Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (10)

Господинът от Индия

Посещенията на тавана бяха много опасни за Армангард и Лоти. Те никога не бяха сигурни, че ще намерят там Сара и също не бяха уверени, че госпожица Амилия няма да предприеме проверка из спалните, когато се предполага, че ученичките спят. Затова техните посещения бяха редки и Сара живееше доста самотно. Животът й долу бе по-самотен, от този на тавана. Тя нямаше никого, с когото да говори. Когато я пращаха да пазарува, вървеше из улиците, натоварена с кошница или пакети, като се мъчеше да си задържи шапката, когато духаше вятър или чувстваше как водата се просмуква през обущата. Струваше й се, че самотата й става по-голяма сред тълпата хора, които бързо минаваха покрай нея.

През тези дни никой не се интересуваше от Сара, нито пък я забелязваше, когато бързаше по многолюдните улици.

Понякога, като минаваше покрай някоя витрина с огледала и се поглеждаше, облечена в износени и окъсели дрехи, тя не можеше да сдържа смеха си, но имаше и такива дни, когато лицето й пламваше, хапеше устни и обръщаше глава.

Вечер, когато минаваше покрай къщи с осветени прозорци, тя се взираше в топлите стаи и се забавляваше с това, да си представя разни неща за тези, които седяха пред запалените камини или около масите. Винаги я забавляваше това, да хвърли поглед в стаите, преди да затворят капаците. На площада, където живееше госпожица Минчин, имаше няколко семейства, с които бе станала почти близка, според нейните разбирания. Едното от тях, което обичаше най-много, беше нарекла голямото семейство или Монтморенси. То се състоеше от осем деца, майка, баща, баба и няколко слуги. Осемте деца бяха постоянно заети с нещо весело и подходящо за привичките на едно голямо семейство: излизаха на разходка или спретнати бавачки ги возеха в колички, излизаха с кола или с майка си. Вечер тичаха към вратата да посрещнат баща си и да го целунат, скачаха около него, дърпаха палтото му и търсеха да намерят нещо в джобовете му. Трупаха се по прозорците на детската стая, гледаха навън, бутаха се едно друго и се смееха. Сара ги беше обикнала и на всяко бе дала по едно име от книгите — все романтични имена. Дебелото бебе с дантелената шапчица бе Етълбърт; после идваха Розалинд Гладис, Гай Кларънс и така нататък.

Една вечер се случи нещо много смешно, макар в известен смисъл да не беше никак смешно.

Няколко от малките Монтморенси щяха да отиват очевидно на детско забавление и тъкмо когато Сара щеше да мине край вратата им, те пресичаха тротоара, за да се качат във файтона, който ги чакаше. Вероника и Розалинд, облечени в бели рокли, се качиха първи; след тях вървеше Гай Кларънс, който бе на пет години. Той бе такова хубаво момченце, с такива розови бузки и сини очи, и кръглата му главичка бе покрита с такива къдри, че Сара съвсем забрави кошницата и дрипавото си палто, забрави изобщо всичко, спря и го загледа.

Беше около Коледа и голямото семейство тъкмо беше слушало приказки за бедни деца, които си нямат майки и бащи, да им правят подаръци и да ги водят на театър. В приказките се разправяше за милостиви хора — понякога малки момчета и момичета със състрадателни сърца, които виждат бедните деца и им дават пари и подаръци, или пък им правят богати угощения. Същия този следобед Гай Кларънс се бе развълнувал до сълзи от една такава приказка и гореше от желание да намери някое бедно дете, да му даде парите, които имаше, и така да го осигури за цял живот. Защото той си мислеше, че парите, които има — а те бяха само шест пенса^[1] — можеха да гарантират вечно доволство. И тъкмо когато прекосяваше тротоара, забеляза Сара, която го гледаше жално.

Той помисли, че погледът й е толкова жален, защото не беше яла нищо може би от дълго време. Не знаеше, че тя изглежда така, защото жадува за приятелския, весел живот, който царуваше в този дом и за който говореше розовото лице; не знаеше, че тя има силно желание да го сграбчи в ръцете си и да го целуне. Той схвана само, че тя има големи очи, слабо лице и мършави крака, проста кошница и бедняшки дрехи. Бръкна в джоба си, извади монетата от шест пенса и тръгна милостиво към нея.

— Ето, бедно момиче — каза той. — Ето една монета от шест пенса. Давам ти я.

Сара трепна. Лицето й пламна, после пребледня и за миг почувства, че не би могла да приеме монетата.

— О, не! — каза тя. — Благодаря, не мога да приема, наистина не мога!

Гласът й така не приличаше на гласа на някое улично дете, държанието й беше толкова подобно на държанието на добре възпитано дете, че Вероника и Розалинд се надвесиха да слушат.

Но Гай Кларънс не искаше да му се месят в добрите дела. Той тикна монетата в ръката на Сара.

Лицето му беше толкова честно и добро, че Сара не можа да му откаже. Щеше да бъде жестоко да се покаже толкова горда. Тя надви гордостта си, но цялото й лице пламна.

— Благодаря — каза тя. — Ти си добро, много добро дете.

Когато файтонът потегли, децата заговориха за Сара. Начинът по който беше благодарила на Доналд (това беше истинското му име), ги караше да мислят, че Сара не е просякиня.

— Тя не говореше като просякиня — каза Нора (това бе истинското име на Розалинд) — и лицето й съвсем не приличаше на лице на просякиня.

— Освен това, тя не просеше — каза Джанет (така се казваше Вероника). — Страхувах се да не се разсърди, че я взимаш за просякиня.

Сара не узна нищо за този разговор, но от този момент голямото семейство започна да се интересува от нея така живо, както тя се интересуваше от него. Когато минаваше покрай къщата, на прозорците на детската стая се появяваха личица и около огъня се водеха много спорове за нея.

Тя успя да пробие дупка в монетата и я закачи на тясна панделка около врата си. Обичта й към голямото семейство растеше постоянно, както впрочем растеше привързаността й към всичко, което обичаше. Тя обикваше Беки все повече и повече. Започна да чака с нетърпение двете сутрини през седмицата, когато предаваше на малките френски в класната стая. Малките й ученички я обичаха и се бореха коя да седне по-близо до нея. Лястовичките й станаха такива приятелки, че когато заставаше на масата, промъкваше глава и рамене през таванския прозорец и свирваше, почти веднага чуваше шум от криле. Ято птички се явяваха и кацваха по керемидите, за да говорят с нея и да кълват трохичките, които им хвърляше.

Една сутрин, като завиваше покрай ъгъла на площада, след като беше ходила в бакалницата, месарницата и хлебарницата, видя, за своя голяма радост, че докато бе пазарувала, една кола, пълна с мебели, беше спряла пред съседната на пансиона къща. Пътната врата бе отворена и мъже по ризи влизаха и излизаха и пренасяха тежки пакети и мебели.

Сара се зарадва, че вече ще може да вижда още някой от таванския прозорец. Искаше й се да се присъедини към групата любопитни, които се бяха изправили на тротоара и наблюдаваха как внасят мебелите. Струваше й се, че като зърне мебелите, ще може да отгатне по тях нещо за хората, на които принадлежат.

„Масите и столовете на госпожица Минчин приличат на нея — мислеше тя. — Спомням си, че това бе първата ми мисъл, когато я видях, макар че тогава бях толкова малка. Сигурна съм, че голямото семейство има големи удобни кресла и канапета, а червените цветя по стените приличат на самите тях.“

Късно през деня изпратиха Сара до зарзаватчията за магданоз. Когато наближи външната стълба, сърцето й се разтупа като видя, че на тротоара бяха свалени от колата една хубава маса от много добре изработено дърво, няколко стола, параван, покрит с богата ориенталска бродерия. При вида им Сара си спомни за родината: тя бе виждала подобни неща в Индия.

Колите с мебели пристигаха, разтоварваха се, за да бъдат заместени от други, и така цял ден. От време на време Сара успяваше да види някои от мебелите, които внасяха в къщата. Стана ясно, че тя е отгатнала, че новопристигналите са богати хора. Всички мебели бяха скъпи и хубави, и голяма част от тях бяха в ориенталски стил.

— Някой от семейството трябва да е бил в Индия — мислеше си Сара. — Сигурно са свикнали с индийските предмети и ги обичат. Радвам се и ще си мисля, че са ми приятели, дори никой да не се показва на таванския прозорец.

Когато вечерта внасяше млякото за готвачката, видя, че се е случило нещо. Това възбуди още повече нейното любопитство. Хубавият човек, който беше бащата на голямото семейство, премина през площада най-естествено и изтича по стъпалата на съседната къща. Той стори това така, сякаш се чувстваше като у дома си. Остана вътре дълго и от време на време излизаше и даваше разпореждания на работниците, сякаш имаше право да върши това. Ясно беше, че той е в някакви близки връзки с новодошлите и се грижеше за техните работи.

Вечерта, след като си свърши работата, Беки влезе да види своята съседка и й донесе новини.

— В съседната къща е дошъл да живее един човек от Индия, госпожице — каза тя. — Не зная дали е черен или бял, но е от Индия. Той е много богат и господинът от голямото семейство му е адвокат. Той преживял много тревоги и от това се разболял и отчаял.

Беки поседя и говориха дълго за новодошлите: как ли изглежда той, каква е жена му, ако има жена, какви са децата му, ако имат деца. Сара разбра, че Беки си мисли, че всички са черни и с чалми.

След няколко седмици тяхното любопитство беше задоволено. Те узнаха, че новият обитател на къщата няма нито жена, нито деца. Беше самотен човек, нямаше никакво семейство и беше очевидно нещастен и не много добре със здравето.

Един ден пристигна файтон и спря пред къщата. Когато кочияшът слезе и отвори вратичката, господинът, който слезе пръв, бе бащата на голямото семейство. След това слезе една медицинска сестра в униформа и двама слуги. Те придружаваха господаря си и му помогнаха да слезе от колата. Той беше с измъчено и разстроено лице. Беше много, много слаб и обгърнат с кожи.

Помогнаха му да се изкачи нагоре по стълбите, а бащата на голямото семейство изглеждаше много загрижен. Скоро след това пристигна друг файтон и от него слезе един доктор, който също влезе в къщата. Навярно щеше да се грижи за него.

— Сара, в съседната къща е пристигнал един истински жълт човек — прошепна по-късно Лоти в час по френски. — Не мислиш ли, че е китаец? В географията пише, че китайците са жълти.

— Не, не е китаец — отвърна Сара шепнешком, — но е много болен.

Така започна историята с господина от Индия.