Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (7)

Още за диамантените мини

Когато следобед Сара влезе в окичената с бръшлян класна стая, тя вървеше сякаш начело на някакво шествие. Госпожица Минчин, облечена в най-хубавата си копринена рокля, я водеше за ръка. След тях вървяха едно момче и две прислужнички с подаръците. Момчето носеше кутията с последната кукла, а накрая беше Беки с чиста престилка и нова шапчица. Сара предпочиташе да влезе сама, както винаги, но по желание на госпожица Минчин, нейният празник не трябваше да прилича на никой друг.

И така, тя бе въведена тържествено и се засрами, когато при влизането й по-големите момичета я загледаха и се забутаха с лакти, а по-малките започнаха да се въртят радостно на местата си.

— Тишина, момичета! — каза госпожица Минчин. — Джеймс, остави кутията на масата и отвори капака. Еми, ти остави твоята на стола. Беки! — обърна се тя изведнъж и погледна строго.

Но Беки се беше захласнала от възторг и се хилеше на Лоти, която се извиваше във весело очакване. Като чу сърдития глас, тя едва не изтърва кутията и така страхливо и смешно се поклони за извинение, че Лавиния и Джеси се закискаха.

— Не е твоя работа да гледаш подаръците — каза госпожица Минчин. — Ти се забравяш! Остави кутията.

Беки направи това бързо и се отправи към вратата. По знак на госпожица Минчин прислугата трябваше да излезе. Беки стоеше и чакаше другите да минат пред нея, като по-възрастни. Тя не можа да се въздържи и хвърли жаден поглед към кутията на масата. Нещо от син сатен се показваше през гънките на хартията.

— Госпожице Минчин — обади се Сара, — ще разрешите ли Беки да остане?

Това беше много смело. Госпожица Минчин без да иска подскочи от мястото си. После си сложи очилата и загледа разтревожено първата си ученичка.

— Беки? — извика тя. — Какво говориш, мила Сара!

Сара приближи към нея.

— Моля ви да остане, защото знам, че много иска да види подаръците. Нали и тя е малко момиче? Моля ви се, заради рождения ми ден.

Госпожица Минчин отговори с много достойнство.

— Тъй като днес е твоят рожден ден, нека остане. Ребека, благодари на госпожица Сара.

Беки се бе свила в ъгъла, като в очакване усукваше края на престилката си. Тя пристъпи напред и се поклони, но нейните и Сарините очи си разменяха приятелски погледи, докато тя изричаше едно след друго:

— Благодаря ви, госпожице! Толкова съм ви благодарна! Много исках да видя куклата! Благодаря, госпожице, че ми позволихте да остана — обърна се тя към госпожица Минчин и пак се поклони уплашено.

Госпожица Минчин отново направи знак с ръка. Този път тя сочеше ъгъла до вратата.

— Застани там — каза тя.

Беки отиде ухилена на мястото си. Беше й безразлично къде ще стои, щом можеше да остане в стаята. Госпожица Минчин се изкашля предупредително и заговори.

— Сега, момичета, искам да ви кажа няколко думи — обяви тя.

— Ще вземе да държи реч — прошепна едно момиче. — Никак не ми се слуша.

На Сара й беше неловко. Понеже тя празнуваше, речта щеше сигурно да се отнася за нея. А не е приятно да стоиш в класната стая и да държат реч за тебе.

— Момичета, вие знаете — започна речта, защото бе наистина реч, — че нашата обична Сара навършва днес тринайсет години.

— Обична Сара! — промърмори Лавиния.

— Когато обичният й баща, капитан Крю, я доведе от Индия и я предаде на моите грижи, той ми каза шеговито: — Страхувам се, че тя ще стане много богата, госпожице Минчин. — Аз отговорих: — Ще й дам такова възпитание в моя пансион, че ще бъде украшение и за най-голямото богатство. Сара стана най-добрата ми ученичка. Тя прави чест на пансиона с френския си език и с умението си да танцува. Обноските й са безпогрешни. Проявява своята любезност като ви устройва това увеселение и аз се надявам, че вие ще оцените нейната щедрост.

— Диамантените мини — изкиска се Джеси тихо.

Сара не я чу. Тя бе втренчила сиво-зелените си очи в госпожица Минчин и почувства как я облива топлина, когато заговори за нейното богатство.

Всички ученички станаха на крака и извикаха:

— Честит рожден ден!

Лоти подскачаше. За миг Сара се засрами, но се поклони много изящно.

— Благодаря ви — каза тя, — че сте дошли на моя празник.

— Сара, това е чудесно — каза госпожица Минчин. — Така постъпва всяко възпитано момиче, когато го поздравяват. А сега ще ви оставя да се веселите самички.

Щом излезе от стаята, децата, които в нейно присъствие бяха като омагьосани, се размърдаха. Докато затваряше вратата след себе си, всички чинове се изпразниха. Момичетата се натрупаха около кутиите. Сара се беше навела над една от тях с възхитено лице.

— Сигурна съм, че това са книги — каза тя. Малките започнаха озадачено да мърморят, а Армангард гледаше учудено.

— Нима баща ти ти праща книги за рождения ден? — извика тя. — И той е лош, като моя. Остави ги, Сара.

— Аз обичам книгите — засмя се Сара, но посегна първо към най-голямата кутия. Последната Кукла, която извади оттам бе така величествена, че децата извикаха радостно и веднага се струпаха да я гледат, задъхани от възхищение.

— Тя е толкова голяма, почти колкото Лоти.

Лоти пляскаше с ръце и подскачаше наоколо, като се смееше.

— Облечена е като за театър — каза Лавиния. — Палтото й е подплатено с кожа.

— Погледнете — извика Армангард, като се спусна напред, — в ръката си има бинокъл за театър!

— Това тук е куфарът й — каза Сара. — Чакайте да видим какво има в него.

Тя седна на пода и отключи куфара. Децата се скупчиха с викове около нея. Никога в класната стая не се беше вдигала такава врява. В куфара имаше дантелени яки, чорапи и носни кърпи. Една кутийка за скъпоценности съдържаше огърлица и диадема, които изглеждаха, като че ли са направени от истински диаманти, дълга скъпа кожа, маншон, шапка, рокля и ветрило. Дори Лавиния и Джеси, забравили че са вече големи, за да играят с кукли, ахкаха от възхищение, взимаха нещата и ги разглеждаха.

— Представете си — каза Сара като слагаше широка шапка от черно кадифе на неизменно усмихнатата кукла, — представете си, че куклата разбира човешки говор и се гордее, когато и се възхищават.

— Ти винаги си представляваш какво ли не — каза Лавиния с надменен тон.

— Зная — каза Сара невъзмутимо. — Обичам да правя това. Няма нищо по-хубаво от това човек да си представя нещо. То е почти като в приказките. Ако силно си представяш нещо, струва ти се, че е истинско.

— Хубаво е да си фантазира човек, когато си има всичко — каза Лавиния. — Щеше ли да го правиш ако беше просякиня и живееше на някой таван?

Сара престана да реди щраусовите пера на последната кукла и се замисли.

— Мисля, че да — каза тя. — Ако си просякиня, би трябвало да си фантазираш. Но няма да е лесно.

След това тя често си мислеше, колко странно бе, че точно когато изговори това, в стаята влезе госпожица Амилия.

— Сара — каза тя, — господин Бароу, адвокатът на баща ти, иска да се срещне с госпожица Минчин. Понеже трябва да говорят насаме, а лакомствата са подредени в нейната стая, ще трябва да отидете да празнувате там, за да могат сестра ми и адвокатът да говорят тук, в класната стая.

Лакомствата не са нещо за изпускане, затова очите на момичетата светнаха. Госпожица Амилия нареди момичетата в спретната редица и като застана начело със Сара, ги поведе. Последната Кукла оставиха на един стол с разхвърляните около нея тоалети.

Беки, която не биваше да се почерпи, остана за малко в стаята да погледа тия прелести.

— Върви да си гледаш работата, Беки — бе казала госпожица Амилия, но тя остана, за да пипне със страхопочитание един маншон, после едно палто и, докато стоеше и ги гледаше с възхита, чу стъпките на госпожица Минчин. Тя се ужасяваше при мисълта, че могат да я обвинят, че дръзва да върши непозволени неща и се мушна под масата, прикрита от покривката.

Госпожица Минчин влезе в стаята, придружена от един сух, дребен господин с остри черти, който изглеждаше доста разтревожен. Госпожица Минчин имаше не по-малко разтревожен вид и гледаше сухия дребен господин с раздразнение и озадачение.

Тя седна с достойнство и се обърна към него:

— Моля седнете, господин Бароу.

Господин Бароу не седна веднага. Неговото внимание бе привлечено от Последната Кукла и от разпръснатите около нея неща. Той намести очилата си и ги загледа с нервно неодобрение. Последната Кукла съвсем не изглеждаше разтревожена от това. Тя просто стоеше и гледаше равнодушно.

— Сто лири^[1] — забеляза господин Бароу накъсо. — Всичките материали са много скъпи и шити в Париж. Харчил е парите си доста безразсъдно.

Госпожица Минчин се почувства обидена. Това изглеждаше като неодобрение за най-добрия й покровител. Адвокатът прекаляваше:

— Дори адвокатите нямат право на това — добави той.

— Моля ви да ме извините, господин Бароу — попита тя остро, — но не разбирам какво искате да кажете.

— Подаръци за рождения ден — каза господин Бароу пак така неодобрително — на тринайсетгодишно дете! Това за мене е лудо прахосничество.

Госпожица Минчин се наду още повече.

— Капитан Крю е богат човек — каза тя. — Само диамантените мини…

Господин Бароу се обърна към нея.

— Диамантени мини! — отсече той. — Няма нищо подобно! И никога не е имало!

Госпожица Минчин стана от стола.

— Какво! — извика тя. — Какво означава това?

— Във всеки случай — отговори господин Бароу доста остро — много по-добре щеше да бъде, съвсем да ги е нямало.

— Да е нямало диамантени мини? — извика госпожица Минчин, като сграбчи един стол за облегалката и почувства как прекрасният сън отлита от нея.

— Диамантените мини докарват по-често разорение, отколкото богатство — каза господин Бароу. — Когато човек попадне в ръцете на някой много скъп приятел и сам не е делови човек, по-добре е да стои настрана от разните диамантени, златни и други мини, в които скъпият приятел иска той да вложи парите си. Покойният капитан Крю…

Госпожица Минчин го прекъсна задъхана.

— Покойният капитан Крю — извика тя, — покойният! Нима идвате да ми кажете, че капитан Крю…

— Той почина, госпожо — отговори господин Бароу рязко. — Умря от жълта треска и от затруднения в работите си. Жълтата треска сигурно нямаше да го умори, ако не се бе забъркал поради неуспехите си, а тия неуспехи сами нямаше да сложат край на живота му, ако не беше жълтата треска. И тъй, капитан Крю е мъртъв!

Госпожица Минчин се отпусна отново на стола. Думите на адвоката я изпълниха с ужас.

— Какви са били затрудненията му? — каза тя. — Какви?

— Диамантени мини — отговори господин Бароу, — скъпи приятели и разорение.

— Разорение! — изпъшка тя.

— До стотинка. Този млад човек имаше много пари. Неговият приятел се бил побъркал около тези диамантени мини. Той вложил в тях всичките свои и на капитан Крю пари. После скъпият приятел избягал. Капитан Крю бил вече болен от треска, когато пристигнали известията. Ударът бил много силен. Умрял трескав, като бълнувал името на малката си дъщеря, и не й оставил нито стотинка.

Сега вече госпожица Минчин разбра. Никога в живота си не бе получавала такъв удар. Нейната образцова ученичка, баща й, всичко изчезваше изведнъж от пансиона. Имаше чувството, че са я обидили, ограбили и че капитан Крю, Сара и господин Бароу бяха еднакво отговорни за това.

— Нима искате да кажете — извика тя, — че той не е оставил нищо? Че Сара няма да е богата? Че е съвсем обедняла? Че вместо наследница са ми оставили в ръцете една беднячка?

Господин Бароу бе опитен и делови човек и разбра, че е най-добре да се измъкне от тая работа незабавно.

— Тя е наистина съвсем бедна — отговори той. — И действително остава във вашите ръце, госпожо, тъй като не знам да има някого на света.

Госпожица Минчин стана и тръгна. Изглежда отиваше да спре радостните и шумни веселби около лакомствата.

— Това е чудовищно — каза тя. — В този момент тя седи в моята стая хубаво облечена и забавлява момичетата на моя сметка.

— Струва ми се, че сте права, госпожо — каза господин Бароу спокойно. — Аз нямам вина за нищо. Никой не е бил така напълно опропастен. Капитан Крю умря, без да плати и последния си дълг дори към мен, а той е доста голям.

Госпожица Минчин бе ужасена, ходеше напред-назад из стаята и оплакваше нещастието си. Господин Бароу очевидно не възнамеряваше да стои и слуша оплакванията й.

— Добре ще бъде да не плащате вече нищо за детето, госпожо — забеляза той, — освен ако искате да й правите подаръци. Никой няма да ви потърси.

— Но кажете ми, какво да правя? — питаше госпожица Минчин, сякаш смяташе, че той е длъжен да оправи работата. — Какво да правя?

— Нищо не може да се направи — каза господин Бароу, като си прибираше очилата. — Капитан Крю е мъртъв. Детето е останало без стотинка. Никой не е отговорен за него, освен вие.

— Аз не съм отговорна, аз отричам да съм отговорна!

Госпожица Минчин побеля от ярост.

Господин Бароу тръгна да си върви, като изказваше съжаленията си.

— Ако мислите да ми я натрапите, много се лъжете — задъхваше се госпожица Минчин. — Аз съм ограбена и измамена. Ще я изпъдя на улицата!

Господин Бароу приближи вратата.

— Не бих постъпил така, госпожо — забеляза той. — Това не би ви приличало. Тази история ще навреди на пансиона ви. Изпъдена ученичка без пари и без близки…

Господин Бароу бе умен човек и знаеше какво приказва. Беше му ясно, че госпожица Минчин си знае сметката и ще разбере, че той казва истината.

— По-добре ще бъде да я задържите и да видите как може да ви бъде полезна — добави той. — Смятам, че е умно дете. Ще имате полза от нея като порасне. Сбогом, госпожо!

Той се поклони и затвори вратата след себе си. Госпожица Минчин постоя така няколко минути, втренчена във вратата. Това, което й каза, беше вярно. Тя го знаеше. Работата бе непоправима. Богатата ученичка се бе превърнала в нищожество, беше станала малко момиче без приятели и без пари. Всичко, което бе похарчено заради нея, беше загубено и не можеше да се върне.

Както стоеше задъхана от мисълта за тази обида, тя чу как в стаята й избухна весел смях. Поне на това можеше да сложи край.

Когато се упъти към вратата, тя се отвори. Показа се госпожица Амилия, която като съзря измененото сърдито лице на сестра си, отстъпи изплашена назад.

— Какво се е случило! — извика тя.

Гласът на госпожица Минчин бе почти свиреп, когато отвърна:

— Къде е Сара Крю?

— Сара? — запита госпожица Амилия учудено. — При децата в твоята стая.

— Има ли някоя черна рокля между дрехите й? — запита госпожица Минчин с горчива ирония.

— Черна рокля? — запъна се госпожица Амилия. — Черна?

— Тя има най-различни рокли. Няма ли някоя черна?

Госпожица Амилия пребледня.

— Не… да! — каза тя. — Но ще й бъде много къса. Това е старата й кадифена рокля.

— Иди да й кажеш да махне тази смешна розова копринена рокля и да си сложи черната. Нищо, че й е къса. Свърши се с нейното изящество!

Тогава госпожица Амилия започна да чупи дебелите си пръсти и да плаче.

— Сестро! О, сестро! Какво може да се е случило?

Госпожица Минчин каза направо:

— Капитан Крю е починал. Умрял е без да остави стотинка. Това разглезено, превзето дете остава в моите ръце като последна беднячка.

Госпожица Амилия се отпусна тежко на най-близкия стол.

— Толкова пари похарчих за нея на вятъра и няма да видя стотинка от тях. Прекъсни това смешно забавление. Иди и я накарай да си смени роклята веднага.

— Аз… — каза задъхано госпожица Амилия. — Да отида да й кажа сега?

Бедната госпожица Амилия бе свикнала да я наричат гъска. Тя знаеше всъщност, че е почти гъска и че гъските трябва да вършат ред неприятни работи. Беше доста трудно и неприятно да отидеш в стая, пълна с развеселени деца, и да кажеш на тази, която празнува, че неочаквано е станала просякиня и че трябва да отиде горе и да си сложи стара черна рокля, която й е съвсем окъсяла. Но трябваше да го направи и съвсем не беше уместно да разпитва.

Тя затърка очите си с носната кърпа, докато те се зачервиха. След това стана и излезе от стаята, без да каже нито дума. Когато по-възрастната й сестра имаше такъв вид и говореше така, както преди малко, най-уместно бе да се подчини на заповедите й, без да възразява. Госпожица Минчин ходеше из стаята и си говореше сама на висок глас, без да знае какво да предприеме. През изминалата година баснята за диамантените мини я беше накарала да си представя различни възможности за бъдещето. Дори директорите на пансиони можеха да получат големи богатства от собствениците на мини. А сега, вместо да си представя бъдещи печалби, тя трябваше да се оправя с минали загуби.

— Принцеса Сара, няма що! — каза тя. — Разглезили я, сякаш е царица.

Казвайки това, тя продължаваше да крачи сърдито около масата, докато едно силно изхленчване, което идваше изпод масата, не я накара да спре.

— Какво е това? — извика тя сърдито.

Хленчът се чу пак и тя повдигна висящите краища на покривката.

— Как смееш! — извика тя. — Как смееш! Излизай веднага оттам!

Бедната Беки изпълзя изпод масата. Шапчицата й бе кривната на една страна, лицето й — червено от плач, който се бе мъчила да сподави.

— Моля ви се, госпожице. Знам, че не трябваше. Но аз разглеждах куклата, госпожице, изплаших се като влязохте и се скрих под масата.

— И си била там през цялото време и си подслушвала — каза госпожица Минчин.

— Не, госпожице, не съм подслушвала. Аз мислех, че ще мога да изляза без да ме забележите, но не успях. Не съм подслушвала. Не бих подслушвала за нищо на света, но не можех да не чуя нищо.

Изведнъж тя сякаш загуби всякакъв страх от ужасната жена, която стоеше пред нея, и заплака.

— О, госпожице, — каза тя, — вие сигурно ще ме изпъдите, но ми е мъчно за бедната госпожица Сара, много ми е мъчно!

— Излез навън! — заповяда госпожица Минчин.

Беки пак се закланя, като вече не се мъчеше да спре сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Добре, госпожице, излизам — каза тя като трепереше, — но исках само да попитам. Госпожица Сара бе толкова богата, прислужваха й, даваха й всичко. Какво ще прави сега без прислужничка? Ще ми позволите ли да й прислужвам, след като измия чиниите и тенджерите? Бедната госпожица Сара!

Тези думи разгневиха госпожица Минчин повече от всичко. Една слугиня да се застъпва за това дете, което тя едва сега разбра, че никога не е обичала — това беше вече много и тя тропна с крак.

— Не — каза тя. — Тя ще си прислужва сама, а също ще слугува и на други. Веднага излизай оттук или ще те изпъдя на улицата.

Беки скри лицето си в престилката и избяга. Изтича надолу по стълбите, влезе в кухнята, седна сред тенджерите и чиниите и заплака, сякаш сърцето й се късаше.

— Също като в приказките — нареждаше тя. — Като бедните принцеси, останали сами в света…

Госпожица Минчин никога не беше изглеждала така спокойна и твърда, както когато Сара се представи пред нея.

В този момент на Сара й се стори, че празникът за рождения й ден е бил сън или пък нещо, което се е случило преди години и то не в нейния, а в живота на някое друго момиче.

От празненството не беше останала и следа: бръшлянът бе свален от стените на класната стая, чиновете бяха върнати на местата си. Стаята на госпожица Минчин бе добила обикновения си вид. Госпожица Минчин облече всекидневните си дрехи. Децата се върнаха в класната стая, събраха се на групи и започнаха да си шушукат и разговарят възбудено.

— Кажи на Сара да дойде в стаята ми — бе казала госпожица Минчин на сестра си. — Дай й да разбере, че не искам плач и неприятни сцени.

— Сара е най-странното дете, което съм виждала — каза госпожица Амилия. — Тя наистина не реагира по никакъв начин, точно както, ако си спомняш, когато капитан Крю замина за Индия. Когато й казвах какво се е случило, тя стоеше съвсем спокойно и ме гледаше без да продума. Само очите й се отвориха широко и съвсем пребледня. Когато завърших, постоя безмълвна няколко мига, после брадичката й затрепери, обърна се и избяга горе в стаята си. Някои от децата започнаха да плачат, но тя изглежда не ги чуваше и сякаш нищо не я занимаваше, освен това, което й разправям. Беше ми неудобно, че не ми отговаря. Когато човек каже нещо необикновено, очаква да му отвърнат нещо, каквото и да е.

Само Сара знаеше какво бе станало, след като избяга горе и заключи вратата. Впрочем и тя не помнеше нищо, освен че ходеше напред-назад из стаята и повтаряше с глас, който не приличаше на нейния:

— Татко е умрял! Татко е умрял!

Изведнъж тя спря пред Емили, която я наблюдаваше от стола, и изкрещя диво:

— Хей, Емили! Чуваш ли? Чуваш ли? Татко е умрял! Умрял в Индия — на хиляди километри оттук.

Когато влезе в стаята на госпожица Минчин, лицето й бе бяло, а около очите й имаше тъмни кръгове. Тя стискаше устни, сякаш да прикрие страданието си. Съвсем не приличаше на розова пеперуда, която прехвръква от едно съкровище на друго в украсената класна стая. Напротив, имаше вид на странно, изоставено момиче.

Сара беше облякла без помощта на Мариета захвърлената и окъсяла черна кадифена рокля. Краката й, които се показваха изпод полата, изглеждаха дълги и тънки. Понеже не бе намерила черна панделка, късата й, гъста черна коса обграждаше лицето й и силно подчертаваше неговата бледност. В ръката си стискаше Емили, обвита в черен плат.

— Остави куклата! — каза госпожица Минчин. — Защо си я донесла тук?

— Не — отговори Сара. — Не искам да я оставя. Тя е единственото нещо, което имам на света. Татко ми я даде.

Винаги, когато говореше със Сара, госпожица Минчин се чувстваше някак си неудобно. Така беше и сега. Сара говореше не толкова грубо, колкото с една студена решителност, с която госпожица Минчин усещаше, че мъчно ще се справи — може би, защото знаеше, че извършва нещо безсърдечно и нечовешко.

— Занапред няма да имаш време за кукли — каза тя. — Ще трябва да работиш и да бъдеш полезна.

Сара я гледаше втренчено със странните си очи и не продумваше нито дума.

— Сега всичко ще се промени — продължи госпожица Минчин. — Предполагам, че госпожица Амилия ти е обяснила как стоят нещата.

— Да — отговори Сара. — Татко е умрял. Не ми е оставил пари. Аз съм съвсем бедна.

Като си спомни какво значат тези думи, госпожица Минчин се разгневи още повече.

— Ти нямаш никого — каза тя, — нямаш дом, нямаш никой, който да се грижи за тебе.

Сара не каза нищо.

— Какво ме гледаш — запита госпожица Минчин строго, — или си толкова глупава, че не разбираш какво ти казвам? Всъщност, за тази кукла съм платила аз — и тя погледна разкошния подарък, — за тази смешна кукла, с всичките й безсмислени и глупави неща.

— Последната кукла — каза Сара. — Последната кукла. — Тъжният й глас звучеше странно.

— Наистина, последна кукла! — каза госпожица Минчин. — И тя е моя, а не твоя. Всичко, което имаш, е мое.

— Моля ви, вземете си я тогава — каза Сара. — Аз не я искам.

Ако се беше разплакала, ако се беше разхълцала и имаше уплашен вид, госпожица Минчин нямаше да се разсърди толкова. Тя обичаше да заповядва и да чувства силата си и когато видя твърдото бледо лице на Сара и чу гордия й глас, почувства, че мощта й няма никакво значение.

— Не се прави на важна — каза тя. — Мина времето за това. Вече не си богата. Прислужницата ти ще си отиде. Ще носиш най-старите си и прости дрехи. Предвзетите ти облекла не подхождат на положението ти. Ти си като Беки — трябва да работиш, за да изкарваш прехраната си.

За нейна изненада, при тези думи в очите на детето се появи слаб блясък, сянка на успокоение.

— Мога ли да работя? — каза тя. — Ако ми разрешите, няма да бъде толкова лошо. Какво мога да правя?

— Ще правиш всичко, каквото ти се каже — бе отговорът. — Ти си схватливо дете и запомняш лесно всичко. Ако бъдеш полезна, ще те оставя тук. Говориш добре френски и можеш да помагаш на малките ученички.

— Мога ли? — извика Сара. — Много ви моля, нека да остана! Ще им помагам в уроците. Аз ги обичам, и те ме обичат!

— Не говори глупости — каза госпожица Минчин. — Ти ще вършиш и други работи, освен това. Ще ходиш да пазаруваш и ще помагаш както в кухнята, така и в класната стая. Ако не ме слушаш, ще те изпъдя. Помни това. А сега си върви.

Сара постоя още миг безмълвна, загледана в нея. Мислеше си странни неща. После тръгна към вратата.

— Чакай! — каза госпожица Минчин. — Не мислиш ли да ми благодариш?

Сара се спря и всички странни мисли нахлуха в главата й.

— За какво? — каза тя.

— За добрината ми към тебе — отвърна госпожица Минчин. — За това, че ти давам подслон.

Сара пристъпи две-три крачки към нея. Гърдите й се вълнуваха и тя отговори с недетски остър глас:

— Вие не сте добра! Не сте добра.

Обърна се и излезе преди госпожица Минчин да може да я спре. Слизаше по стълбите полека, но едва си поемаше дъх и притискаше Емили силно до себе си.

— Бих искала да може да говори — каза си Сара. — Ако можеше да говори, само ако можеше да говори!

Тя смяташе да отиде в стаята си, да легне на тигровата кожа и, загледана в огъня, да мисли, да мисли, да мисли. Но преди да стигне до площадката, госпожица Амилия излезе от стаята, затвори вратата след себе си и застана пред нея нервирана и смутена. Работата беше там, че се срамуваше малко от това, което й бе заповядано да направи.

— Не бива да влизаш вътре — каза тя.

— Да не влизам? — запита Сара.

— Това не е вече твоята стая — отговори госпожица Амилия като се изчерви.

Сара изведнъж разбра всичко. Даде си сметка, че това бе начало на промените, за които беше говорила госпожица Минчин.

— Къде е моята стая? — попита тя, като се опитваше да говори твърдо.

— Ще спиш на тавана до стаята на Беки.

Сара знаеше къде. Беки й беше разправяла. Обърна се и изтича нагоре по стълбите. Последната част на стълбата бе тясна и покрита с парчета от стари килими. Стори й се, че заминава някъде и че оставя далече след себе си света, в който бе живяло онова дете, което й се струваше, че не е била тя. А новото дете, в късата и тясна стара рокля, което изкачваше стълбите за тавана, бе съвсем друго същество.

Когато стигна до вратата на тавана и я отвори, сърцето й силно затуптя. После затвори вратата, застана до нея и се огледа наоколо.

Да, това бе друг свят. Стаята имаше наклонен таван и беше варосана. Мазилката бе мръсна и на места олющена. Имаше една ръждясала камина и старо желязно легло, покрито с избеляла покривка. Тук бяха струпани и някои стари, вече никому ненужни мебели. Под капандурата, през която не се виждаше нищо, освен къс мрачно, сиво небе, бе поставено едно почти счупено червено столче. Сара седна на него. Тя плачеше рядко, не заплака и сега. Сложи Емили на коленете си, притисна главата й до своята, прегърна я и остана така без да говори, без да издава нито звук.

Докато стоеше така в тишината, на вратата се почука тихо — толкова тихо и плахо, че отначало дори не чу и сигурно нямаше да стане, ако вратата не беше бутната боязливо и не бе надникнало едно жално, разплакано лице. Това беше Беки, с твърде странен вид, защото бе плакала скришом часове наред и бе търкала очите си с престилката.

— Госпожице — каза тя сподавено. — Може ли, ще ми позволите ли да вляза?

Сара вдигна глава и я погледна. Опита се да се усмихне, но не можа. Изведнъж лицето й доби детински вид. Подаде ръка и изхълца.

— Аз ти казвах, Беки — каза тя, — че ние сме съвсем еднакви, че и двете сме само малки момичета, две малки момичета. Виждаш ли колко вярно е това. Ние вече не се различаваме. Аз не съм вече никаква госпожица.

Беки изтича при нея и я хвана за ръката.

— Не, госпожице — извика тя и продължи откъслечно, — каквото и да ви се случи, вие ще бъдете същата и нищо не ще може да ви промени.