Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (41)

14.

Лион Гилкрист премина през гъст сноп пепелява светлина и се спря на десет фута от Корд. Скръсти ръце. На лицето му се появи весела полуусмивка.

— Е, изненадан съм, детектив Корд.

— Искам да знам къде е тя. — Гласът на Корд потрепери. — Искам веднага да разбера това.

— Разбира се, че искаш.

— Сара! — извика Корд, поглеждайки към стълбище, което водеше към втория етаж.

— Тъкмо си мислех за тебе — благо рече Гилкрист. — Ще се изненадаш, като научиш колко често си в моите мисли. Почти толкова често, колкото и аз съм в твоите, предполагам.

Корд пристъпи напред, вдигнал пистолета си срещу гърдите на Гилкрист. Професорът сведе поглед към оръжието, а после пъхна ръце в джобовете си и заразглежда Корд, сякаш детективът беше буболечка, пропълзяваща последната си обиколка в стъкленица с цианид. След това попита:

— Как е синът ти, детективе?

В очите на Корд нещо трепна, докато се вглеждаше в лицето на Гилкрист.

— Все още обича да кара колело, нали? Въпреки опасностите.

— За какво говориш?

— И чух, че отишъл да поплува. Музиката, която тези младежи слушат…

Опитва се да ме изкара от търпение. Спокойно, запази спокойствие.

— Самоубийство чрез удавяне. Това беше нещо уникално за него. В песента, струва ми се, се споменава за бръсначи и бесилки… Алитерация, подходяща за юношеска поезия.

— Какво общо си имал с това? — Корд стисна още по-здраво пистолета и го обхвана ужасното чувство, че не може да се владее. В ушите си чуваше бучене от силно напрежение. Той завъртя дулото към професора, чието лице едва забележимо трепна, но иначе си остана безучастно. За малко да го блъсне с цевта. — Бих могъл да те убия…

Гилкрист каза бавно:

— Предполагам, не познаваш творчеството на Пол Верлен. Френският поет символист? Не, разбира се. Намирам поезията му за разкошна, но ми се струва, че и той е страдал от същия проблем като теб. Отвън се държи като стоик, а отвътре бушуващ. Опитал се да убие своя близък приятел Рембо в пристъп на ярост. Завършил като негоден пияница. Но ако не бяха психозите му, светът нямаше да разполага с поразителните му творби. Елементът на компенсация е удивителен — компенсация, която твоята малка Сара демонстрира така добре.

Корд дишаше напрегнато. Почувства, че се задушава. Той сграбчи Гилкрист за яката и притисна дулото до ухото му.

— Ах — рече Гилкрист с кадифен глас, — спомни си за нея. Спомни си за Сара. Нашият разговор не трябва да бъде помрачаван от гняв и така да забравим, че единствено аз зная къде е тя.

Корд блъсна Гилкрист и отстъпи назад. Избърса устата си с ръкав. Почувства, че всъщност самият той е притиснат до стената, а Гилкрист си играе с него.

— Детективе, ти непрекъснато грешиш за човека, с когото си имаш работа. Аз не съм гангстер, който се е барикадирал в някоя бакалия. Твоите понятия за интелигентност те нареждат в доста ниска категория. Аз съм различен по природа от хора като Джени Гебън, като теб, сина ти, твоята Сара и твоята красавица Даян.

— Започнах да проявявам интерес към теб и твоето семейство още от сутринта след смъртта на Джени. Видях дъщеря ти при езерото, след като ти бях оставил първата си бележка. Тя има прекрасна коса. Слънцето така хубаво изглеждаше върху опънатата й бяла блузка. От миналогодишната мода, а?… Май трябваше да поспрем с онова лудешко пролетно пазаруване в „Сиърс“, нали? Знаеш ли, аз си кореспондирам със Сара още оттогава. Защо си така шокиран, детективе? В края на краищата ти щеше да разбереш. Виждаш ли, точно в това е проблемът, който ме засяга. Ти не си интелигентен, но си упорит — за разлика от останалите ти колеги, които не са нито интелигентни, нито настойчиви.

— Безспорно, можем да те подложим на психоанализа и да изтръгнем някаква причина за тази хронична упоритост. Ти си проспивал нещата един-два пъти, когато е било от голямо значение, нали? Кога е станало? В юношеството ти? Може би по-късно. Каквото и да е станало, ще го изплащаш още дълго време. Бях сигурен, че ще се трудиш неуморно и ето на, натъкна се на мен.

— Сара беше едно чудесно развлечение. Отначало я убедих да избяга от къщи. Когато това не успя, реших да проникна навътре в тила и да отклоня вниманието. Градът търсеше „Лунен убиец“, затова одрах една коза и им я дадох. Ето ви „Лунатик“. И понарисувах разни неща из града с малко от останалата кръв… О, обзалагам се, че стенописите ми са доставили страхотно удоволствие на твоя шеф. Но не и на теб, детективе. Ти продължи да се трудиш упорито, все така прозаично, приближавайки се все по-близо. Трябваше ми по-директна атака. Опитах се да те сплаша, за да се откажеш от случая.

Той посочи фотоапарат „Полароид“.

— Бива ме като фотограф, как мислиш? О, между другото: открих, че противозачатъчните на жена ти не са много използвани напоследък. Да не сме посред криза в брака? Не забелязваш ли някаква промяна в нея? Ярко лакираните й нокти? Внезапният й интерес към сенките за очи? Известно ли ти е, че на няколко пъти двамата с Брек се разхождаха в гората?

Професорът се усмихна и вдигна ръце като проповедник по телевизията.

— Ти знаеше ли, че докато онзи тъп полицай уж пазеше домашното огнище, аз се ровех във вашата спалня? Отварях скрина и пренареждах бельото на Даян. Душех възглавницата й. Мих си ръцете с нейния евтин тоалетен сапун. О, седях на леглото на Сара. Докосвах пижамата на сина ти. Всичко бе така увлекателно за мен! Изнасям лекции — пардон, изнасях лекции — по психология всеки ден. Писал съм статии за най-престижните периодични издания в тази област, издания… — Той вдигна развеселено вежди. — … които навярно си се опитвал да четеш. Но не се занимавам с клинична практика. Играта с твоето семейство много ме забавляваше. Да заплитам всички в цялата тази история. Отдалечих те от семейното гнездо. Изпратих те до Луисбъро. Продадох цяла шепа кредитни карти на оня гангстер в един бар във Фицбърг, така че да хукнете веднага натам. После се върнах обратно. Проследих тоя глупак Брек… — Гилкрист презрително изрече името му. — … и го убих на място. Всичко това направих, детективе, направо под носа ти и се измъкнах.

— Обаче — каза Корд — ето ме тук.

Усмивката по лицето на професора не изчезна.

— Обаче аз… държа дъщеря ти.

— Искам да знам къде е тя! — извика с болка Корд.

— Изтъкването на очевидното — изсмя се Гилкрист — те прави банален, както един покоен мой колега имаше навик да казва.

Сара, повикай ме, скъпа! Извикай, изпищи…

— Гаден кучи син! — Заплахата в гласа на Корд се извиси чак до мръсния таван. Сякаш щеше да пречупи сноповете слаба светлина, падащи върху кървавочервения килим. Корд тикна напред револвера си и едва не натисна спусъка. За секунда в очите на Гилкрист се появи невероятен ужас, но после те станаха отново невъзмутими и помирителни. Той вдигна ръка.

— Тя е добре. Кълна се.

— Къде е?

Гилкрист се втренчи в него. Усмивката му бе изчезнала. Сега бе спокоен и лицето му бе приело маската на загриженост.

— Не мога да ти кажа това. Съжалявам.

— Ако си я наранил… — Корд пристъпи напред, а ръката му мачкаше револвера.

— Тя е добре — рече Гилкрист с утешителен тон. — Помисли си, детективе. Защо да й причинявам зло? Отвлякох я, защото се нуждаех от някаква осигуровка. Не можех да те спра другояче. — Той разпери ръце. — Ето… Ти откри къде съм. Трябваше да се защитя.

— Кълна се, че ще те убия, ако не ми кажеш какво си сторил с нея. — С мъка потисна порива си да изстреля куршум към крака или лакътя на Гилкрист.

Гласът на професора бе ласкав и успокояващ.

— Нищо не съм й направил. Тя е в безопасност. — Той кимна към куфара си. — Ако се измъкна оттук, с нея всичко ще бъде наред. Ако ме убиеш или арестуваш, никога повече няма да я видиш. Толкова е просто.

Корд мушна пистолета към лицето на Гилкрист.

— Къде е тя? — извика той.

Гилкрист отстъпи назад.

— Такива са моите условия. Никакви уговорки. Свободата ми срещу твоята дъщеря.

— Копеле, проклето копеле! — изръмжа Корд.

— Това може да е вярно в определен контекст, но в този момент е просто неуместно.

Дулото на пистолета се сниши.

Корд започна да диша по-спокойно. Поне Сара бе жива. Все пак имаше шанс да я върне у дома невредима. В съзнанието му изникна мъчителна картина: как Сара седи по пижамка в леглото и говори на мечето си. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ще ти кажа какво ще направя — предложи Гилкрист. — Ще повиша мизата. Срещу моите условия ще кажа къде е дъщеря ти и ще ти дам едно обяснение. Ще ти разкажа точно как убих Джени и защо.

Корд леко примигна и някъде в съзнанието му полицаят застана редом до бащата.

Гилкрист възприе лекия смут в очите на Корд като утвърдителен отговор. Той седна в едно кресло, от което се разхвърчаха прашинки сред сумрака.

— Много обичах Джени Гебън. За първи път имах такива чувства към една жена. Абсурдно, ако се замислиш. Беше обикновено момиче. Не чак толкова хубава. Беше ту емоционална, ту унила. Но когато бе с теб, в леглото, тя бе докрай заедно с теб. Разбираш ли за какво говоря? Тя бе центърът на вселената. Играехме си своите игрички, използвахме бой с пръчки, прилагахме и ремъци. Доста жени просто го изтърпяват това заради своя партньор — някогашният проблем с бащата, разбира се. Но на Джени й харесваше. Тя страшно си падаше по това.

— Гилкрист…

— Моля те. Остави ме да довърша. Тази пролет тя ме заряза. Върна се при оная нейна шибана съквартирантка. „Съжалявам, всичко свърши.“ Е, това никак не ми се нравеше. Не, сър. Нямах намерение да ме захвърли по същия начин, както бе направила със Сейлс или Оукън. „Съжалявам, всичко свърши.“ О, не. Не можех да го изтърпя, макар и от личност с такова поведение. Обадих й се от Сан Франциско. Тя беше твърде малодушна да скъса. Беше твърде страхлива да го направи лично. Цели двадесет и четири часа пламтях от унищожителен гняв. Успокоих се и тогава долетях обратно.

— Купил си билет под друго име. Значи си възнамерявал да я убиеш.

Гилкрист помълча за момент, без да показва изненада или тревога, че това е било известно на всички.

— Има и още нещо. Можеш ли да се досетиш?

Корд кимна.

— Ти си убил Сузан Биаготи и Джени е разбрала.

Професорът изглеждаше явно разочарован, че Корд бе стигнал до този извод. Но все пак продължи невъзмутимо:

— Когато бях в леглото с Джени… — Гилкрист се усмихна на някакъв спомен. — Или когато лежахме заедно във ваната, или пък на кухненския под, често й разправях какво ли не. Така се получаваше при нея. Тя бе просто обезоръжаваща. А ние със Сузан бяхме играли на доста сериозни игрички. Споменах това веднъж пред Джени. Глупаво от моя страна, но го направих.

— Защо уби Сузан?

— Стана случайно. Увлякохме се в играта и аз я удуших.

Корд трепна недоумяващо. Той прошепна:

— Навярно си държал на нея. Обаче така си я наранил, че си я убил. Защо? Толкова ли добър беше сексът?

— Очевидно не и за нея. — Той стрелна Корд с хладна усмивка и добави: — Използвах чук, за да прикрия някои от следите и да заприлича на грабеж.

— Но не си казал на Джени, че си я убил, нали?

— Не, разбира се. — Гилкрист направи гримаса заради глупавия въпрос. — Но тя можеше да свърже нещата. Когато й се обадих от Сан Франциско в неделя и тя ми каза, че скъсва с мен, ние се скарахме. Тя заяви, че се връща при Емили и ако не я оставя на мира, щяла да съобщи на администрацията за студентките, с които съм спал. Е, нашата девица-декан си има една особеност — нейните професори могат да прелъстяват колкото си щат мозъците на студентките, но техните тела са забранена територия. Ако Джени ме издадеше, Ларъби щеше да разбере за Сузан и за мен и щях да си имам проблеми. Върнах се със самолет в Ню Лебънън и помолих Джени да се видим. Казах й, че искам да се разделим с добри чувства. Че съм приготвил книга за нея — за спомен от нашата връзка. Тя се съгласи. Отидохме да се поразходим. Стигнахме до езерото.

— И ти я уби.

— И аз я убих, да. — Гилкрист сякаш се замисли дали има още нещо, което да каже за Джени Гебън, и изглежда реши, че няма. Той добави: — А Сейлс и Оукън ги убих, защото… — Той сключи ръце като че ли бе изчерпал разговора. — … защото бяха мои врагове.

— Онзи полицай в Луисбъро бе също прострелян.

— Много съм доволен за това — искам да кажа, че не си бил ти. Наистина изпитвах известни угризения, че ти ще си първият влязъл. — Той леко кимна с глава.

Корд му рече:

— Ще ти дам един час преднина.

— Има ли някой отвън?

— Само един полицай.

— Значи посещението е неофициално, така ли? — Гилкрист изгледа Корд с известна доза уважение. — Е, добре. Хвърли ей там ключовете си от колата.

— Дойдохме пеша. Не сме с кола.

— Не ме разсмивай.

Корд метна ключовете към средата на пода. Гилкрист ги прибра в джоба си.

— Тя добре ли е?

— Разбира се, че е добре. Завързал съм ръцете и краката й. И съм запушил устата й.

Много хора се задушават от кърпи в устата. Съвсем наскоро бяха получили бюлетин на ФБР по този въпрос. Корд си бе отбелязал факта на едно от своите картончета.

Гилкрист вдигна куфара си. Той каза:

— В мазето. — Тръгна към вратата и я отвори. Спря се преди стълбището и щракна електрически ключ.

Корд извика:

— Сара! Татко е тук.

Нямаше отговор. Гилкрист рече нетърпеливо:

— Има кърпа в устата. Нали ти казах.

Корд извади белезниците си и се приближи към Гилкрист.

— Сложи едната част на дясната си китка, а другата на онази радиаторна тръба ей там.

— Не. Споразумяхме се.

Корд каза:

— Давам ти дума, че ще имаш един час. Но първо трябва да взема дъщеря си. Или ще те убия веднага на място.

Гилкрист втренчи поглед в очите на Корд.

— Може би си прав, детективе. Добре. Последвай ме. Трябва да ти покажа. Трудно е да се намери.

— Не. Ти оставаш тук.

Професорът сви рамене и каза:

— Трябва да тръгнеш наляво при стълбището, после направо по един коридор и след това…

Корд му подаде белезниците.

— … ще изкачиш няколко стълби. Няма защо да се безпокоиш. Тя е добре. Съвсем добре. — Гилкрист говореше като педиатър, който току-що е излекувал дете от някаква треска.

Корд подуши миризмата на мъжа; вонеше на вкиснато, стари дрехи и пот. Изведнъж осъзна колко близо бяха един до друг.

Гилкрист се пресегна за белезниците и хладнокръвно сключи дългите си пръсти около китката на Корд, забивайки нокти в плътта му и се хвърли заднешком надолу по стълбите, като повлече Корд със себе си.

Детективът безуспешно се опита да се хване за парапета. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в стената. Двамата се затъркаляха по дървените стълби с остри ръбове. Разнесе се силен тропот. Корд усети как изпука лявата му китка. Пистолетът изхвърча от ръката му. Чу се страхотен грохот, когато главата му се тресна в разнебитения парапет и последва ново изщракване на става, навярно от крак или ръка на Гилкрист.

Двамата се търкаляха на кълбо по стъпалата и после се стовариха върху бетонния под, където останаха, сгушени един в друг, като любовна двойка в студено зимно утро.

В тясното и тъмно мазе около тях имаше ръждясали инструменти, малко въглища, няколко кутии с боя. И никаква друга жива душа.

 

 

Уинтън Кресги се бе подпрял до багажника на зеления понтиак, проснал се по очи в позиция за стрелба. По същия начин той връзваше елена върху покрива на своя олдсмобил, когато се прибираше вкъщи от лов. Набраздената ръкохватка от „Ремингтън“-а се бе отпечатала върху пръстите му. Миришеше му на смазка. Струваше му се, че Корд вече прекалено дълго стои вътре в къщата.

Тогава чу изстрела. Кратко изплющяване откъм къщата и прозорците на приземния етаж за миг издрънчаха от гърмежа.

Отпред или отзад, отпред или отзад?

По дяволите, избери едното.

Кресги стана, поколеба се и после изтича през пустеещата поляна и се втурна през отворената входна врата.

— Бил! — изкрещя той и в отговор един ръжен го улучи край окото и разкъса шест инча от бузата му. Той падна лошо назад. Пушката гръмна и голям къс от дървената облицовка експлодира под въздействието на силния изстрел. Топла кръв шурна към окото и устата му и пред погледа му се мерна разкривената фигура на Гилкрист, който, накуцвайки, се мъчеше да се докопа до падналата пушка. Дясната ръка на професора бе подута и потъмняла и той също бе с окървавено лице.

— Бил! — извика Кресги, плюейки кръв.

Гилкрист вдигна пушката и я насочи към лицето на Кресги. Полицаят се претърколи и се опита да се измъкне. Чу сумтенето на Гилкрист, докато дърпаше спусъка и тогава осъзна, че има изстрелян патрон в гнездото. Кресги се замоли онзи да не разбира достатъчно от оръжие, за да не зареди с нов куршум.

Той чу двойното прищракване на плъзгача напред-назад и тупването на старата гилза върху верандата.

— Не — изстена Кресги, търсейки пипнешком автоматичния си пистолет. Беше изпаднал от кобура и той не можеше да го открие. Пропълзя още няколко инча и се притисна до железните перила. Почувства ледения допир от цевта на пушката върху гърба си.

Последва гърмеж.

После още един и още един. Гилкрист политна напред, притискайки гърдите и стомаха си, където го бяха простреляли куршумите на Корд. Пушката падна върху Кресги, който в моментната си слепота я грабна и насочи към гората. Гилкрист падна на колене, а след това се строполи на земята.

Около Уинтън Кресги настана мъртва тишина, която след миг бе нарушена, смущавайки облекчението на полицая: това беше гласът на ридаещия Корд:

— Сара, какво направих с теб, какво направих?