Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (2)

Урок по френски

Когато на другия ден Сара влезе в класната стая, момичетата я гледаха с широко отворени любопитни очи. Всички ученички — от Лавиния Хърбърт, която бе тринайсетгодишна и се мислеше за много голяма, до Лоти Лег, която бе само на четири и бе бебето на училището — бяха вече чули доста неща за нея. Те знаеха, че тя е ученичката, която госпожица Минчин смята за гордостта на пансиона. Две-три ученички бяха дори зърнали нейната прислужница, французойката Мариета, която бе пристигнала предишната вечер. Лавиния се беше изхитрила да мине край стаята на Сара, когато вратата бе отворена и беше видяла как Мариета отваря една кутия, пристигнала неотдавна от някакъв магазин.

— Беше пълна с дантели, с много дантели — шепнеше тя на приятелката си Джеси, като се навеждаше над учебника по география. — Видях като ги вадеше. Чух как госпожица Минчин каза на госпожица Амилия, че дрехите й са толкова много, че просто не подхождат на едно дете. Тя е облякла сега една от тези поли. Видях я като седна.

— Носи копринени чорапи! — прошепна Джеси и се наведе над учебника си по география. — Тя има малки крака! Никога не съм виждала толкова малки крака.

— О — смънка злобно Лавиния, — така са й направени обувките. Мама каза, че и големите крака могат да изглеждат малки, стига обущарят да умее да направи подходящи обувки. Мисля, че тя не е никак хубава. Очите й имат такъв странен цвят.

— Тя не е хубава като някои други — каза Джеси, — но човек неволно се извръща да я погледне повторно.

Сара седеше спокойно на мястото си и чакаше да й кажат какво да прави. Бяха я сложили близо до катедрата на госпожица Минчин. Тя не се смущаваше никак от погледите на ученичките. Това я интересуваше, тя наблюдаваше спокойно децата, които я гледаха. Питаше се, какво мислят за нея, дали се занимават с уроците си, дали някоя от тях има баща, който да прилича на нейния. Сутринта тя бе разговаряла надълго с Емили за баща си.

— Емили, той пътува сега по море — каза тя. — Ние двете трябва да бъдем добри приятелки и да си казваме всичко. Емили, погледни ме. Ти имаш най-хубавите очи, които съм виждала, жалко само, че не можеш да говориш.

Сара бе дете с въображение и една от чудните й мисли беше тази, че ще бъде много хубаво да си представя, че Емили е жива и че наистина чува и разбира. След като Мариета й помогна да облече ученическата тъмносиня рокля и завърза косата й с тъмносиня панделка, Сара отиде при Емили, която седеше на отделен стол, и й даде една книга.

— Можеш да четеш, докато съм долу — каза тя и като видя, че Мариета я гледа с любопитство, започна да й говори с много сериозен вид.

— Аз мисля, че куклите могат да вършат неща, които не искат да ни кажат. Вероятно Емили може да чете, да говори, да се разхожда, но не иска да върши това пред хората. Това е нейна тайна. Виждаш ли, ако хората знаеха, че куклите могат да вършат разни неща, те щяха да ги карат да работят. Затова те сигурно са се наговорили да пазят това в тайна. Докато стоим в стаята, Емили ще мълчи и ще гледа; но ако излезем, може би ще започне да чете или ще отиде да гледа от прозореца. И като чуе, че някой от нас влиза, ще бърза да си седне на стола и ще се преструва, че е била там през всичкото време.

— Колко е смешна! — каза си Мариета и като слезе долу разказа всичко това на главната прислужница.

Но тя беше започнала вече да обича това малко чудно момиче, което имаше такова умно лице и се държеше толкова възпитано. Дотогава тя се бе грижила за деца, които не бяха толкова учтиви. Сара бе наистина много внимателна и като говореше с нея, казваше мило и учтиво:

— Ако обичаш, Мариета. Благодаря ти, Мариета.

Мариета каза на главната прислужница, че Сара й благодари като на някоя дама.

— Прилича на истинска госпожица — добави тя.

Мариета беше много поласкана от новата си малка господарка и бе доволна от мястото си.

Седнали на чиновете си, момичетата продължаваха да гледат Сара с любопитство. В един момент госпожица Минчин почука важно по катедрата.

— Деца — каза тя, — искам да ви запозная с малката ви нова съученичка. — Всички деца станаха; стана и Сара.

— Надявам се, че ще бъдете любезни със Сара Крю; тя е дошла при нас от много далече — чак от Индия. След часа трябва да се запознаете с нея.

Ученичките се поклониха, Сара също им се поклони.

— Сара — каза госпожица Минчин, — ела тук при мене.

Госпожица Минчин бе извадила една книга от катедрата и я прелистваше. Сара се приближи почтително до нея.

— Тъй като баща ти е взел прислужница — французойка — започна тя, — аз предполагам, че той иска да научиш добре френски език.

— Той сигурно я е взел — каза тя, — защото е мислил, че ще я харесам.

— Струва ми се — каза госпожица Минчин с малко кисела усмивка, — че са те разглезили доста и винаги си мислиш, че хората правят това или онова, защото ти харесва на теб. Аз мисля, че баща ти е искал да научиш френски.

Ако Сара беше по-възрастна и не бе свикнала да бъде толкова учтива с хората, тя би могла да се обясни с много малко думи. Но сега чувстваше, че цялата се изчервява. Госпожица Минчин бе много строга и обичаше да се налага. Изглеждаше напълно уверена, че Сара не знае френски и нямаше смисъл да й се противоречи. А всъщност Сара знаеше френски от толкова малка, че не помнеше кога го е учила. Баща й много често и беше говорил на този език. Майка й бе французойка и капитан Крю обичаше нейния език така, че Сара го беше слушала постоянно и го знаеше много хубаво.

— Аз… аз не съм учила никога френски, но… но — започна тя, като се мъчеше свенливо да обясни.

Една от най-големите тайни болки на госпожица Минчин беше, че тя самата не говореше френски и искаше да скрие това. Затова нямаше никакво желание да говори на тази тема и да се излага на невинните въпроси на една нова ученичка.

— Достатъчно — каза тя със строга учтивост. — Ако не си учила, трябва да започнеш веднага. Учителят по френски, господин Дюфарж, ще дойде тук след няколко минути, а в това време прегледай тази книга.

Сара чувстваше, че бузите й горят. Тя седна на мястото си, отвори книгата и сериозно разгледа първата страница. Знаеше, че ще е неучтиво да се усмихва, а беше решила да не бъде неучтива. Недоумяваше, че я карат да чете една страница, на която пише, че „le pere“ значи „бащата“, и „la mere“ — „майката“.

Госпожица Минчин я погледна изпитателно.

— Сара, изглеждаш ми нещо сърдита — каза тя. — Съжалявам, че не ти се учи френски.

— Аз обичам този език — отговори Сара и поиска отново да обясни, — но…

— Не бива да казваш „но“, когато те карат да вършиш нещо — каза госпожица Минчин. — Продължавай да четеш.

И Сара започна да чете и вече не се усмихваше дори когато откри, че „le fils“ значи „синът“, и „le frere“ — „братът“.

— Когато дойде господин Дюфарж — помисли си тя — ще му обясня всичко.

Скоро господин Дюфарж пристигна. Беше приятен и интелигентен французин на средна възраст, който прояви интерес към Сара, която се мъчеше от учтивост да си дава вид, че е погълната от учебника.

— Това ли е новата ми ученичка, госпожице? — попита той госпожица Минчин. — Това е щастие за мен.

— Баща й, капитан Крю, настоява тя да учи френски, но се опасявам, че тя има детско предубеждение към него. Изглежда, че не желае да го учи — каза госпожица Минчин.

— Съжалявам за това, госпожице — каза той нежно на Сара. — Може би когато започнем да учим заедно, ще успея да ви докажа, че френският е чуден език.

Сара стана от мястото си. Беше почнала да се отчайва, като че ли беше почти опозорена. Тя погледна господин Дюфарж с големите си сиво-зелени очи и започна простичко да говори на хубав френски език. Обясни, че госпожица Минчин не я е разбрала. Тя не е учила френски така, от книга, но баща й и други хора са й говорили на този език и тя чете и пише на него, както чете и пише на английски. Баща й обича този език, обича го и тя. Майка й, която починала при нейното раждане, била французойка. Тя ще се радва да научи всичко, на което господинът би я научил, а това, което искала да обясни на госпожицата, било, че знае вече думите в тази книга — и тя показа учебника.

Когато Сара започна да говори, госпожица Минчин трепна доста силно и я загледа през очилата си почти сърдито, докато свърши. Господин Дюфарж се усмихна и усмивката му изразяваше голямо удоволствие. Когато слушаше този хубав детски глас да говори родния му език така хубаво и непринудено, той се почувства като в собствената си страна, която понякога, в мрачните и мъгливи лондонски дни, му се струваше безкрайно далече. Когато тя свърши, той взе книгата и се обърна към госпожица Минчин:

— Ах, мадам — каза той, — няма какво повече да я уча. Тя не е учила френски, тя самата е французойка. Говори отлично.

— Трябваше да ми кажеш — каза сърдито госпожица Минчин, като се обърна към Сара.

— Аз… аз се опитах — отговори Сара. — Но може би не съм започнала както трябва.

Госпожица Минчин знаеше много добре, че момичето се беше опитало и не то беше виновно, че не му позволиха да обясни. И когато видя, че ученичките слушат, и че Лавиния и Джеси се кискат зад френските си граматики, тя се разгневи.

— Тишина, момичета! — извика тя строго, като удари по катедрата. — Млъкнете веднага.

Оттогава госпожица Минчин започна да ненавижда новата си ученичка.