Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (8)

На тавана

Сара не можеше никога да забрави първата нощ, прекарана на тавана в безумна съвсем не детска тъга. Но тя не каза никому нищо за това, защото никой нямаше да я разбере. Добре бе, че поне като лежеше будна в тъмнината, вниманието й се отвличаше от необичайната обстановка. Ако малкото й тяло не й напомняше за действителността, мъката, която преживяваше, щеше да бъде прекалено голяма, за да я понесе. Все пак, когато започна да се съмва, тя едва съзнаваше, че има тяло. Не помнеше нищо, освен едно.

— Татко е умрял! — шепнеше тя. — Татко е умрял!

Много по-късно Сара забеляза, че леглото й е толкова твърдо, че не си струваше да търси удобно място за почивка, че тъмницата тук е като че ли много по-гъста, отколкото другаде, че вятърът вие по покрива между комините, сякаш някой ридае високо. Имаше и нещо по-лошо. Това бяха боричканията, дращенето и писукането в стените и зад долапите. Тя знаеше какво е това, защото Беки й ги бе описвала: това бяха плъхове и мишки, които или се биеха помежду си или си играеха. Тя дори чу как от време на време те прекосяват пода и после си спомняше, че когато ги бе чула за пръв път, бе подскочила и седнала трепереща в леглото. Когато след това легна отново, тя закри главата си със завивката.

Промяната в нейния живот не можеше да стане постепенно: тя настъпи изведнъж.

Мариета напусна къщата на другата сутрин. Погледът, който Сара хвърли към своята стая, когато минаваше покрай отворената врата, й показа, че всичко вътре е променено. Украшенията и изящните предмети бяха махнати и в един ъгъл бе поставено легло: стаята беше превърната в нова спалня за ученички.

Когато слезе долу на закуска, видя, че мястото й до госпожица Минчин е заето от Лавиния. Госпожица Минчин и каза студено:

— Сара, трябва да започнеш да изпълняваш новите си задължения. Ще стоиш с малките на една по-малка маса. Ще ги усмиряваш, ще гледаш да се държат добре и да не разсипват храната си. Трябваше да слезеш по-рано. Ето, Лоти вече си разля чая.

Това бе началото. Всеки следващ ден към задълженията й се прибавяха нови. Тя преподаваше френски на малките, изпитваше ги и по другите предмети. Това бяха най-приятните й задължения. Откриха, че може да бъде използвана за още много работи. Можеше да я пращат на пазар винаги и по всяко време. Караха я да прави неща, които другите не искаха да вършат. Готвачката и слугините подражаваха на госпожица Минчин и с радост заповядваха на „малката“, на която така угаждаха по-рано. Те далеч не бяха от най-добрите слугини и нямаха нито добри обноски, нито добри характери, затова беше добре да имат някого под ръка, на когото при случай да могат да хвърлят вината.

Първите месец-два Сара мислеше, че нейната готовност да върши всичко колкото се може по-добре, нейното мълчание при упреците, ще смекчат тези, които се отнасят толкова зле към нея. Дълбоко в гордото си сърце тя искаше да им покаже, че се мъчи да припечелва прехраната си и че не приема милостиня. Скоро обаче разбра, че това не трогва никого. И колкото повече искаше да направи всичко, както са й казали, толкова повече немарливите слугини ставаха по-взискателни, а сърдитата готвачка по-отмъстителна.

Ако Сара беше по-голяма, госпожица Минчин щеше да й разреши да преподава на по-големите ученички и така щеше да спести пари като освободи някоя учителка. Но докато беше още малка и с детински вид, тя беше по-полезна като момиче за пазар и прислужничка за обща работа. Едно обикновено момиче за пазаруване не можеше да бъде така умно и благонадеждно. На Сара можеха да се поверяват мъчни задачи и сложни поръчки. Тя можеше дори да плаща сметки и същевременно да бърше прах и да подрежда стаите.

С нейните собствени занимания беше свършено. Не я учеха нищо и само след дълги дни, прекарани в работа и тичане напред-назад по заповед на кого ли не, й позволяваха неохотно да отиде в празната класна стая, пълна с куп стари книги, и да учи самичка през нощта.

— Ако не си преповтарям това, което вече съм научила, може би ще го забравя — казваше си тя. — Аз съм почти слугиня в кухнята и ако стана прислужничка, която не знае нищо, ще заприличам на бедната Беки!

Едно от най-интересните неща в новия й живот бяха променените й отношения с ученичките. Докато преди за тях Сара беше нещо като малка царска особа, сега не можеше да се смята равна на тях. Караха я да работи толкова много, че почти нямаше случай да говори с някоя от ученичките; пък и скоро разбра, че госпожица Минчин предпочита Сара да живее по-настрана от тези, които пълнеха класната стая. Госпожица Минчин казваше, че не иска Сара да говори и да бъде близка с другите ученички. Това, че я беше приютила, бе съвсем достатъчно.

Сара не очакваше нищо повече и беше много горда, за да се мъчи да продължава да бъде близка с момичетата, които очевидно страняха от нея. Те бяха богати и за тях бе съвсем ясно, че когато говорят с едно момиче, което носи скъсани обувки и ходи по бакалниците, те всъщност разговарят с една слугиня.

— Като си помисля само, че тя беше момичето с диамантените мини — разправяше Лавиния. — Придава си много важност. И е по-странна от всякога. Никога не съм я обичала, но сега не мога да понасям начина, по който гледа хората без да говори — също като че ли ги изучава.

— Така е — каза Сара, когато чу това. — Гледам хората, защото искам да ги изуча. Наблюдавам ги и после мисля за тях.

Сара никога не правеше пакости. Тя работеше като истинска слугиня. Обикаляше из калните улици, натоварена с пакети и с кошници; измъчваше се с малките, които не внимаваха по време на уроците по френски. Тъй като дрехите й овехтяха и видът й беше доста запуснат, казаха й, че ще е по-добре да се храни долу. Отнасяха се с нея без капка загриженост. Сърцето й се изпълваше с мъка, но тя никога никому не каза какво чувства.

— Войниците не се оплакват — си казваше тя, стискайки зъби. — И аз няма да се оплаквам. Ще си представям, че водя някаква война.

Но имаше часове, когато детското й сърце можеше да напусне самотата. Това ставаше само, когато беше с Беки, Армангард и Лоти.

През първата нощ, прекарана на тавана, Сара изпитваше едно неопределено чувство на спокойствие при мисълта, че отвъд стената, в която се боричкаха и писукаха плъховете, се намира друго едно човешко същество. Това чувство укрепна през следващите нощи. През деня Беки и Сара рядко имаха случай да си поговорят. Всяка имаше собствени задължения и всеки опит за разговор можеше да се изтълкува като губене на време.

На разсъмване, преди да слезе долу да запали огъня в кухнята, Беки се вмъкваше в таванската стаичка на Сара, закопчаваше дрехите й и й помагаше с каквото може. При настъпване на нощта Сара неизменно чуваше плахото почукване на вратата, което означаваше, че Беки е готова да й помогне, ако има нужда. През първите седмици на скръб Сара се чувстваше извънредно сломена. Измина доста време преди да започнат да се срещат и да си ходят на гости. Сърцето на Беки й подсказваше, че когато човек е тъжен, най-добре е да го оставят на спокойствие.

Другата й приятелка беше Армангард, но преди да заеме мястото си, се случиха много неща.

Когато Сара започна да се събужда отново за действителността, тя забеляза, че е забравила за съществуването на Армангард. Те си бяха винаги приятелки, но Сара имаше чувството, че е много по-възрастна от нея. Наистина Армангард беше толкова глуповата, колкото и мила. Беше се привързала към Сара съвсем естествено. Ходеше при нея, за да й помага в уроците. Поглъщаше всяка нейна дума и я отрупваше с молби за приказки. Самата тя не можеше да каже нищо интересно. Беше от тези хора, които лесно се забравят в моменти на скръб. И Сара я забрави.

За това спомогна още нещо: Армангард трябваше внезапно да си отиде вкъщи за няколко седмици. Когато се върна, не видя Сара през първите два-три дни. Срещна я по-късно на стълбите с ръце, пълни с дрехи, които трябваше да бъдат закърпени. Тя се бе научила вече да кърпи. Беше бледа и не приличаше на себе си, а изпод късата, вехта рокля се показваха тънките й крака.

Армангард имаше мудна мисъл и не се сети веднага какво да каже. Знаеше какво се беше случило, но все пак никога не можеше да си представи, че Сара ще изглежда така — толкова странна и бедна. Тя избухна в нервен смях и запита без нужда, сякаш без да мисли:

— Сара, ти ли си?

— Да — отговори Сара. Тя крепеше купчината дрехи с брадичката си. Нещо в прямия й поглед накара Армангард да се обърка още повече. Тя почувства, че Сара е друго момиче, което никога не е познавала. Може би защото беше станала изведнъж бедна и трябваше да кърпи дрехи и да работи като Беки. Тя не знаеше какво да си говорят, запита я какво прави, а после като искаше да попита нещо по-приятелско и сърдечно, каза изведнъж:

— Много ли си нещастна?

Тогава Сара постъпи несправедливо. При тези думи на Армангард наболялото й сърце се разкъса и тя реши, че е най-добре да отмине едно такова глупаво същество.

— А ти как мислиш? — каза тя. — Да не би да мислиш, че съм много щастлива? — И мина покрай нея, без да каже нито дума повече.

С течение на времето Сара си даде сметка, че ако заради своето нещастие не беше забравила някои неща, може би щеше да разбере, че не бива да обвинява бедната Армангард за нетактичността й. При това, една мисъл, която й бе дошла при първата им среща и която я бе накарала да се изчерви, мисълта именно че и Армангард е като другите и сигурно няма да иска да си говорят, сякаш издигна преграда между тях за известно време. Когато се случеше да се срещнат, Сара отвръщаше поглед, а Армангард се вцепеняваше и не можеше да продума. Понякога си кимаха като се срещнат, но имаше случаи, когато не си разменяха дори и поглед.

С течение на времето Сара си даде сметка, че ако заради своето нещастие не беше забравила някои неща, може би щеше да разбере, че не бива да обвинява бедната Армангард за нетактичността й. При това, една мисъл, която й бе дошла при първата им среща и която я бе накарала да се изчерви, мисълта именно че и Армангард е като другите и сигурно няма да иска да си говорят, сякаш издигна преграда между тях за известно време. Когато се случеше да се срещнат, Сара отвръщаше поглед, а Армангард се вцепеняваше и не можеше да продума. Понякога си кимаха като се срещнат, но имаше случаи, когато не си разменяха дори и поглед.

— Ако не иска да говори с мене — мислеше си Сара, — аз ще се държа настрана.

По това време Сара и госпожица Минчин забелязаха, че Армангард е по-глупава от всякога и че има неспокоен и нещастен вид. Тя започна редовно да сяда превита на перваза на прозореца и да гледа мълчаливо навън. Веднъж, като минаваше покрай нея, Джеси се спря и я загледа с любопитство.

— Защо плачеш, Армангард? — запита я тя.

— Не плача — отговори Армангард със сподавен и треперещ глас.

— Разбира се, че плачеш — каза Джеси. — Ей сега се търколи по носа ти една едра сълза и капна от върха му. А сега се спуска друга.

— Остави ме на мира — каза Армангард. — Аз съм нещастна и никой не трябва да ми обръща внимание. — Тя обърна пълния си гръб, извади носната си кърпа и скри лицето си.

Вечерта Сара се прибра в таванската си стаичка по-късно от обикновено. Тя продължи да работи след часа, в който ученичките си лягаха, а след това бе учила в празната класна стая. Когато стигна до последното стъпало, забеляза с изненада лъчът светлина, който излизаше изпод вратата на стаичката.

— Никой не влиза там, освен мене — помисли си Сара, — но някой е запалил свещ.

Наистина, някой бе запалил свещ, поставена в свещник, като тези, които използваха ученичките. Този „някой“ седеше на счупеното столче. Беше в нощница, със заметнат червен шал. Това беше Армангард.

— Армангард! — извика Сара. Тя се изплаши много. — Ще си навлечеш беля.

Армангард скочи от столчето. Засуети се из стаичката с чехлите, които бяха твърде широки за нея. Очите и носът й бяха зачервени от плач.

— Знам, че ще си изпатя, ако ме открият — каза тя. — Но не искам да зная за това. Изобщо не ме интересува. Моля ти се, Сара, говори. Кажи ми какво има? Защо не ме обичаш вече?

В гласа й имаше нещо, което издаваше, че Армангард е развълнувана. Гласът на Сара беше същият, с който тя тъй мило и просто бе пожелала да бъдат „най-добри приятелки“. Нямаше и следа от начина, по който напоследък се беше държала.

— Аз те обичам — отговори Сара. — Но си мислех, че след като всичко е променено, може би и ти си се променила.

Армангард разтвори широко влажните си очи.

— Ти се беше променила. Ти не искаше да говориш с мене. Аз просто не знаех какво да правя.

Сара се замисли и разбра, че е сгрешила.

— Вярно е, че съм се променила — каза тя, — но не както ти мислиш. Госпожица Минчин не разрешава да говоря с момичетата. Повечето от тях сами не искат това. Мислех си, че може би ти не искаш. Затова се опитвах да те отбягвам.

Те се спогледаха и се хвърлиха в прегръдките си. Черната главичка на Сара полежа няколко мига отпусната върху рамото, покрито с червения шал.

След това седнаха заедно на пода. Сара прегърна с ръце коленете си, а Армангард се загърна в шала си. Тя гледаше с обожание странното лице с големите очи.

— Не можех да търпя повече — каза тя. — Ти сигурно можеш да живееш без мен, но аз без теб не мога да живея.

— Ти си по-добра от мен — каза Сара. — Аз бях горда и не исках да търся приятелки. И ето на, щом се сблъсках с изпитания, стана ясно, че не съм добро дете. Опасявах се, че това може да се случи. И може би — тя сбърчи чело, като размишляваше, — затова са ми изпратени. Но може би в това има нещо полезно.

Армангард разглеждаше с любопитство таванската стая.

— Сара, как е възможно да живееш тук?

Сара също се огледа.

— Възможно е. Представям си, че е място от някаква приказка.

Сара говореше бавно. За пръв път след сполетялото я нещастие въображението й започваше да работи.

— Някои хора са живели и на по-лоши места. Помисли си за затворниците в Бастилията!

— Бастилията! — прошепна Армангард, като я гледаше в унес.

Тя си припомни истории за френската революция, които Сара й беше разказвала. Само тя можеше да направи това.

В очите на Сара се появи добре познатият блясък.

— Да — каза тя, като обгърна коленете си. — Хубаво ще е да си представям, че съм там, че съм затворница в Бастилията, където съм прекарала много, много дълги години. Всички са ме забравили. Госпожица Минчин е тъмничарят, а Беки — Беки е затворена в съседната килия.

Армангард беше възхитена.

— Може ли да се промъквам тук вечер, когато няма опасност, и да слушам това, което си измислила през деня? Така ще станем по-близки приятелки от всякога.

— Разбира се — отговори Сара, като кимна с глава. — Приятелите се познават в нужда. Моето нещастие ми помогна да разбера колко си добра.