Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (42)

15.

Той вървеше с несигурни крачки, препъвайки се във високата трева и жилавите коренища. Гласът му бе прегракнал от виковете: „Сара, Сара?“. Изплашени птички се разхвърчаваха от гнездата си, когато той залиташе край тях. Понякога той чуваше ехото от собствените си отчаяни вопли, което за момент подхранваше фалшива надежда.

Беше навехнал китката си при падането по стълбите, но отказа лечение и веднага хукна навън да търси своята дъщеря.

Или да търси това, което започваше в отчаянието си да мисли: тялото на дъщеря си. Нямаше я никъде из цялата къща или гаража.

Тласкан от ужаса на загубата, с объркан ум, Бил Корд претърсваше щателно петте мъчителни акра около къщата — преплетени дървета, цели дюни от борови иглички, два дълбоки кладенеца и много пръст, достатъчно мека за плитък гроб. Уинтън Кресги, целият в шевове и силни болки, обикаляше из същото пространство. Също както и Корд, той се боеше да не открие купчинка разкопана пръст. Не можеше дори да си представи да донесе такава вест на бащата; въпреки това той търсеше като обезумял. Включиха се и други полицаи, дори и Ланс Милър, който дишаше трудно под еластичния бинт, опасващ ребрата му. Джим Слоукъм и двама полицаи от Ню Лебънън, чието дежурство бе приключило и които трябваше да си бъдат у дома при бирата, жената и телевизора, също претърсваха неприветливата околност.

Корд вървеше зашеметено през тревата и шибащите го клонки. Проправяше си път сред храсталаците с човешки ръст. На едно място се препъна на коварно скрита бодлива тел и разкървави здравата си длан, за да спаси лицето си. Всяко розово петно по земята, зърнато през буренаците, беше източник на агония, както и всеки далечен лай на куче или глухото обаждане на някой бухал. Веднъж Корд извика силно, втурвайки се през високата трева към нещо, което се оказа бежова торба, пълна с празни бутилки и кутии.

— Сара, Сара? — шепнешком зовеше той, продължавайки през група дървета към скоро изорана нива.

Към седем часа слънцето е вече ниско над хоризонта и сенките от дърветата са станали дълги. Бил Корд е седнал на малко хълмче от сбита пръст, покрито с глухарчета, коча билка и млечка. Останал е без глас, както и без сили. Той протяга ръка и като обезумял гали нежно едно жълто листо. Смята, че трябва да претърсва полето, но знае, че е безполезно. Нищо не може да направи, нищо, освен да седи и да скърби по дъщеря си и по друга една загуба, защото смъртта на Сара мрачно и жестоко ще отрови техния съвместен живот с Даян и с Джейми. Сега между тях тримата завинаги ще има забит клин.

Докато той бе търсил, надеждата бе единственото, което го крепеше на крака, а сега и тя също е изчезнала.

Той седи като парализиран десет минути, после вижда как полицейска кола се поклаща по неравната земя към него. Кара я предпазливо Ланс Милър. Тя спира край един склон. Вратата се отваря. Слиза Даян.

След нея слиза и Сара.

Корд се изправя развълнувано и пристъпва напред. Той силно притиска момичето в обятията си. „Миличка, миличка, миличка!“, вика той. Неговата емоционалност започва да я смущава и той се опитва да изглежда безгрижен. После настъпва замайване, което не е имитация. Той силно се смее и стиска ръката й.

Даян обяснява, че Сара е дошла тичешком по шосето до вкъщи преди двадесет минути. Тя шепне на Корд:

— Много е потресена. Видяла как Гилкрист напада Бен, побягнала и се скрила в колежа. После се прибра у дома пеша. — Корд вдига тревожно вежди и Даян отгатва въпроса. Изрича само с устни: — Тя е добре. Изобщо не я е докосвал.

После кима към линейката, паркирана на алеята към входа на Гилкрист.

— Дадоха й хапче, за да се успокои. Нали, скъпа?

— Спи ми се, мамо.

Въпреки че има поне хиляда въпроса, които Корд иска да зададе, той знае, че не бива да обсъжда това с дъщеря си. Той казва:

— Почти е време за вечеря. Хайде да се прибираме у дома и да запалим барбекюто, а?

— Добре, татко. Ръката ти е наранена.

— Дребна работа.

Те тръгват към доджа в това празнично настроение, но тежестта на събитията е прекалено голяма за Сара. Тя се взира в къщата на Гилкрист, сякаш гледа приятел, който я е предал. Въпреки че разстоянието е значително, Корд внимателно застава между нея и къщата, да не би случайно тя да види кръвта.

— Той нарани доктор Брек, татко. Слънчевия човек нарани доктор Брек. Смятах го за мой приятел.

— Всичко е наред, скъпа. Ти ще се оправиш.

— Спи ми се. Загубих си раничката.

— Ще я намерим по-късно, скъпа.

— Оставих я в колата на доктор Брек. Там ми е касетофонът. Доктор Брек ме накара да избягам, когато Слънчевия човек… — Тънкото й гласче заглъхва.

Даян вдига ръка към устните си, но е решила да не показва ужаса си пред момичето. Усмихва се насила.

Корд пита Даян:

— Как е Брек?

Тя се колебае. Корд разбира, тя се чуди дали да признае, че се е осведомила по този въпрос.

— Обадих се в болницата — прошепва тя. — Той ще оживее. Има стотици шевове.

Сара извръща поглед замаяно.

— Тук не ми харесва. Страх ме е той да не се върне в къщата си.

— Кой? — пита Даян.

— Слънчевия човек.

Корд се надвесва над нея.

— Той си замина, скъпа. Никога няма да се върне. Аз го прогоних.

Даян гледа към къщата. Тя казва:

— Там ли живее твоят вълшебник?

Сара отвръща:

— Видях го на два пъти зад пасището. Исках той да направи магия, за да стана умна, затова един ден го проследих дотука. Но ме достраша да го помоля и си тръгнах.

— И тя е написала разказ за това.

Корд измъква две зацапани страници от горния си джоб и прочита думите, които вече е запомнил почти наизуст:

— „И момичето се покатери на гърба на Докосващия Облаците Орел и обгърна пернатата му шия. Те полетяха надалеч от жълтата къща. Последваха Слънчевия човек чак до дома му. Полетяха над двора, после над пасището, край стария кладенец и изгорелия силоз, който прилича на кости от кит, после над железопътния мост и по пътечката към реката. Накрая стигнаха до поляна сред гората. Докосващият Облаците внимателно се приземи. И ето там беше къщичката на Слънчевия човек…“

— Ти сама ли си идвала тук, Сара? — Клепките на Даян потрепват от мисълта за предотвратената на косъм трагедия.

— Исках само той да ме направи умна, мамо.

Даян обгръща с ръка дъщеря си и те се отправят към полицейската кола. Корд тръгва бавно след тях. Майка и дъщеря за момент се разделят, момичето хуква напред.

Корд настига жена си, която сега мълчи и на лицето й се е появило същото съсредоточено изражение, както до леглото на Джейми. Корд знае защо, но сега не иска да мисли за това. Болката в ръката започва да си наваксва загубеното време досега и той е полуприпаднал, когато се отпуска до Даян на задната седалка на доджа. Сара е пожелала да се вози отпред. Даян леко погалва косите на дъщеря си.

Когато Корд се премества по-близо до жена си, тя се отдръпва. Движението й е едва доловимо, но ясно.

Милър запалва колата и бавно потегля по неравния път. Доджът се носи като кану по килватера на моторница. Корд свежда чело надолу и го подпира с длан. Ето какво си мисли той: Аз просто си върша работата по единствения начин, който знам. Какво повече се очаква от един мъж? Макар Корд да подозира, че от един мъж се очаква повече и вероятно много повече. Той знае, че когато дъщеря ти се оправя, синът ти се разболява, а когато колата бъде изплатена, ипотеката за къщата се вдига, и когато си мислиш, че обичаш жена си, тя е отишла при друг мъж… Нямат край житейските тегоби. И има толкова много да се направи и още много след това. Още, и още, и още… Но му се струва, че проблемът не е толкова в това, а по-скоро да се намери някой или нещо, което да ти покаже точно какво трябва да се направи. Това е урокът. И Бил Корд се съмнява дали някога ще успее да се справи.

— Всички да затягат коланите — обявява Ланс Милър и подкарва колата по магистралата.

 

 

Корд вече бе написал рапорта в новия формуляр, но това бе скучно задължение. Внимаваше особено много, защото знаеше, че това щеше да бъде основа за изявленията на Джим Слоукъм пред пресата, както и на Хамърбек Елисън, и той искаше всичко да бъде пределно ясно. Опита се да диктува по касетофона на Сара, но непрекъснато мънкаше и се наложи да се върне към линирана хартия и химикалка.

Вестник „Реджистър“ се лиши от сензационните си материали. Убийствата се оказаха дело на университетски професор, който бе преподавал в Харвард и бе писал рецензии за книги за „Ню Йорк Таймс“. Репортери от Асошиейтед Прес и вестникари от някои големи градове дойдоха в Ню Лебънън, заедно с ято напористи млади телевизионни журналисти (един от CNN, за голямо удоволствие на града), заедно със спрейовете си за коса, страхотни тоалети и фантастична електроника. Един журналист описа Гилкрист като „Култовият убиец от Ню Лебънън“, но шериф Джим Слоукъм каза, че „това не се е оказало толкова култова ситуация, колкото убийство на любовна основа и няколко последвали го други убийства, за да бъде потулено първото“.

Корд бе освободен от задължението да заучи радиокодовете и сега завеждаше това, което Слоукъм нарече отдел „Углавни престъпници“, идеята за който му бе хрумнала, след като една вечер бе гледал „Издирват се в Америка“^[1]. Нещата обаче вървяха мудно, като единственият углавен престъпник в момента бе Дел Тъкър, фермер от Ню Лебънън, който незаконно ползваше автомат AR-15 и когото бяха чували да го пробва срещу гризачи. Корд смяташе, че това е по-скоро федерално нарушение и защо трябваше да се безпокои? При това самият Корд си имаше проблеми с гризачите.

Уинтън Кресги бе получил тежки задачи от Хамърбек Елисън. Тъй като бе нов, му възложиха едномесечно дежурство по контрол на скоростта в покрайнините на окръг Харисън. Корд му каза, че не всички задачи могат да бъдат ефектни.

— Хич не е честно — мърмореше Кресги. Седнал на бюрото на Корд в шерифската служба на Ню Лебънън, той сега разглеждаше рапорта по разследването. — Значи Гилкрист е долетял обратно тук в деня преди убийството на Джени… — Той говореше на себе си, представяйки си нещата. — Купил си е билет под друго име.

— Трябваше да проверим пътниците, документите им и начина на плащане. Информацията е била там.

Кресги рече:

— Изглежда, човек не може да се сети за всичко.

Корд се позамисли.

— Вярно, не може. Но трябва.

— Да долети обратно чак от Сан Франциско? — размишляваше Кресги.

Корд продължи:

— И той просто е останал в Ню Лебънън. Наел е оная къща в гората, където го открихме. Наел я е за един месец и се е спотайвал. Когато се е обаждал по телефона, е обяснявал, че звъни от Сан Франциско и хората са му вярвали.

— Ти как откри това?

— Не съм го открил. Просто се досетих. От това, което той ми каза. Най-добрият източник на информация при убийство е самият престъпник. Запомни това.

— Ще го запомня.

— Мисля, че той е смятал да остане там известно време и после да се появи, сякаш се е върнал от конференцията. Но в онази първа сутрин той навярно е видял Сара в гората. Решил е да я използва, за да стигне до мен. Нея, а също и Джейми.

— Как?

— Заплахите му срещу Сара биха могли да ме спрат. Или ако нещо се бе случило с децата, аз нямаше да бъда в състояние да разследвам. Спомни си, нали всички останали търсеха Лунния убиец. Т. Т. Евънс и аз — и ти също — търсехме някой като Гилкрист. Той е знаел това. Аз бях този, който той е трябвало да спре. Едва ли е бил Рибън.

— Или „страшния“ Слоукъм — прошепна Кресги. — В къщата, където ти го застреля, той ти е заявил, че Сара е в ръцете му. Защо го е казал?

Корд направи гримаса.

— За да постигне това, което и направи: да вземе връх над мен. Не постъпих особено умно. Изобщо не ми бе минало през ум, че тя е избягала. Аз влязох вътре и най-напред го попитах къде е тя. Това му даде известно предимство и той се възползва дяволски добре от него, като се има предвид, че той в момента си измисляше нещата. Просто си играеше с мен. Разтревожи ме доста, а после ме успокои, като каза, че Сара е здрава и читава, и започна да разказва защо е убил Джени. По този начин отвлече вниманието ми.

— А кой е този Брек? — Кресги хвърли поглед към рапорта.

Е, това е вече въпрос към теб.

— Тъкмо бях говорил с него. Беше частният учител на Сара. Всъщност нищо повече. Брек прочел част от книгата на Сара за вълшебника, който наблюдавал нашата къща. Разпитал я по-подробно и разбрал, че тя не си е измислила тази история. Предположил, че това е мъжът, оставял заплахите, и следователно той е убиецът.

— Защо не ни го е казал преди това?

— Просто защото прочел проклетото нещо пет минути преди Гилкрист да го накълца.

И два дни след като аз бях прочел същата история.

— Този Брек се е появил не когато трябва и не където трябва — заяви Кресги.

— Би могло и така да се каже.

Но на Корд му бе съвсем ясно, че има много повече проблеми, свързани с Брек. Но те нямаха нищо общо с Гилкрист или разследването и се налагаше много да се мисли и още повече да се говори, преди Корд да измисли какво да прави по въпроса с Бен Брек — ако изобщо можеше нещо да стори. А личността, с която той трябваше да поговори по този въпрос, е, тя нямаше особено настроение за разговор.

Кой е този Брек?

— Гилкрист — рече Кресги почти с уважение. — Той е бил с една крачка пред нас през цялото време.

— Така е. Но и също така с една крачка зад нас.

— Ти откъде знаеше, че той е в онази къща, Бил? Живея в Ню Лебънън от десет години и никога дори не съм предполагал, че там покрай реката има къщи.

— Трудно е да обясня как действа принципът на дедукция, Уинтън.

— Искаш да кажеш, че това човек си го има по рождение, така ли?

— Не. Това може да се научи. Колкото повече практикуваш, толкова по-добър ставаш. Запомни това.

— Добре, ще го запомня.

 

 

Корд излезе в задния двор на своята къща и остави на земята кутията си с бира. Той огледа ивицата кална пръст. Изкъшка оттам на два коса и се надвеси ниско над земята, после още по-ниско, застанал на четири крака; струваше му се, че зеленият мъх не е пораснал дори и с милиметър през последните седмици. Реши, че е лудост да се опитва да засажда трева в този усоен каменист овраг между две къщи, в които живеят пъргави момчета, обичащи преките пътища; трябваше да го посипе с чакъл и с това всичко да приключи.

Но все пак Корд внимателно нагласи пръскачката и включи водата.

Той седна на градински стол, чиито алуминиеви крака изскърцаха върху бетонната плоча, която той бе положил преди две години и оттогава все се канеше да я огради. Погледна часовника си. Тази вечер семейството щеше да посети Джейми в болницата. Смятаха да вкарат нелегално едно видео и Корд щеше да го включи към телевизора в болничната стая. Всички заедно щяха да гледат един видеофилм, който Даян бе взела под наем, някаква полицейска комедия. Но тази дейност бе планирана за след вечеря. Сега му се искаше да си почине за няколко минути. Той отвори бирата, изпи половината от нея и отново остави кутията долу на бетона, гледайки пулсиращата дъга, която пръскачката правеше докато мяташе ветрилообразно вода към последните слънчеви лъчи. Той хвърли поглед назад и през кухненския прозорец видя Даян, заета с приготвянето на вечерята.

Корд почувства по бедрото си натиска на едно тесте картончета и ги извади от джоба си. Повечето от тях щяха да бъдат подредени във високите зелени шкафове с чекмеджета, които той сприхаво поиска за своя лична употреба в шерифската служба. Едно картонче обаче, изписано с грижливия му почерк с печатни букви, възнамеряваше да забоде върху своето табло за съобщения. Смяташе да го закачи точно до любимия си цитат — че веществените доказателства са крайъгълният камък на всяко дело. Това картонче гласеше:

Поетът е този, който възприема света чрез светлината на чистия разум, докато останалите виждат само в отразена светлина.

Л. Д. Гилкрист

Той пъхна картончето в джоба си, после взе бирата, отпи няколко глътки и подпря запотената кутийка до корема си, вслушвайки се в звуците на здрача: цикади, щурци, бухал, събудил се, за да похапне, подвиквания за вечеря към съседските деца. Даян почука по прозореца и извика: „След десет минути“.

Бил Корд каза „добре“. Той постоя още пет минути, после стана и се протегна. Отиде до ръба на бетонната площадка и започна да мята белите картончета високо във въздуха, крещейки „Хей, хей!“ на няколкото косове, които хвръкнаха от разкаляното парче хилава морава и изчезнаха в безлунното вечерно небе.