Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (17)

Винаги съм се старала да бъда човечна

Възбудата от това толкова неочаквано откритие беше прекалено голяма за крехкото здраве на господин Карисфорд.

— Честна дума — каза той отпаднало на господин Кармайкъл, когато стана дума Сара да бъде заведена в другата стая, — бих искал да бъде постоянно пред очите ми.

— Аз ще се грижа за нея — каза Джанет, — а и мама ще дойде след няколко минути. — И Джанет я отведе.

Доналд стоеше с ръце в джобовете и гледаше Сара в очите, в които се четеше замисленост и самообвинение.

— Ако бях попитал как се казваш, когато ти дадох шестте пенса — каза той, — щеше да ми кажеш, че се казваш Сара Крю и веднага всичко щеше да се разбере.

Тогава влезе госпожа Кармайкъл. Тя изглеждаше много развълнувана, прегърна бързо Сара и я целуна.

— Ти изглеждаш учудена, бедно дете — каза тя, — но няма нищо за чудене.

Сара си мислеше само едно.

— Той ли — каза тя, като погледна към затворената врата на кабинета, — той ли е лошият приятел? Кажете ми!

Разплакана, госпожа Кармайкъл я целуна отново. Струваше й се, че трябва да бъде покрита с целувки, защото никой не я бе целувал отдавна.

— Той не е бил лош, миличка — отговори тя. — Всъщност никога не е загубвал парите на татко ти. Само си е мислел, че ги е загубил. И понеже го обичал много, се разболял от мъка и за известно време разсъдъкът му се помрачил. Едва не умрял от мозъчно възпаление и когато започнал да се опомня, татко ти бил вече отдавна мъртъв.

— И не е знаел къде да ме търси — промърмори Сара. — А съм била толкова близо.

— Той мислел, че се намираш в някакво училище във Франция — обясни госпожа Кармайкъл. — И постоянно бил заблуждаван от неверни указания. Търсил навсякъде. И когато те видял да минаваш край къщата така тъжна и изоставена, не можел да допусне, че си детето на приятеля му, но понеже и ти си малко момиче, те съжалил и поискал да те направи по-щастлива. Казал на Ран Даф да се прекачи през прозореца на тавана и да се помъчи да ти създаде удобства.

Сара подскочи от радост. Цялото й изражение се промени.

— Ран Даф ли е донесъл нещата? — извика тя. — Господин Карисфорд ли е казал на Ран Даф да ги донесе?

— Да, миличка, точно така. Той е добър и те е съжалил, като си спомнил за загубената Сара Крю.

Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи господин Кармайкъл, който повика със знак Сара при себе си.

— Господин Карисфорд е вече по-добре — каза той. — Иска да влезеш при него.

Господинът от Индия я погледна като влизаше и видя, че лицето й сияе.

Тя отиде и застана пред стола му с ръце, притиснати към гърдите си.

— Вие ли сте ми изпратили нещата — каза тя радостно и развълнувано, — хубавите неща? Вие сте ги изпратили!

— Да, мило дете, аз — отговори господин Карисфорд. Той бе омаломощен от дългата болест и от вълнението, но я гледаше с поглед, който приличаше на този на баща й — поглед, в който се четеше обич към нея. Тя коленичи до него, така както беше свикнала да коленичи до баща си някога, когато бяха най-добрите приятели на света.

— Значи, вие сте били моят добър приятел — каза Сара. Тя наведе глава над слабата му ръка и я целуна няколко пъти.

— Той ще се поправи за три седмици — каза тихо господин Кармайкъл на жена си. — Погледни лицето му сега.

Наистина, той беше съвсем променен. Малката Сара бе намерена и сега имаше да мисли за много нови работи. На първо място — госпожица Минчин.

Трябваше да й каже за промяната, настъпила в съдбата на нейната ученичка.

Сара нямаше да се връща в пансиона. Господинът от Индия бе твърдо решил това. Тя трябваше да остане при него, а господин Кармайкъл щеше да отиде и да се срещне сам с госпожица Минчин.

— Радвам се, че не е нужно да се връщам — каза Сара. — Разбира се, госпожица Минчин много ще се сърди. Тя не ме обича, макар че това е може би по моя вина, защото и аз не я обичам.

Но чудно нещо, госпожица Минчин направи безпредметно посещението на господин Кармайкъл, понеже тя отиде сама да потърси ученичката си. Когато попитала къде е Сара, една от слугините й казала, че видяла Сара да се измъква от къщи, като криела нещо под палтото си. Забелязала също, че се качила по стъпалата на съседната къща и влязла вътре.

— Какво може да означава това? — извика госпожица Минчин на госпожица Амилия.

— Нямам представа, сестричке — отговори госпожица Амилия. — Освен да се е сприятелила с него, понеже е живял в Индия.

— Ще отговаря много на характера й да му се натрапи и да иска да спечели съчувствието му по такъв нахален начин — каза госпожица Минчин. — Тя е там, струва ми се, от два часа. Аз няма да позволя такова нахалство. Ще отида да разбера каква е работата и ще искам извинение за натрапничеството й.

Сара седеше на едно малко столче до господин Карисфорд и слушаше някои неща, които той смяташе за необходимо да й обясни, когато Ран Даф извести пристигането на посетителката.

Сара скочи неволно и пребледня. Но господин Карисфорд видя, че е спокойна и че не проявява никакъв признак на детски страх.

Госпожица Минчин влезе в стаята с достойнство. Тя беше облечена строго и хубаво и бе студено учтива.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Карисфорд — каза тя, — но трябва да ви дам някои обяснения. Аз съм госпожица Минчин, притежателка на съседния пансион за момичета.

Господинът от Индия я гледа известно време мълчаливо и изпитателно. По природа беше раздразнителен и не желаеше сега да избухне.

— Значи вие сте госпожица Минчин? — каза той.

— Да, господине.

— В такъв случай — отвърна господинът от Индия, — дошли сте тъкмо навреме. Моят адвокат, господин Кармайкъл, тъкмо се канеше да дойде при вас.

Господин Кармайкъл се поклони леко и госпожица Минчин погледна учудено най-напред него, а после господин Карисфорд.

— Адвокатът ви! — каза тя. — Не разбирам. Аз идвам тук да изпълня един дълг. Току-що узнах, че сте били обезпокоен от една моя ученичка, ученичка, която държа по милост. Идвам да ви обясня, че е дошла без мое знание. — Тя се обърна към Сара. — Върви веднага вкъщи! — заповяда госпожица Минчин. — Ще бъдеш строго наказана. Върви веднага!

Господинът от Индия притегли Сара към себе си.

— Няма никъде да отива.

Госпожица Минчин почувства, че ще полудее.

— Как така няма да отиде? — попита тя.

— Не — каза господин Карисфорд. — Няма да отиде у дома си, макар да давате това име на вашата къща. Нейният дом занапред ще бъде моят дом.

Госпожица Минчин отстъпи назад учудена и възмутена.

— Вашият! Вашият, господине! Какво означава това?

— Моля те, Кармайкъл, обясни нещата на госпожица Минчин — каза господинът от Индия, — и то колкото е възможно по-бързо.

Тогава господин Кармайкъл започна да обяснява със спокоен, равен и сигурен глас на човек, който познава работата, за която говори, и цялото й значение.

— Госпожо — каза той, — господин Карисфорд беше близък приятел на покойния капитан Крю. Беше му съдружник в известни големи предприятия. Богатството, което капитан Крю мислеше, че е загубил, бе спасено и се намира сега в ръцете на господин Карисфорд.

— Богатството! — извика пребледняла госпожица Минчин. — Богатството на Сара!

— То ще бъде на Сара — отвърна студено господин Кармайкъл. — То е действително нейно сега и поради известни обстоятелства е нараснало извънредно много. Диамантените мини излязоха истински.

— Диамантените мини! — задъхано проговори госпожица Минчин.

Тя почувства, че ако е вярно, то това е най-ужасното нещо, което някога й се е случвало.

— Диамантените мини — повтори господин Кармайкъл и не можа да се удържи да не прибави с малко подла, неподобаваща на адвокат усмивка: — Не са много принцесите, госпожице Минчин, които са по-богати от ученичката ви по милост — Сара Крю. Господин Карисфорд я търси вече близо две години. Най-после я намери и ще я вземе при себе си.

След това той помоли госпожица Минчин да седне, за да й обясни по-добре как стоят нещата и дотолкова се увлече в подробностите, че бе необходимо да й изясни напълно, че бъдещето на Сара е осигурено и че това, което се е смятало за загубено, ще й бъде върнато в десеторен размер. Освен това в лицето на господин Карисфорд тя ще има както покровител, така и приятел.

Госпожица Минчин не бе умна жена и сглупи от вълнение. Направи отчаяно усилие да спечели онова, което виждаше, че е загубила в резултат на безкрайния си егоизъм.

— Той я намира оставена на моите грижи — възрази тя. — Аз направих всичко за нея. Без мене тя щеше да умре от глад на улицата.

Тук господинът от Индия загуби търпение.

— Колкото за това — каза той, — тя би умряла от глад на улицата не по-зле, отколкото на вашия таван.

— Капитан Крю я остави под мое покровителство — спореше госпожица Минчин. — Тя трябва да остане при мен докато порасне. Може отново да стане пансионерка. Трябва да продължи образованието си. Законът е на моя страна.

— Хайде, хайде, госпожице Минчин — прекъсна я господин Кармайкъл. — Законът няма да направи нищо подобно. Ако Сара поиска да се върне при вас, мисля, че господин Карисфорд няма да има нищо против. Но това зависи от Сара.

— Тогава — каза госпожица Минчин — аз се обръщам към Сара. Може би не съм те глезила — каза тя объркана на момичето, — но ти знаеш, че татко ти се радваше на успеха ти. И после, аз винаги съм те обичала.

Сара втренчи сиво-зелените си очи в нея. Лицето й беше ясно и спокойно, а госпожица Минчин много мразеше този поглед.

— Така ли мислите, госпожице Минчин? — каза тя. — Аз не знаех това.

Госпожица Минчин се изчерви и се изправи.

— Би трябвало да го знаеш — каза тя, — но за жалост, децата никога не знаят кое е най-доброто за тях. Амилия и аз сме казвали всякога, че си най-умното дете в училището. Няма ли да изпълниш дълга си към бедния ти баща и да дойдеш с мен?

Сара пристъпи крачка към нея и застана неподвижно. Тя си мислеше за деня, когато й казаха, че няма никъде никого, за деня, когато имаше опасност да я изпъдят на улицата; мислеше си за студените часове, които бе прекарала гладна на тавана с Емили и Мелкиседек. Гледаше спокойно госпожица Минчин.

— Вие знаете защо не искам да дойда с вас, госпожице Минчин — каза тя. — Знаете много добре защо.

Сърдитото лице на госпожица Минчин силно се изчерви.

— Никога няма да видиш приятелките си — започна тя. — Ще се разпоредя Армангард и Лоти да се държат настрана.

Господин Кармайкъл я спря учтиво, но твърдо.

— Извинете — каза той, — тя ще се среща с всеки, с когото пожелае. Господин Карисфорд ще уреди това.

Трябва да се признае, че дори госпожица Минчин се смути.

— Вие се нагърбвате с трудна задача — каза тя на господина от Индия, когато си отиваше. — Много скоро ще разберете това. Детето е неискрено и неблагодарно. Предполагам — каза тя на Сара, — че отново ще започнеш да се чувстваш като господарка.

Сара наведе поглед и се изчерви малко, защото си помисли, че не е лесно за чужденци — дори нейни приятели — да разберат изведнъж странните й фантазии.

— Винаги съм се старала да бъда човечна и достойна за положението, което съм заемала — отговори тя тихо. — Дори когато ми е било най-студено и съм била най-гладна — винаги съм се старала да бъда такава, каквато съм.

— Сега няма да имаш нужда да се стараеш — каза госпожица Минчин кисело, като излизаше от стаята, изпратена от Ран Даф с поклони.

Госпожица Минчин се върна вкъщи, веднага изпрати да повикат сестра й и се затвори с нея до вечерта. Бедната госпожица Амилия прекара действително много мъчителни минути. Проля много сълзи и неведнъж бърса очите си. Една от нещастните й забележки ядоса дотолкова сестра й, че тя едва ли не би я убила от гняв, ако работите не се бяха развили съвсем по друг начин.

— Не съм толкова умна, сестро — каза тя, — винаги когато говоря с теб, се страхувам да не би да се разсърдиш. Може би, ако не бях така боязлива, щеше да е по-добре и за двете ни. Трябва да призная: често съм си мислела, че щеше да бъде по-добре, ако не си така жестока към Сара Крю. Аз зная, че тя бе заставяна да работи много тежка работа за едно дете на нейната възраст и че никога не си дояждаше…

— Как смееш да говориш така! — извика госпожица Минчин.

— Не зная — отговори госпожица Амилия, с небивала смелост, — но понеже започнах да говоря, ще свърша, каквото и да става. Детето е умно и добро и то би ти се отплатило за всяка добрина, която би направила за него. Но ти не си й направила никаква добрина. Истината е, че тя беше много по-умна от теб, и ти я мразеше за това. Тя ни разбираше добре и двете…

— Амилия! — извика разярено сестра й, сякаш щеше да я набие.

Но госпожица Амилия бе така възмутена, че не мислеше какво може да стане.

— Да, да — извика госпожица Амилия. — Тя ни разбираше: виждаше, че ти си коравосърдечна егоистка, че аз съм слабодушна глупачка, че и двете сме готови да пълзим пред нея заради парите й и че се отнасяхме зле с нея, когато сметнахме, че ги е загубила. В същото време тя се държеше на положение, макар да бе съвсем обедняла. Да, тя се държеше като малка принцеса! — Госпожица Амилия бе извън себе си. Тя започна истерично да се смее и да плаче едновременно, като се клатеше напред-назад, така, че госпожица Минчин я загледа уплашено.

— И сега я изпуснахме — викаше тя диво, — тя ще отиде с парите си в друго училище. Пада ни се, но ти повече заслужаваш това, отколкото аз, защото ти си груба жена. Ти си груба егоистка и сметкаджийка!

От този ден нататък по-възрастната госпожица Минчин започна да се бои малко от сестра си, която очевидно не беше толкова глупава, колкото изглеждаше, и можеше, следователно, да избухне и да каже истини, които не са приятни за слушане.

Когато ученичките се събраха вечерта пред горящата камина в класната стая, както правеха обикновено преди да отидат да спят, Армангард влезе с писмо в ръка и с чудно изражение на лицето.

— Какво има? — извикаха два или три гласа едновременно.

— Да не би да не знаеш нещо за врявата, която се вдигна преди малко? — запита Лавиния с любопитство. — Такава врява имаше в стаята на госпожица Минчин. Госпожица Амилия имала нещо като припадък и трябвало да лежи в леглото.

Армангард им отговори тихо, сякаш бе онемяла.

— Току-що получих това писмо от Сара — каза тя.

— От Сара! — извикаха всички в един глас.

— Къде е тя? — почти изпищя Джеси.

— В съседната къща — каза Армангард все така тихо, — при господина от Индия.

— Къде? Къде? Изпъдена ли е? Знае ли госпожица Минчин? Затова ли бяха писъците? Защо ти е писала? Разправяй! Разправяй!

Всички викаха и питаха, а Лоти започна жално да плаче.

— Действително е имало диамантени мини — отговори гордо Армангард, — имало е!

Всички отвориха уста и очи от учудване.

— Те били истински — бързо заговори тя. — Всичко било грешка. По едно време се случило нещо и господин Карисфорд помислил, че са разорени.

— Кой е господин Карисфорд? — извика Джеси.

Армангард разказа цялата история.

Дори самата госпожица Минчин едва ли би могла да се справи с шума, който се вдигна след това; и макар да чу врявата, тя не се и опита да я потуши. Нямаше настроение да предприеме каквото и да било и остана в стаята си, докато госпожица Амилия плачеше в леглото. Тя разбра, че новината е проникнала по някакъв тайнствен начин в училището и че всяка слугиня и всяко дете ще говорят за това, като отива да спи.

До полунощ почти целият пансион, разбрал, че никакви наредби не важат, се трупаше около Армангард в класната стая. Четяха и препрочитаха писмото, което съдържаше разказ, не по-малко невероятен от тези, които Сара измисляше сама.

Беки, която също бе чула историята, успя да се измъкне и да отиде горе по-рано от обикновено. Тя искаше да отиде и да види още един път малката омагьосана стаичка. Тя не знаеше какво ще стане с нея по-нататък. Надали щеше да бъде оставена на госпожица Минчин. Сигурно всичко щеше да бъде взето обратно и таванът щеше да стане пак пуст и празен. Макар да се радваше на Сариното щастие, сълзи замъгляваха погледа й. Нямаше да има огън тази нощ, нито розова лампа; никаква вечеря, никаква принцеса, която седи в блясък и разправя приказки!

Тя сподави една въздишка, отвори вратата и изведнъж извика високо.

Лампата осветяваше стаята, огънят гореше, вечерята я чакаше. Ран Даф стоеше и се усмихваше срещу учуденото й лице.

— Господарката си спомни за теб — каза той, — и разправи всичко на господаря. Тя иска да знаеш за нейното щастие. Ето писмо от нея. Тя не иска да си легнеш нещастна. Господарят заповяда да отидеш при него утре. Ще останеш при малката господарка. Тази нощ ще отнеса тези неща обратно през покрива.

И като каза това със засмяно лице, той се поклони и се измъкна през прозорчето безшумно и ловко.

В детската стая на голямото семейство цареше небивала радост. Всеки искаше да чуе подробности за това, което се бе случило на Сара. Когато човек седи пред горяща камина в голяма светла стая, е приятно да слуша колко студено е на тавана. Студът и пустотата на тавана изглеждаха нещо незначително при разказа за Мелкиседек, за лястовичките и за всичко, което може да види човек, като се качи на масата и подаде глава и рамене навън през таванското прозорче.

Разбира се, най-любимото нещо беше разказът за угощението и за съня, който се бе оказал истински. Сара го разправи за пръв път през деня, когато я намериха. Тя разказваше, а господинът от Индия слушаше и я гледаше. Когато свърши, Сара го погледна и сложи ръка на коляното му.

— Това имах да кажа. А сега, искаш ли ти да ми разправиш нещо, чичо Том? — попита Сара. Той бе пожелал да го нарича винаги така.

И той й разказа как узнал за нея, как решили с Ран Даф да й помогнат, как индусът пренесъл и наредил нещата.

— Така се радвам — каза накрая Сара. — Така съм щастлива, че ти си бил моят покровител!

В разстояние на един месец господин Карисфорд се промени изцяло и се възстанови напълно. Двамата със Сара станаха такива приятели, каквито никога не е имало на света. Господин Карисфорд стана настойник на малката Сара.