Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (3)

Армангард

Първата сутрин, когато Сара седеше близо до госпожица Минчин и чувстваше, че целият клас е зает само с това, да я наблюдава, тя изведнъж забеляза едно малко момиче, приблизително на нейните години, което я гледаше втренчено със светлите си и малко тъжни сини очи. Беше дебело, не изглеждаше кой знае колко умно, но в него имаше нещо добродушно. Русата му коса бе сплетена стегнато на плитка, завързана с панделка. Беше засукало тази плитка около врата си и хапеше края на панделката. Опряло лакти на чина, то гледаше с почуда новата ученичка. Когато господин Дюфарж започна да говори на Сара, момичето изглеждаше малко уплашено, а когато Сара излезе напред и му заговори направо на френски, дебелото малко момиче подскочи и цялото се изчерви от учудване. То бе плакало безнадеждно по цели седмици, защото не можеше да запомни, че „la mere“ значи „майката“ и „le pere“ — „бащата“. Сега беше дълбоко изненадано от това момиче на неговата възраст, което не само знаеше тези думи, но и както личеше, знаеше още много други и можеше да ги смесва с глаголи, сякаш това беше най-обикновена дреболия.

Момичето подскочи така силно и така захапа панделката на плитката си, че привлече вниманието на госпожица Минчин, която бе много сърдита и търсеше случай да се залови за някого.

— Сейнт Джон! — извика строго тя. — Какво означава това държание? Махни си лактите от чина! Извади си панделката от устата! Изправи се веднага!

При тези думи Сейнт Джон подскочи пак и когато Лавиния и Джеси се закискаха, силно се изчерви. Сара я видя и толкова я съжали, че започна да я харесва и пожела да се сприятелят. Такава си беше — обичаше да се намесва, когато виждаше, че засрамват или оскърбяват някого.

— Ако Сара бе момче и живееше преди няколко века — обичаше да казва баща й — щеше да тръгне с изваден меч да спасява и защитава всички, които се нуждаят от спасение и защита. Тя е готова да се застъпи винаги, когато види някого в нещастие.

И така, тя обикна пълничката малка Сейнт Джон и през цялата сутрин поглеждаше към нея. Забеляза, че уроците не са лесни за нея, особено тези по френски. Нейното произношение караше господин Дюфарж да се усмихва против волята си, а Лавиния и Джеси и другите по-възприемчиви момичета се кискаха или я гледаха с презрение и учудване. Но Сара не се смееше, а се мъчеше да си дава вид, че не чува, когато Сейнт Джон изопачава думите. Когато чуваше кискане и виждаше лицето на бедното объркано момиче, се ядосваше много.

— Какво смешно има тук? — казваше през зъби и се навеждаше над книгата си. — Няма нищо за смях.

Когато уроците свършиха и ученичките се събраха на групи и започнаха да разговарят, Сара потърси Сейнт Джон и като я намери в един ъгъл, отиде при нея и я заговори. Тя каза само това, което малките момичета си казват, когато искат да се запознаят, но у Сара имаше нещо хубаво и приветливо, и хората винаги го усещаха.

— Как се казваш? — попита Сара.

За да си обясним учудването на Сейнт Джон, не бива да забравяме, че за кратко време всяка нова ученичка представлява нещо неизвестно. За тази нова ученичка всички бяха говорили предишната нощ, докато заспаха изморени от вълнение и противоречиви истории. Запознанството с нова ученичка, която идва чак от Индия, не беше обикновена случка.

— Казвам се Армангард Сейнт Джон — отговори тя.

— А пък аз съм Сара Крю. Твоето име е много хубаво, като име от някоя приказка.

— Харесваш ли го? — запита с вълнение Армангард. — Аз харесвам твоето.

Най-неприятното в живота на Армангард бе, че имаше умен баща. Понякога й се струваше, че това е страшно нещастие. Бащите, които знаят всичко, които говорят седем-осем езика и имат много книги, които знаят наизуст, очакват децата им да знаят поне това, което е в учебниците им. Естествено е да искат и децата им да помнят няколко исторически събития, и да могат да напишат едно упражнение на френски. Армангард бе мъчение за господин Сейнт Джон. Той не можеше да разбере защо неговото дете е толкова невъзприемчиво и не напредва с уроците си.

— Тя трябва да бъде заставена да учи — бе казал баща й на госпожица Минчин.

Затова Армангард прекарваше по-голямата част от живота си в позор и сълзи. Учеше различни неща и веднага ги забравяше или ако помнеше каквото е учила, не го разбираше. Затова нямаше нищо чудно, че при запознанството си със Сара не можеше да скрие огромната си почуда.

— Ти говориш френски, нали? — каза почтително тя.

Сара седна до прозореца, подгъна крака и обхвана с ръце коленете си.

— Да, мога — отговори тя, — защото винаги съм слушала да говорят френски. И ти би могла да говориш, ако слушаше постоянно.

— Не — отговори Армангард. — Аз не бих могла никога да говоря френски.

— Защо? — запита Сара с любопитство.

Армангард поклати глава така, че плитката й се залюля.

— Ти ме чу преди малко — каза тя. — С мене е винаги така. Аз не мога да изговарям думите. Те са чужди за мен.

Армангард помълча малко и после добави с глас, пълен със страхопочитание:

— Ти си умна, нали?

Сара помисли малко.

— Не знам. Не мога да кажа.

След това, като видя тъжното изражение на кръглото месесто лице на Армангард, тя се изсмя и промени темата.

— Искаш ли да видиш Емили? — каза тя.

— Коя е тази Емили? — попита Армангард така, както беше попитала и госпожица Минчин.

— Ела в моята стая и ще я видиш — каза Сара и протегна ръка.

Те отидоха горе.

— Вярно ли е? — прошепна Армангард, когато минаваха през вестибюла. — Вярно ли е, че имаш собствена стая тук?

— Да — отговори Сара. — Татко помоли госпожица Минчин да ми отдели една стая, защото, когато играя съчинявам приказки и си ги разказвам, а се смущавам, ако някой ме слуша. Нищо не излиза, когато ме слушат.

Те бяха достигнали вече коридора, който водеше към стаята на Сара, и Армангард внезапно спря. Гледаше втренчено, задъхано.

— Ти съчиняваш приказки! — каза тя, като си поемаше дъх. — Можеш ли да ги съчиняваш така хубаво, както говориш френски?

Сара я погледна учудено.

— Та всеки може да съчинява приказки — каза тя. — Ти никога ли не си опитвала?

Сара сложи предупредително ръка върху ръката на Армангард.

— Да приближим много тихо до вратата — прошепна тя — и след това аз ще я отворя изведнъж. Така, може би, ще успеем да я заловим.

Сара се усмихваше и в очите й блестеше тайнствена надежда, която омайваше Армангард, макар че тя не знаеше кого иска „да залови“ Сара и защо иска да го хване. Но каквото и да искаше да каже, Армангард бе сигурна, че то е нещо много интересно. Затова, развълнувана от очакване, тя тръгна на пръсти след нея по коридора. Стигнаха до вратата без да вдигат ни най-малък шум. След това Сара рязко натисна дръжката и отвори широко вратата. Откри се спретната и тиха стая, в камината гореше весел огън. На един стол до огъня седеше чудна кукла, която като че ли четеше книга.

— Върнала се е на стола преди да можем да я видим — извика Сара. — Разбира се, те винаги постъпват така. Бързи са като светкавица.

Армангард погледна Сара, после куклата и след това пак нея.

— Може ли да ходи? — попита тя с притаен дъх.

— Да — отговори Сара. — Поне така мисля.

Армангард бе така смаяна от тази странна нова приятелка, че гледаше повече нея, отколкото Емили, макар Емили да беше най-хубавата кукла, която някога беше виждала.

— Да седнем — каза Сара — и ще ти разкажа как можем да правим нещата такива, каквито искаме да бъдат. Това е толкова хубаво. Емили, ти трябва да слушаш. Запознай се с Армангард Сейнт Джон. Армангард, това е Емили. Искаш ли да я вземеш?

— Може ли наистина? — попита Армангард. — Тя е толкова хубава! — И Емили се намери в ръцете й.

През краткия си живот Армангард не бе и сънувала за такъв час като тоя, който прекара със странната нова ученичка, преди да чуят да бие долу звънецът за обяд.

Сара седна на постелката пред камината и започна да й разказва разни неща. Тя седеше малко смутена, зелените й очи блестяха, а бузите й бяха пламнали. Сара разказваше приказки за пътешествия и за Индия. Най-очарователни за Армангард бяха приказките за кукли, които могат да ходят, да говорят и да вършат различни други работи, когато в стаята няма хора, но които трябва да пазят способностите си в тайна и затова се връщат „като светкавица“ по местата си, когато влезе някой човек.

— Ние не бихме могли да направим такова нещо. То е като магия — каза сериозно Сара.

Веднъж, когато разказваше как заедно с баща си са търсили Емили, Армангард видя, че изражението на Сара се променя. Над лицето й сякаш мина облак, който затъмни блясъка на очите й. Тя въздъхна дълбоко. Сара мислеше за баща си. Армангард смяташе, че ако Сара беше като всички други малки момичета, щеше изведнъж да заплаче и да захълца. Но това не ставаше.

— Да не те боли нещо? — осмели се да попита Армангард.

— Да — отговори Сара след кратко мълчание. После каза с тих глас, като се мъчеше да говори енергично. — Обичаш ли баща си? Обичаш ли го повече от всичко друго на света?

Армангард зяпна от учудване. Тя знаеше, че не прилича на едно възпитано дете от добър пансион да каже, че никога не й е идвало наум да обича баща си и че би направила всичко, само и само да не остане насаме с него дори за десет минути. Тя бе наистина в много неудобно положение.

— Аз… аз го виждам много рядко — каза нерешително тя. — Той е винаги в библиотеката — чете разни книги.

— Аз обичам моя баща повече от всичко друго на света — каза Сара, — затова ми стана мъчно. Той замина.

Тя сложи глава върху колената си и остана безмълвна в продължение на няколко минути.

„Тя ще заплаче“ — помисли си Армангард, обзета от страх.

Но Сара не заплака. Късите й черни къдри се спускаха покрай ушите й и тя седеше, без да продума. След това заговори, без да вдига глава.

— Обещах му, че ще понеса раздялата и наистина ще я понеса. Помисли си само какво трябва да понасят военните. Татко е военен. Ако има война, той ще трябва да извървява много път, да понася глад и жажда, а може би и дълбоки рани, но няма да каже нито дума.

Армангард само я гледаше и чувстваше, как започва много да я обича. Новата й приятелка бе толкова невероятна и така различна от останалите.

Изведнъж Сара вдигна глава, оправи къдрите си и се усмихна.

— Ще понасям болката си по-лесно, ако продължавам да ти разправям как карам себе си да вярвам, че нещата са такива, каквито ми се искат да бъдат — каза тя. — Така човек не забравя болката, но я понася по-лесно!

Армангард усети, че буца застава на гърлото й и че очите й се изпълват със сълзи.

— Лавиния и Джеси са най-добри приятелки — каза малко дрезгаво тя. — Искам и ние да бъдем най-добри приятелки. Искаш ли? Аз много те обичам.

— Много ми е приятно, че ме обичаш — каза Сара. — Човек е благодарен, когато го обичат. И аз те обичам. Да, ние ще бъдем приятелки. И знаеш ли какво? — лицето й изведнъж светна. — Мога да ти помагам да си учиш уроците по френски.