Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (15)

Посетителят

Представете си, ако можете, как двете момичета прекараха останалата част от вечерта. Как се свряха при огъня, как махнаха капаците на приборите и намериха под тях топла, вкусна супа, която беше достатъчна да ги нахрани, сандвичи, препечен хляб, и сладкиши, достатъчни и за двете. И чаят беше толкова приятен, че нямаше нужда да си представят, че е нещо друго. Бяха стоплени, сити и щастливи. Като разбра, че постигналото я чудно щастие е действително, Сара се отдаде напълно на радостта си. Беше живяла толкова много с фантазии, че можеше лесно да приеме всички чудни неща, които се случиха.

— Не познавам никого на света, който би могъл да направи това — каза тя, — но трябва да има някой. Ето ни тук пред огъня, който е истински! Но който и да е, където и да се намира, той ми е приятел. Беки, аз имам някъде приятел.

Не може да се отрече, че като седяха пред горящата камина и ядяха хубавата, засищаща храна, двете момичета изпитваха възторг, примесен с учудване и се споглеждаха с известно съмнение.

— Мислите ли — прошепна Беки, — мислите ли, че всичко това ще изчезне, госпожице? Тя бързо налапа един сандвич. Ако това бе само сън, нямаше защо да се спазва приличие при яденето.

— Не, няма да изчезне — каза Сара. — Сега ям и мога да усещам вкус. Никога на сън човек не яде истински. Само си мисли, че яде. Освен това, аз постоянно се щипя и нарочно хванах преди малко един горещ въглен.

Сара почна да се оглежда из преобразената стая. Имаше достатъчно одеяла да си ги разделят с Беки. Тясното легло в съседната таванска стаичка беше толкова удобно, колкото Беки никога и не бе сънувала, че може да бъде.

Когато излизаше от стаята, Беки се обърна на прага и загледа с жадни очи.

— Дори да не намерим утре сутрин всичко това — каза тя, — то все пак бе тук тази нощ и няма никога да го забравя — тя разгледа всяко нещо, сякаш за да го запамети, и уверена в истинността на всичко, излезе.

Благодарение на тайнствените осведомителни връзки, които съществуват в училищата и между слугините, на сутринта всички вече знаеха, че Сара Крю е в крайна немилост, че Армангард е наказана и Беки може да бъде изпъдена от пансиона още преди закуска, ако изобщо можеше така изведнъж да се изгони едно слугинче. Това, разбира се, не се случи, тъй като госпожица Минчин не можеше така лесно да намери друго толкова безпомощно и невзискателно момиче, което да работи като роб за толкова малко пари. По-възрастните момичета в училището знаеха, че тя не пропъжда Сара по много сериозни съображения.

— Тя расте бързо и научава толкова много неща — каза Джеси на Лавиния, — че скоро ще започне да преподава и госпожица Минчин знае, че ще работи безплатно. Беше доста подло от твоя страна, Лави, да кажеш за нейните забавления на тавана. Как откри това?

— Узнах го от Лоти. Тя е такова бебе, че се издаде без да иска. Нямаше нищо подло в това, че съм казала на госпожица Минчин. Аз чувствах, че е мой дълг да го кажа — каза гордо тя. — Защо мами по този начин? Смешно е, че важничи и се мисли за това, което не е.

— Какво са правили, като ги е сварила госпожица Минчин?

— Измисляли са си разни глупости. Армангард била занесла горе кутията си, за да подели нещата си със Сара и Беки. А нас никой не ни кани да си разделим нищо. Чудя се, защо госпожица Минчин не изпъди Сара, дори и да я иска за учителка.

— Ако я изпъдят, къде ще отиде? — запита Джеси, малко загрижена.

— Откъде да знам? — сопна се Лавиния. — Сигурно ще има доста странен вид, като влезе тази сутрин в класната стая. Така си мисля — след всичко, което се е случило. Вчера не е обядвала и днес също няма да й дадат да яде.

Джеси не бе толкова лоша по душа, колкото глупава.

— Това е ужасно — каза тя. — Те нямат право да я уморят от глад.

Когато сутринта Сара отиде в кухнята, готвачката я погледна накриво, също и слугините, но тя бързо ги отмина. Беше се успала малко и, понеже и Беки се бе успала, нямаха време да се видят, и всяка бе слязла бързо долу.

Сара влезе в стаята на слугините. Беки търкаше с всички сили едно котле и си тананикаше някаква песничка. Тя погледна Сара с див възторг.

— Когато се събудих, одеялото си беше там, госпожице — прошепна тя възбудено. — Беше истинско, както нощес.

— И моето — каза Сара. — Всичко си е на мястото, съвсем всичко. Докато се обличах, похапнах от това, което остана.

Госпожица Минчин очакваше да види Сара в същото положение, в което очакваше да я види и Лавиния. За госпожица Минчин Сара винаги беше една тревожна загадка, защото нейната строгост никога не успяваше да я разплаче или уплаши. Самият факт, че Сара никога не отговаряше нахално, когато й се караха, бе за госпожица Минчин нещо като нахалство. „Но след вчерашното лишаване от ядене и очакващото я гладуване през деня, сигурно е сразена — така си мислеше госпожица Минчин. — Странно би било, наистина, ако не слезе долу с бледи страни, зачервени очи и нещастно, смирено лице“.

Госпожица Минчин я видя за пръв път, когато Сара влезе в класа на малките, за да слуша и ръководи упражненията им по френски. Влезе, подскачайки, със зачервени бузи и с усмивка на крайчеца на устните. Това беше най-чудното нещо, което госпожица Минчин беше виждала някога през живота си. От какво е направено това дете? Какво значеше всичко това? Тя я повика при катедрата.

— Изглежда не разбираш, че си наказана — каза тя. — Може ли да си станала толкова безчувствена?

Работата е там, че когато човек е дете, а дори и възрастен, добре нахранен, наспал се на топло като в приказка, която се е оказала действителност, когато се е събудил — тогава именно човек не може да бъде нещастен, нито дори да има нещастен вид и не би могъл да прикрие радостния блясък в очите си. Госпожица Минчин почти занемя при вида на Сарините очи, когато тя й отговори напълно почтително.

— Моля да ме извините, госпожице Минчин — каза тя, — но не знаех, че съм наказана.

— Имай добрината да не забравяш това и да даваш вид, сякаш си получила наследство. Това е нахалство. И помни, че днес няма да ядеш.

— Да, госпожице Минчин — отговори Сара. Но като се обърна, сърцето й подскочи от радост при спомена за това, което се беше случило предишния ден. — Ако магьосникът не ме беше спасил навреме — помисли си тя, — щеше да бъде наистина ужасно.

— Не е възможно да е много гладна — прошепна Лавиния. — Погледни я само. Може би си фантазира, че е закусила хубаво — прибави тя с презрителен смях.

— Сара се различава от другите — каза Джеси. — Понякога се страхувам от нея.

— Смешно създание! — извика Лавиния.

През целия ден лицето на Сара сияеше, а бузите й горяха. Слугините я гледаха учудени и си шушукаха, а малките сини очи на госпожица Амилия бяха озадачени. Не можеше да разбере, какво означава такъв един дързък поглед на добро настроение, въпреки недоволството на господарката. Във всеки случай, то беше присъщо за Сариния упорит нрав. Навярно беше намислила да надвие на всяка цена.

Сара бе решила, ако е възможно, да запази в тайна всичко, което се беше случило. Ако, разбира се, госпожица Минчин решеше да се качи пак на тавана, всичко щеше да се разкрие. Но изглежда, че поне за известно време тя нямаше да направи това, освен ако не заподозреше нещо. Армангард и Лоти щяха да бъдат следени така строго, че нямаше да посмеят да се измъкнат от леглата си втори път. На Армангард можеше да се разправи всичко и да се разчита, че ще пази тайна. Ако Лоти откриеше нещо, нея също щяха да накарат да пази тази тайна. А, може би, и самият магьосник щеше да се притече на помощ, за да останат в тайна собствените му чудеса.

Но каквото и да се случеше, Сара знаеше, че някъде по света има един добър човек и той е неин доброжелател.

Предишният ден времето бе много лошо: влажно, кално и студено. А днес при още по-лошо време трябваше да се направят повече покупки. Готвачката бе още по-сприхава, дори свирепа, понеже знаеше, че Сара е в немилост. Но какво значение имаше това, след като се беше оказало, че магьосникът й е доброжелател?

Когато вечерта изкачи последните стъпала към тавана и застана пред вратата, сърцето й — трябва да се признае — тупаше бързо.

— Разбира се, може всичко да е изчезнало — прошепна тя, като се мъчеше да бъде смела. — Може да е било изпратено само за тази именно ужасна нощ. Но беше действително.

Тя отвори вратата и влезе вътре, леко въздъхна. Затвори вратата и застана опряна на нея, като се оглеждаше наоколо.

Магьосникът беше идвал пак. И този път беше направил много повече отпреди. Огънят светеше, пламъчетата весело подскачаха. Бяха донесени някои нови неща и те така променяха стаичката, че ако Сара не бе надвила съмнението си, щеше да започне да търка очи. На ниска маса бе сложена нова вечеря — и този път имаше прибори и за Беки. Всички голи, грозни неща бяха покрити и им бе придаден хубав вид.

— Сякаш някаква приказка се превръща в действителност — каза тя. — Няма никаква разлика. Изпитвам такова чувство, сякаш мога да поискам каквото и да е — и то ще се яви! И няма да бъде по-странно от това, което става пред очите ми.

Тя скочи на крака и почука на стената на нещастницата от съседната килия. Беки пристигна.

Когато влезе, тя почти се свлече на пода. За няколко секунди съвсем престана да диша.

— Виждаш ли? — каза Сара.

Тази вечер Беки седеше на възглавницата върху килимчето пред камината и си имаше собствени чашка и чинийка.

Когато се приближи до леглото, Сара откри, че е застлано с нов дебел дюшек и големи пухени възглавници. Старите бяха пренесени на леглото на Беки.

— Откъде може да идва всичко това? — запита Беки. — Боже мой! Кой прави тези работи, госпожице?

— По-добре да не питаме — рече Сара. — Ако не ми се искаше да зная кой е, за да мога да му благодаря, бих предпочела да си остане неизвестен. Така е по-хубаво.

С всеки изминат ден животът им ставаше все по-хубав. Приказката продължаваше. Почти всеки ден се появяваше по нещо ново. Грозните стаи постепенно бяха покрити изцяло с картини и завеси, появиха се майсторски построени сгъваеми мебели. Закачена бе полица с книги, едно след друго се изредиха все нови и нови удобства и приспособления.

Когато Сара слизаше сутрин долу, оставяше храната от вечерята на масата, а когато вечер се връщаше на тавана, магьосникът я беше отнесъл и оставил други хубави ястия. Госпожица Минчин бе все така груба, госпожица Амилия все така заядлива, слугините се отнасяха все така просташки и сурово със Сара. Пращаха я да пазарува по всяко време, караха й се, разкарваха я насам-натам. Едва й позволяваха да говори с Армангард и Лоти. Лавиния се смееше презрително на дрехите й, които ставаха все по-дрипави. А другите момичета я гледаха с любопитство, когато се появяваше в класната стая. Но какво значение имаше всичко това за нея, която живееше в тази чудна приказка? Това беше по-романтично и по-възхитително от всичко, което бе съчинявала, за да крепи изтощената от глад млада душа и да се спаси от отчаянието. Понякога, когато й се караха, едва се сдържаше да не се усмихне.

— Само да знаехте! — казваше си тя. — Само да знаехте!

След известно време Сара започна да изглежда по-добре. Страните й се зачервиха, а очите й не бяха вече така големи за лицето й.

— Сара Крю изглежда много добре — каза неодобрително госпожица Минчин на сестра си.

— Да — отговори госпожица Амилия. — Тя явно се оправя. А беше започнала да прилича на умираща от глад врана.

— Умираща от глад! — извика госпожица Минчин сърдито. — Не е имало причини да изглежда така. Винаги е имала достатъчно за ядене.

— Раз… разбира се — съгласи се смирено госпожица Амилия, уплашена, че както обикновено, е казала нещо не на място.

— Много е неприятно да видиш такова нещо у дете на нейната възраст — каза госпожица Минчин с високомерно недоумение.

— Какво… нещо? — осмели се да попита госпожица Амилия.

— Би могло да се нарече дързост — отговори госпожица Минчин, като чувстваше известно затруднение, защото знаеше, че това, за което мисли, не е дързост, а не знаеше каква друга неласкава дума да употреби. — Духът и волята на което и да е друго дете биха се сломили при промените, които трябваше да претърпи. А тя изглежда тъй малко сломена, сякаш… сякаш е недосегаема.

— Спомняш ли си — намеси се простодушната госпожица Амилия, — какво ти каза тя един ден в класната стая за това, какво би направила, ако узнаеш, че тя е…

— Не, не помня — каза госпожица Минчин. — Не говори глупости! — Но всъщност тя си спомняше всичко много ясно.

Скоро след това се случи друго нещо странно. Някакъв човек дойде и остави пред вратата няколко пакета. Всички бяха надписани с големи букви: „За малкото момиче от дясната таванска стаичка“.

Така се случи, че именно Сара бе изпратена да отвори вратата и тя ги внесе вътре. Сложи двата най-големи пакета на масата във вестибюла и точно когато разглеждаше адресите, госпожица Минчин слезе по стълбата и я видя.

— Занеси нещата на госпожицата, за която са предназначени — каза тя строго. — Не стой там да ги гледаш.

— Те са мене — отговори Сара спокойно.

— За тебе? — извика госпожица Минчин. — Какво искаш да кажеш?

— Не зная кой ги е изпратил — каза Сара, — но са адресирани до мене. Аз спя в дясната стаичка, в другата е Беки.

Госпожица Минчин се приближи до нея и погледна пакетите възбудено.

— Какво има вътре? — запита тя.

— Не зная — отвърна Сара.

— Отвори ги — заповяда тя.

Сара направи каквото й казаха. Когато пакетите бяха разтворени, лицето на госпожица Минчин доби внезапно необикновено изражение. Вътре имаше най-различни красиви неща: обуща, чорапи, ръкавици, топло и хубаво палто и още много хубави и скъпи вещи. На джоба на палтото бе забоден къс хартия, на който бяха написани следните думи: „Да се носят всеки ден. Ще бъдат заменени с други, когато стане нужда“.

Госпожица Минчин беше много развълнувана. Тази случка внуши странни мисли в загрубелия й мозък. Може най-после да е станала някаква грешка, може занемареното дете да има зад себе си някой богат, макар и странен приятел, може би някой непознат дотогава роднина, който е открил по някакъв начин следите й да е решил да се грижи за нея по този тайнствен и необикновен начин? Роднините биват понякога твърде странни, особено старите богати неженени чичовци, които не обичат да имат деца около себе си. Такъв един човек ще предпочете да се грижи за доброто на младата си роднина отдалече. Във всеки случай сигурно ще е опак и достатъчно сприхав, за да може да бъде лесно обиждан. Няма да е много приятно, ако има някой такъв и ако научи цялата истина около тънките, парцаливи дрехи, оскъдната храна и тежката работа. Тя се почувства наистина неловко и погледна Сара отстрани.

— Добре — каза тя с глас, с какъвто не беше й говорила, откакто Сара загуби баща си, — има някой, който се показва много добър към тебе. Понеже нещата са изпратени вече, а и ще ти изпратят нови, когато ги износиш, можеш да отидеш да ги облечеш, за да добиеш приличен вид. След това можеш да слезеш долу и да се занимаваш в класната стая. Днес няма да ходиш да пазаруваш.

Половин час след това, когато вратата на класната стая се отвори и Сара влезе вътре, целият пансион занемя от почуда.

Това бе наистина предишната добре облечена Сара.

— Може би някой й е оставил наследство — прошепна Джеси. — Винаги съм мислила, че ще й се случи нещо необикновено. Тя е толкова странна.

— Може да са се появили внезапно диамантените мини — каза Лавиния язвително. — Не й прави удоволствие да я гледаш така, глупачко.

— Сара — каза достолепно госпожица Минчин, — ела и седни тук.

И докато всички наблюдаваха и се побутваха с лакти, без да се мъчат да скрият любопитството си, Сара отиде на старото си място и наведе глава над книгите.

Вечерта, когато отиде в стаичката си, след като се навечеряха с Беки, тя седна и дълго гледа в огъня.

— Не знам какво трябва да правя — каза по едно време тя. — Мисля постоянно за моя благодетел. Ако той не иска да се разкрие, ще бъде нетактично да се опитвам да открия кой е, а така ми се иска да знае колко съм му благодарна и колко щастлива ме е направил. На хората, които правят добро, е приятно да знаят, че са ощастливили някого. Те предпочитат това пред благодарностите. Искам… тъй много искам…

Тя се спря изведнъж, защото точно в този момент погледът й попадна на нещо, което се намираше на една маса в ъгъла. Беше го намерила преди два дни, като влизаше в стаята си. Това бе една малка папка, пълна с хартия за писма, пликове, пера и мастило.

— Как не съм се сетила за това досега? — извика тя, скочи, отиде в ъгъла и занесе папката обратно при камината.

— Мога да му пиша — каза тя радостно — и да оставя писмото на масата. Този, който носи разните неща може да вземе писмото, сигурно ще го вземе. Няма да го питам нищо. Само ще му благодаря и съм сигурна, че това няма да го обиди.

Тя написа една бележка:

Надявам се, че няма да сметнете за неучтиво, че ви пиша, след като не искате да узная кой сте. Аз не желая да съм неучтива и няма да се мъча да узная каквото и да било. Искам само да ви благодаря за това, че сте така добър към мене, така невероятно добър. Аз съм ви толкова благодарна и съм така щастлива, а също и Беки. Ние двете бяхме свикнали на самота, студ и глад, а сега — само като си помисля какво сте сторил за нас! Позволете ми, трябва да ви кажа тези думи: Благодаря ви, благодаря ви от сърце.

Малкото момиче от тавана

На следващата сутрин Сара остави бележката на масата и вечерта тя не беше вече там. Тя разбра, че магьосникът я е получил и тази мисъл я правеше по-щастлива. Преди да си легнат, тя зачете на Беки една от новите си книги. В един момент вниманието им бе привлечено от някакъв шум на капака на прозореца. Когато вдигна поглед от книгата, Сара забеляза, че и Беки бе чула шума, понеже бе извила глава да види какво има и се ослушваше неспокойно.

— Там има нещо, госпожице — пошушна тя.

— Да — каза Сара. — Дращи се, сякаш е котка, която се опитва да влезе вътре.

Тя отиде при прозорчето. Шумът, който чу, беше тих и особен, също като меко дращене. Изведнъж тя си припомни нещо и се засмя. Спомни си за един малък нахалник, който се бе вмъкнал някога на тавана. Тя го беше видяла същия този следобед да седи отчаян на една маса пред един от прозорците в къщата на господина от Индия.

— Представи си — прошепна тя радостно възбудена, — че това е маймунката, която пак е избягала. О, дано е тя!

Сара се качи на един стол, отвори много предпазливо прозореца и надникна. Целия ден бе валял сняг и в снега, съвсем близо до нея, се бе сгушила малка, трепереща фигурка, чието мъничко черно лице се сбърчи умолително, като я видя.

— Маймунката — извика Сара. — Тя е изскочила от тавана на индуса и е видяла светлината.

Беки изтича при нея.

— Ще я пуснете ли, госпожице? — каза тя.

— Да — отговори радостно Сара. — Много е студено навън за маймунките. Те са нежни. Ще я примамя да влезе.

Тя простря ръката си полека навън, като говореше ласкаво — така както говореше на лястовичките и на Мелкиседек, сякаш тя самата бе малко, приятелски разположено животно, което разбира техния див страх.

— Ела, мила маймунке — каза тя. — Няма нищо да ти сторя.

Маймунката разбра, че няма да й се случи нищо лошо и се остави да я хванат, да я вмъкнат през прозорчето и когато се намери в ръцете на Сара, свря се в гърдите й и приятелски улови кичур коса, като я гледаше право в лицето.

— Хубава маймунка! Хубава маймунка! — мърмореше Сара, като целуваше смешната й главичка.

Когато отидоха при камината и Сара седна и я сложи на коленете си, тя се зарадва много и започна да гледа любопитно и изпитателно ту Сара, ту Беки.

— Тя не е хубава, нали? — каза Беки.

— Има вид на много грозно бебе — засмя се Сара. — Прощавай, маймунке, но аз се радвам, че не си бебе. Майка ти не би се гордяла с тебе и никой не би посмял да каже, че приличаш на някой от роднините.

Сара се облегна назад и се замисли.

— Може би не й е приятно, че е грозна — каза Сара — и постоянно си мисли за това. Не знам, дали може да мисли. Маймунке, миличка, можеш ли да мислиш?

Но маймунката само вдигна тънката си лапа и се почеса по главата.

— Какво ще правите с нея? — попита Беки.

— Ще я оставя да спи при мене тази нощ, а утре ще я занеса на господина от Индия. Не ми се иска да те връщам маймунке, но трябва. Трябва да обичаш най-много собственото си семейство, а аз не съм ти истинска роднина.

Тя нареди едно кътче в леглото при краката си, където маймунката се сви и заспа като бебе, доволна от убежището си.