Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (6)

Диамантените мини

Скоро след това се случи нещо, което заинтересува не само Сара, но и цялото училище и стана предмет на разговор седмици наред. В едно свое писмо капитан Крю съобщи следната история. Негов бивш съученик го посетил неочаквано в Индия. Той притежавал обширни земи, където били открити диаманти и се заел да ги добива. Тази работа щяла да му достави несметни богатства и той искал приятелят му, капитан Крю, когото много обичал, да вземе участие в предприятието. Това поне разбра Сара от писмото.

Тя си представяше мините като вълшебни места и ги описваше на Армангард и Лоти като лабиринти в недрата на земята, където блестящи камъни покриват всичко и страшни чернокожи хора ги копаят с тежки мотики. Армангард се възхищаваше от разказа, а Лоти караше Сара да й разказва всяка вечер. Лавиния завиждаше на всичко това и каза на Джеси, че не вярва в съществуването на диамантени мини.

— Мама има диамантен пръстен, който струва много пари — каза тя. — А всъщност никак не е голям. Ако имаше диамантени мини, хората щяха да бъдат смешно богати.

— Но нали все пак трябва да се вземат отнякъде — каза Джеси. — Лавиния — добави тя като се закиска, — какво мислиш, че казват другите?

— Не знам и не искам да слушам повече за тази Сара.

— Добре. Но слушай, какво си представя Сара: тя си мисли, че е принцеса. Иска и Армангард да си представи, че е принцеса, но Армангард смята, че е много дебела, за да бъде принцеса. Сара казва, че няма значение как изглежда човек. Важно било какво мисли и какво прави.

— Тя сигурно ще се мисли за принцеса, дори ако е просякиня — каза Лавиния. — Хайде да й викаме ваше височество.

Уроците този ден бяха свършили и те седяха пред камината в класната стая. Това беше най-приятното време. Госпожица Минчин и госпожица Амилия бяха в своята стая и пиеха чай. През това време всички разговаряха и си разменяха тайни, особено ако по-малките ученички се държаха добре и не тичаха шумно напред-назад, както обикновено. Когато вдигнеха врява, по-големите ученички се намесваха, като им се караха и ги потупваха. На тях беше предоставено да пазят реда и се бояха, че ако не правят това, госпожица Минчин или госпожица Амилия ще влязат и ще прекъснат разговорите. Тъкмо когато Лавиния говореше, вратата се отвори и в стаята влезе Сара, а след нея Лоти, която имаше навика да върви подире й като кученце.

— Ето я, заедно с това ужасно дете! — каза шепнешком Лавиния. — Щом като толкова я обича, защо не я вземе в стаята си? Гледай как ще зареве за нещо след пет минути.

На Лоти изведнъж й се беше приискало да поиграе в класната стая и бе помолила Сара да дойде с нея. Тя се присъедини към една група малки ученички, които играеха в единия ъгъл. Сара седна приведена на прозореца и започна да чете една книга за френската революция. Тя се загледа в една тягостна картина, представляваща затворници в Бастилията.

Беше съвсем забравила, че се намира в класната стая, затова не й бе никак приятно, когато един вик на Лоти я стресна внезапно. Най-много мразеше да я обезпокоят, когато чете с увлечение някоя книга. Тези, които обичат да четат, знаят раздразнението, което обхваща човек в такъв момент. Тогава мъчно можеш да се въздържиш да не покажеш гнева си. Сара беше казала на Армангард, че в такива случаи започва да си мисли за други неща, за да не показва раздразнението си.

Тя трябваше да стори точно това, когато остави книгата на прозореца и скочи от удобното си място.

Лоти се пързаляше по пода на класната стая, с което разсърди Лавиния и Джеси, защото вдигаше шум. Накрая падна, удари си коляното и започна да пищи и да се мята. Едните се мъчеха да я утешат с ласки, а другите й се караха.

— Млъквай, ревло! Млъквай веднага! — заповяда й Лавиния.

— Не съм ревла! — виеше Лоти. — Сара, Сара!

— Ако не млъкне, госпожица Минчин ще я чуе — викаше Джеси. — Лоти, миличка, ще ти дам едно пени^[1].

— Не ти искам парите — хленчеше Лоти. Тя погледна коляното си и като видя там капка кръв заплака отново.

Сара прекоси стаята, коленичи до Лоти и я прегърна.

— Слушай, Лоти — каза тя. — Слушай, нали ми обеща?

— Тя казва, че съм ревла — плачеше Лоти.

— Но ако плачеш, ще бъдеш ревла наистина. Ти обеща.

Лоти си спомни, че беше обещала да не плаче, но предпочете да продължи.

— Аз си нямам майка, нямам никаква майка.

— Имаш — каза Сара весело. — Или може би вече си забравила? Нали знаеш, че Сара ти е майка? Не искаш ли Сара за майка?

Лоти се приближи до нея, почти утешена.

— Сега да седнем заедно до прозореца — продължи Сара — и аз ще ти разкажа една приказка на ухото.

— Ще ми разкажеш ли? — хлипаше Лоти. — Искаш ли да ми разправиш за диамантените мини?

— Диамантени мини ли? — прекъсна я Лавиния. — Как ми се иска да те напляскам, лошо, глезено момиче!

Сара се изправи бързо на крака. Трябва да кажем, че тя не бе ангел, пък и не обичаше никак Лавиния.

— Аз пък — каза тя малко разпалена — бих искала да те плесна, но няма да го направя. Не сме малки деца.

Лавиния използва случая:

— Ах да, ваше царско височество — каза тя, — вие сте принцеса, зная. Училището ще се прочуе, щом госпожица Минчин има за ученичка една царска особа.

Сара тръгна към нея с вид, сякаш ще й издърпа ушите. Да си фантазира различни неща бе радост в живота й. Тя никога не говореше за това на момичетата, които не обичаше, и си мислеше, че никой не знае, но ето че Лавиния я подиграваше за това почти пред цялото училище. Тя почувства как кръвта нахлува в главата й и бие в ушите й, но успя да се овладее. Ръката й се отпусна и тя застана за миг мирно. После заговори спокойно и отмерено. Бе вдигнала глава и всички я слушаха.

— Вярно — каза тя. — Понякога си представям, че съм принцеса и се опитвам да се държа като принцеса от приказките.

— Я гледай! — каза Лавиния. — Надявам се, че няма да ни забравиш, когато се възкачиш на престола.

— Няма — каза Сара и не промълви нито дума повече. Стоеше спокойна и втренчено гледаше Лавиния, докато тя не хвана Джеси за ръка и не излезе.

След тази случка момичетата, които й завиждаха, започнаха да я наричат „принцеса Сара“, като по този начин искаха да изразят презрението си. Тези пък, които я обичаха, я наричаха така в знак на обич. Към самата нея никой не се обръщаше с думата „принцеса“. Казваха й Сара, но тежестта на титлата се харесваше много на обожателките й, а госпожица Минчин не пропускаше да я спомене пред родителите, които посещаваха пансиона, като чувстваше, че така училището се прославя като пансион за знатни личности.

Запознанството на Беки със Сара през онзи мъглив следобед беше вече станало много сериозно, макар че госпожица Минчин и госпожица Амилия да не знаеха нищо за него. Бяха им казали, че Сара е мила с прислужничката, но те не знаеха нищо за прекрасните откраднати мигове, прекарани в Сарината стая, когато Беки с щастлива усмивка оставяше кофата с въглища, след като беше оправила със светкавична бързина горните стаи. През тези минути Сара й разказваше приказки и й даваше разни неща за ядене или пълнеше джобовете й за през нощта, когато Беки отиваше да си легне на тавана.

— Трябва да внимавам когато ям, госпожице — каза тя веднъж, — защото, ако направя трохи, идват плъхове да ядат трохите.

— Плъхове ли? — извика уплашена Сара. — Нима там има плъхове?

— Има, госпожице, много — отговори Беки спокойно. — По таваните винаги има плъхове и мишки, но човек свиква с шума, който правят. Не им обръщам внимание, ако не тичат по възглавницата ми.

— Не се ли плашиш? — запита Сара.

— Човек свиква с всичко — каза Беки. — И вие щяхте да свикнете, ако бяхте на мое място.

Понякога Беки не се осмеляваше да стои дълго в топлата светла стая. Тогава разменяха само по няколко думи и Сара пъхваше някоя малка покупка в старомодния джоб под полата на Беки, която беше вързана около кръста с ширит. Съществуването на Сара добиваше нов смисъл. Тя трябваше да търси и намира хубави неща за ядене, които могат да се правят на малки пакети. Тя свикна да се вглежда внимателно във витрините. Първия път, когато занесе вкъщи две-три банички с месо, тя чувстваше, че е направила откритие. Очите на Беки светнаха, когато й ги показа. Малко по малко Беки започна да изглежда не толкова недояла и изтощена, а кофата с въглища, като че ли не беше вече така непоносимо тежка.

Колкото и да бе тежка, и колкото гневът на готвачката и непосилната работа да се стоварваха на плещите й, нея я крепеше надеждата, че след обед ще намери Сара в стаята й. Достатъчно беше само да я види, не й трябваха баници с месо. Ако имаше време за някоя и друга дума, то това бяха винаги приятелски, весели думи, които стоплят сърцето, а ако имаше повече време, тогава Сара й разказваше част от някоя приказка или нещо друго, което тя после си спомняше и за което мислеше понякога, като лежеше будна в леглото си горе на тавана.

Няколко седмици преди тринайсетия си рожден ден Сара получи писмо от баща си, което очевидно не беше писано в обичайното за капитана бодро настроение. Той не се чувстваше много добре и бе явно преуморен от работата около диамантените мини.

„Сара, скъпа, трябва да разбереш — пишеше той, — че татко ти съвсем не е делови човек и цифрите и документите го изморяват. Всъщност той не ги разбира и всичко му се струва така необхватно. Може би това е така, защото имам треска. Едната половина на нощта прекарвам буден и се мятам насам-натам, а другата сънувам ужасни сънища. Ако беше тук малката ми господарка, щеше сигурно да ми даде някой внушителен и мъдър съвет. Нали, малка моя господарке?“

Една от многото му шеги бе и тази, да я нарича „малка господарка“, поради нейния така старомоден вид.

Той бе направил чудни приготовления за рождения й ден. Между другото беше поръчал една нова кукла в Париж, чийто гардероб щеше да бъде наистина нещо съвършено. Когато отговори на писмото, в което я питаше дали й харесва подаръка, думите на Сара му се сториха доста странни.

„Аз вече пораснах — пишеше тя — и никога няма да получа друга кукла. Тази ще бъде последната ми кукла. Това е многозначителен факт. Ако можех да пиша стихове, сигурна съм, че една поема за «Последната Кукла» би била много хубава. Но не мога да пиша стихотворения. Опитах се, но се получи смешно. Никой не може да заеме мястото на Емили, но въпреки това ще уважавам много «Последната Кукла». И съм сигурна, че в училище ще я обичат. Те всички играят с кукли, макар че някои от по-големите, особено петнайсетгодишните, си мислят, че са съвсем възрастни.“

Когато четеше това писмо в дома си в Индия, капитан Крю имаше силно главоболие. Масата пред него бе претрупана с хартии и писма, които го плашеха и изпълваха с ужас. Въпреки това, като четеше писмото, той се смя така, както не се бе смял от седмици.

— С всяка изминала година тя става все по-забавна — мислеше си той. — Дай Боже да потръгнат работите, за да мога да отида да я видя. Какво не бих дал, да почувствам ръцете й около врата си.

Рожденият ден щеше да се отпразнува много тържествено. Щяха да украсят класната стая и да устроят там увеселение. Кутиите с подаръци щяха да се отварят с големи церемонии, а в недостъпната стая на госпожица Минчин щеше да има голямо угощение. Когато дойде денят, в цялата сграда на училището цареше голямо вълнение. Никой не усети как мина сутринта, защото трябваше да се правят големи приготовления. Класната стая бе окичена с гирлянди от бръшлян, чиновете бяха наредени край стената и покрити с червени покривки.

Когато сутринта Сара влезе в стаята си, тя намери на масата малък пакет, обвит в кафява хартия. Знаеше, че това е подарък и си помисли, че може да отгатне от кого е. Отвори го внимателно. Вътре имаше възглавничка за карфички, направена от не съвсем чист червен бархет, а набодените по него черни топлийки образуваха думите „За много години“.

— Прекрасен подарък — възкликна Сара. — Но той много ме натъжава!

Миг след това тя се озадачи. Под възглавничката бе скрита картичка, на която бе написано чистичко „Госпожица Амилия Минчин“.

Сара я огледа от всички страни.

— Госпожица Амилия! — каза си тя. — Как е възможно това!

Точно в този момент чу вратата да се отваря предпазливо и видя Беки да наднича.

Лицето й сияеше от щастие. Тя се промъкна напред и застана, като дърпаше нервно пръстите си.

— Харесва ли ви, госпожице?

— Дали ми харесва — извика Сара. — Миличка Беки, ти самичка ли я направи?

Очите на Беки се бяха овлажнили от възторг. Тя изхълца нервно, но радостно.

— От бархет е и дори не е нов, но ми се искаше да ви подаря нещо и я изработих през нощта. Знаех, че ще можете да си представите, че е от сатен и с диамантени карфици. Аз сама се мъчех да си представя това, когато я шиех. А картичката, сбърках ли, като я поставих? Госпожица Амилия я беше хвърлила и понеже си нямам моя, а не беше добре без нищо, затова сложих нейната.

Сара се спусна и я прегърна. Тя не можеше да си обясни, защо нещо застана на гърлото й.

— Беки — извика тя, като се смееше тихо. — Колко те обичам, Беки, колко те обичам!

— О, госпожице! — задъхваше се Беки. — Благодаря ви много! Но не си струва, бархетът не беше нов.