сега? — я попита Лоти поверително първата сутрин, когато Сара влезе да занимава малките по френски.

— Вярно ли е, че си обедняла като просякиня? Не искам да си бедна като просякиня.

Тя имаше вид, като че ще се разплаче и Сара побърза да я успокои.

— Просяците нямат никакъв подслон, а аз имам къде да живея.

— Но къде живееш? — настояваше Лоти. — В твоята стая спи новата ученичка и вече не е никак хубава.

— Аз живея в друга — каза Сара.

— Хубава ли е? Искам да я видя.

— Не говори — каза Сара. — Госпожица Минчин ни гледа. Ще ми се сърди, че ти разрешавам да шепнеш.

Сара беше забелязала, че за всичко държат нея отговорна — и когато децата не внимават, и когато не слушат и говорят в час.

Но Лоти беше много решителна. Щом като Сара не искаше да й каже къде живее, тя щеше да разбере това по друг начин. Започна да се прилепва до по-големите ученички и да слуша какво си говорят. Разчитайки на сведения, които те несъзнателно изпускаха в разговорите си, късно един следобед предприе пътешествие, изкачи стълбите, съществуването на които не бе подозирала, и достигна до тавана. Пред нея се изправиха две врати една до друга и като отвори едната, видя обичната си Сара, застанала до една стара маса, загледана през прозореца.

Изплашена от това, че таванът е гол, грозен и отделен сякаш от целия свят, Лоти извика. Сара се обърна и на свой ред се изплаши. Какво ли щеше да стане сега? Ако Лоти започнеше да плаче и някой я чуеше, и двете ще бъдат загубени. Тя скочи от масата и се втурна към детето.

— Не плачи и не вдигай никакъв шум — замоли я тя. — Ще ми се карат, ако чуят, а днес цял ден ми се карат. Стаята ми не е толкова лоша. Оттук можеш да видиш много неща, които отдолу не се виждат.

— Какви неща? — запита успокоена Лоти с любопитство, което Сара умееше да възбужда дори у по-големите ученички.

— Комини — съвсем наблизо — с пушек, който се извива на кълба и облаци и отива към небето. Лястовички, които подскачат наоколо и си говорят една на друга, като хора. Други тавански прозорци, през които всеки миг може да надникне някоя глава, която не знаеш кому принадлежи. И всичко това е толкова високо, сякаш е някакъв друг свят.

— Нека да видя! — извика Лоти. — Повдигни ме да погледна!

Сара я повдигна. Те се покатериха заедно на масата, надвесиха се през капандурата и загледаха навън.

Пред очите им се откри необикновен свят. Лястовичките, които бяха свикнали да стоят на покрива, чуруликаха и подскачаха наоколо без страх. Две от тях кацнаха на върха на най-близкия комин и се скараха жестоко, докато едната накълва другата и я пропъди. Таванският прозорец на най-близкия покрив бе затворен, защото съседната къща беше празна.

— Бих искала някой да живее там — каза Сара. — Толкова е близо, че ако там имаше някое малко момиче, щяхме да си говорим от прозорците и да се прекачваме през тях, ако не ни е страх, че може да паднем.

Оттук небето изглеждаше много по-близо, отколкото откъм улицата, и Лоти бе очарована. От таванския прозорец между комините нещата, които ставаха долу, изглеждаха като недействителни. Те забравиха за съществуването на госпожица Минчин, на госпожица Амилия и класната стая. Шумът, който вдигаха колите на площада, достигаше до тях като от някакъв друг свят.

Те започнаха да хвърлят трохи на лястовичките и се забавляваха, като ги гледаха как отначало се страхуват да се приближат. Лоти бе така възхитена, че почти забрави първото си неприятно впечатление от тавана. Наистина, когато бе свалена от масата и се върна, така да се каже, към земния свят, Сара успя да й покаже много хубости в стаята, които тя самата никога не би и помислила, че съществуват.

— Стаята ми е толкова малка, а е толкова високо над всичко — каза тя. — Прилича почти на гнездо върху някое дърво. Виж, едва може да се изправи човек в този край на стаята. И когато наближава денят, мога да лежа в леглото и да гледам направо небето през капандурата. То прилича на квадратен къс светлина. Преди да се покаже слънцето малки розови облаци плуват наоколо и имам чувството, че мога да ги достигна. А когато вали дъжд, капките чукат ли чукат, като че ли разправят нещо хубаво. Когато има звезди, можеш да лежиш и да се мъчиш да преброиш колко се побират в този квадрат. Той събира много. И после, погледни тази малка ръждясала камина. Ако беше почистена и имаше в нея огън, представи си само, колко хубаво щеше да бъде. Виждаш, че наистина това е една хубава малка стая.

Сара се разхождаше из малкото пространство, като водеше Лоти за ръка и придружаваше с движения всичко, което разказваше. Тя караше Лоти почти да го вижда. Лоти можеше винаги да повярва това, което Сара и рисуваше.

— Представи си — продължаваше тя, — че на пода има дебел, мек, син индийски килим; че в този ъгъл има меко канапе с възглавници, на които можеш да се свиеш, а над него — полица с книги, които можеш лесно да достигнеш. Може да има и кожа, постлана пред камината, и ковьори по стените, които да закриват мазилката, също картини. Те ще бъдат малки, но хубави. Ще има една лампа с тъмнорозов абажур. По средата маса, с прибори за чай. Ще има и тумбесто медно чайниче, къкрещо на огъня. Леглото ще бъде съвсем друго. То ще е меко и покрито с хубава копринена покривка. А може би ще успеем да примамим лястовичките и да станем такива приятелки с тях, че те да идват да кацат на прозореца и да искат да ги пуснем вътре.

— Сара! — извика Лоти. — Искам да живея тук.

След като Сара я убеди да слезе долу и й показа пътя, тя се върна обратно на тавана, застана в средата на стаичката и се огледа наоколо. Очарованието от това, което бе измислила заради Лоти, беше изчезнало. Леглото бе твърдо и покрито с мръсен дюшек. Варосаната стена на места бе изкъртена, подът бе студен и гол, камината ръждива, а строшеното столче, катурнато настрана върху счупения си крак. Тя седна на него за няколко мига и отпусна глава в ръцете си. Фактът, че Лоти бе идвала и си бе отишла, правеше нещата да изглеждат по-лошо — също както затворниците се чувстват по-изоставени, когато ги посетят и си отидат, а тях оставят в килията.

Изведнъж вниманието й бе привлечено от слаб шум близо до нея. Тя вдигна глава да види откъде идва и ако беше някое нервно дете, сигурно щеше бързо да скочи от счупеното столче. Един голям плъх се беше изправил на задните си крака и душеше въздуха с любопитство. Няколко трохи бяха паднали на пода и го бяха привлекли да излезе от дупката си.

Той имаше толкова странен вид и така приличаше на джудже със сиви мустаци, че Сара бе смаяна. Гледаше я с блестящите си очи, сякаш я питаше нещо. Хрумна й една странна детска мисъл.

— Сигурно не е лесно да бъдеш плъх — размишляваше тя. — Никой не те обича. Хората скачат, бягат и крещят: „О, ужасен плъх!“ Не бих искала хората да крещят, да скачат и да викат: „О, ужасна Сара!“, когато ме видят и да ми поставят капани, уж ми предлагат угощение. Съвсем друго е да си лястовичка. Но никой не пита този плъх, дали е искал да бъде плъх, когато е бил сътворен. Никой не казва: „Не би ли предпочел да бъдеш лястовичка?“.

Сара продължи да седи така спокойно, че плъхът започна да добива смелост. Той се беше уплашил много от нея, но може би подобно на лястовичка, имаше сърце, което му подсказваше, че тя не е някое грабливо същество. Той беше много гладен. Имаше жена и много деца в стената и през последните дни беше много нещастен. Беше оставил децата да плачат горчиво, решен да рискува за няколко трохички, затова предпазливо стъпи и на предните си крака.

— Ела — каза Сара, — аз не съм капан. Затворниците в Бастилията обичаха да се сприятеляват с плъховете. Да предположим, че ще се сприятелим.

Как става така, че животните разбират някои неща? Всеки случай, сигурно е, че разбират. Може би има някакъв език, който не е съставен от думи и който е понятен за всеки на света. Може би във всяко нещо има скрита душа и тя може да говори беззвучно на всяка друга. Както и да е, в този миг плъхът разбра, че е спасен. Той схвана, че това малко човешко същество, което седи на червеното столче, няма да скочи и да го подплаши с диви, остри викове или да хвърли тежки предмети по него, които, ако не успеят да го улучат и да го сплескат, биха го накарали все пак да се върне бързешком в дупката си. И така, той се приближи полека до трохите и започна да ги яде. При това поглеждаше всяка троха, а след това Сара, както правеха лястовичките, и в очите му се четеше молба за прошка, която я трогна. Тя седеше и го гледаше без да се помръдне. Една троха бе много по-голяма от другите — всъщност, едва ли можеше да се нарече троха. Ясно беше, че много я иска, но беше близко до столчето, а той бе все още доста боязлив.

— Сигурно иска да я занесе на семейството си в стената — мислеше Сара. — Ако никак не мърдам, може би ще дойде и ще си я вземе.

Тя едва дишаше. Това, което ставаше, беше много интересно за нея. Плъхът се примъкна малко по-близо и изяде още няколко трохички, после спря и започна да души, като поглеждаше към нея крадешком. След това се спусна върху парчето и, щом го завладя, избяга назад към стената, промъкна се през една пукнатина на долапа и изчезна.

Една вечер, няколко дни по-късно, Армангард успя да се измъкне и да отиде на тавана. Когато почука на вратата с върха на пръстите си, Сара не отвори веднага. В стаята цареше такава тишина, че Армангард помисли, че Сара е заспала. После, за своя изненада, я чу да се смее тихо и да говори ласкаво на някого.

— Хайде! Вземи това и си върви вкъщи, Мелкиседек! Върви при жена си!

Веднага след това Сара отвори вратата и видя Армангард, която стоеше до вратата с очи, пълни с ужас.

— Но, Сара, с кого… с кого говориш? — попита задъхана тя.

Сара я придърпа в стаята.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да се уплашиш и няма да пищиш, иначе няма да ти кажа — отговори тя.

Армангард чувстваше, че веднага ще заплаче, но успя да се овладее. Вече беше забелязала, че на тавана няма никой. А Сара без всякакво съмнение говореше на някого. Дойде й на ум за духове.

— Значи то е нещо, което може да ме изплаши? — каза тя страхливо.

— Някои наистина се боят — каза Сара. — И аз се боях отначало, но вече не.

— Дух ли бе това? — продължи разтреперана Армангард.

— Не — каза Сара със смях. — Това беше моят плъх.

Армангард подскочи и се намери върху твърдото легло. Тя подгъна крака под нощницата и червения шал, който я загръщаше. Не пищеше, но се задъхваше от страх.

— Страхувах се, че ще се уплашиш — каза Сара. — Но не бива.

Отначало Армангард беше така уплашена, че просто остана свита на леглото, но спокойното лице на Сара и разказът й за първото появяване на Мелкиседек й дадоха кураж. Армангард започна да се смее.

— Когато говориш за нещо — каза тя, — то изглежда, като че ли е действително. Ти говориш за Мелкиседек, сякаш е разумно същество.

— Той е разумно същество — каза Сара. — Той огладнява и се плаши точно като нас; женен е и има деца. Откъде можем да знаем, че и той не си мисли различни неща, като нас? Очите му гледат като на разумно същество. Затова му измислих и име.

Сара седна на пода по обичайния си начин, като обгърна коленете си.

— Освен това — продължи тя, — той е плъх на Бастилията, изпратен като приятел. Винаги мога да намеря нещо, което готвачката е захвърлила, а то е достатъчно за него.

— Тук все още ли е Бастилията? — попита Армангард. — Продължаваш ли да си фантазираш, че това е Бастилията?

— Почти винаги — отговори Сара. — Понякога се мъча да си представя, че това е някое друго място, но по-лесно е да си мисля за Бастилията, особено когато е студено.

В този момент Армангард почти скочи от леглото. Беше се изплашила от звука, който чу. Бяха две ясни почуквания на стената.

— Какво е това? — извика тя.

Сара стана от пода и отговори тържествено:

— Това е затворницата от съседната килия.

— Беки! — извика Армангард възхитена.

— Да — отговори Сара. — Слушай! Двете почуквания означават: „Затворничке, там ли си?“

В отговор тя самата почука три пъти на стената.

— Това значи: „Да, тук съм и всичко е наред“.

От стената на Беки се дочуха четири почуквания. Сара обясни, че това значи: „Тогава, приятелко по страдания, ще спим спокойно. Лека нощ“.

Армангард засия от възхищение.

— Сара, мила — пошепна радостно тя, — това е като приказка!

— Това наистина е приказка — каза Сара. — Всичко е приказка. Ти, аз, госпожица Минчин — всичко.

Тя седна отново и започна да говори, докато Армангард забрави, че и тя е нещо като избягала затворница, така че Сара трябваше да й напомни, че не може да остане в Бастилията цяла нощ, че трябва да се промъкне безшумно долу и да се мушне тихо в празното си легло.