Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (26)

11.

Чънк.

Легнал на долното легло, вдигнал поглед към лазерните спирали над главата си, той чу звука.

Филип Халпърн замижа и усети рязко присвиване в корема си. Веднага позна този шум. Затръшването на вратата на семейния шевролет комби. Дланите му се изпотиха. Пръстите му започнаха да треперят. Той се изправи и погледна през дебелите решетки и тънко стъкло, за да види това, което вече бе отгатнал: майка му идваше на посещение. Беше я очаквал…

Не, не, не!

О, боже. Той я бе намерил, найлоновата торбичка с портмонето на мъртвото момиче вътре! Баща му, на не повече от четирийсет фута, стиснал торбичката, която Филип бе заровил под задната веранда.

Момчето втренчи поглед в баща си, докато той говореше с шериф Рибън. Лицата и на двамата бяха мрачни. Рибън посочи назад към килията. Баща му дълго се взираше, сякаш се чудеше дали трябва да посети сина си. После двамата се обърнаха и тръгнаха нагоре по улицата, отдалечавайки се от затвора.

 

 

Тези двама мъже изглеждаха като най-обикновени стари приятели в Ню Лебънън, седнали в зеленото сепаре в дрогерията. Бяха свели едрите си рамене над големи бели чаши с кафе. Бяха от този тип мъже, които веднага биха скокнали на крака, чувайки встъпителните акорди на националния химн. От тези, които, щом купят карбуратор в девет часа в събота сутрин, до десет и половина вече ще са го монтирали. От тези, които биха обсъждали цената на горивото и най-подходящата стръв, за да закълве костурът.

Точно сега тези двама мъже разговаряха за убийство.

— Мойто момче си има доста проблеми — каза Крет Халпърн. — Доста по-тежък е, отколкото трябва. Туй е отпусната, женствена тежест. Не знам отде я има. Майка му е пияница, нали я знаеш. Може туй да е объркало неговите хромови зони.

Стив Рибън кимаше и непрекъснато разбъркваше кафето, което хич не му се пиеше. Той слушаше. Беше доста неприятно.

— Ами я виж например ония снимки. — Халпърн шепнеше, сякаш признаваше неща, които никога през живота си не бе произнасял гласно. — Снимките, дето ги намериха ваште момчета. По някой път ги намирах тия списания с момичета. Не като „Плейбой“. Бяха си просто мръснишки. Снимки на хора, дето се шибат. Не знам отде ги е набарал. Хвана ме шубе да не е от някой по-голям. Някой мъж. Фил си е малко като женчо, нали това казвам.

— Халпърн се усмихна, загледан в една бутилка, докато преминаваше към втората голяма трагедия в своя живот.

— Ама снимките не бяха педерастки.

Рибън попита:

— Какво точно целиш, Крет?

— Той не е момче, дето ще нарани някого. Не искам да влиза в затвора.

— Нали ти ни показа гащетата. И че се е опитал да ги изгори.

— Тогава се бях вбесил. Искаше ми се да го пребия. Сега се чувствам другояче.

— Защо говориш с мен? Наел си Денис Бран.

— Не мога да се оправям с адвокати. Бран не ми се понрави, както и аз на него.

— Нещата не изглеждат добре за Филип, Крет.

— Той не е лош. Просто не му върви. Знаеш ли какво ще стане с него, ако отиде в затвора? — Халпърн хвърли поглед към Рибън, който въпреки че мълчеше, знаеше точно какво ще се случи с Филип в щатския затвор в Уоруик и вероятно още в първия му ден там.

Халпърн рече:

— Не мога да кажа, че го обичам туй момче. Отдавна престанах да се опитвам. Но аз… просто не знам.

— Бран е доста печен. Той ще се справи добре.

— Я виж какво намерих. — Халпърн вдигна окъсаната и мръсна найлонова торбичка и я сложи на масичката. Парченца кал и пуканки се посипаха върху разлети капки кафе на пластмасовата повърхност. — Намерих туй нещо на едно място, дето Филип си играеше. Като скривалище. Беше под задната веранда.

Рибън отвори торбичката. Вътре имаше портмоне, цялото изкаляно. Той го изсипа на масата. Погледна Халпърн и дрезгаво прошепна:

— Това не е ли на едно от момичетата? По дяволите, защо ми го даваш? Това със сигурност ще го осъди, Крет.

— Не, не. — Халпърн поклати глава. — Има нещо, дето трябва да го видиш.

 

 

Двамата стояха пред едноетажната жълта сграда в Хигинс, надвесени над лист от компютърна разпечатка.

— Виж какво, трябва да решим какво да правим с това — рече Стив Рибън. — Дявол да го вземе, това е истински обрат.

Чарли Махони върна листчето на Рибън, а после вдигна прозрачната найлонова торбичка с прикрепен етикет към нея. Прочете написаното на ръка писмо, което беше вътре.

Рибън размаха разпечатката така, сякаш сушеше мастилото по нея.

— Тук пише, че шансът е петдесет процента. Струва ми се, не можем да пренебрегнем това.

— И аз мисля така. Кой е той? Какви препоръки има?

— Специалист графолог. Работи на щатска длъжност. Допустимо е, Чарли. Когато Бран се докопа до това, отново заставаме в изходна позиция и ще стане адски напечено за всички нас.

— За всички нас — бавно повтори Махони. Той погледна Рибън с усмивка, която подсказваше:_ Защо го направи, тъп селяндур._

Рибън продължаваше:

— Щом случаят стане пак обществено достояние, ще почнат приказки за Джени и нейната приятелка. И за колежа. Искам да кажа, това ще види сметката и на двама ни. — Той стрелна с поглед листа.

Махони рече:

— Обзалагам се, че бащата го е написал, за да отърве момчето.

— Не, не и бащата. Не го познаваш. Той не би помогнал на момчето по тоя начин. Но пък самият хлапак може да го е написал и да го е скрил, знаейки, че ще го открием.

— Дори да не е истинско, трябва да го дадем на Бран. Така е по закон. — Махони размаха дебел пръст срещу Рибън. — Каквото щеш разправяй, но ти ръководеше разследването цели две седмици, преди да дойдат от окръга и това всеки го знае. Затънал си здравата, както и всички ние… — Той проточи напевно последните думи.

Рибън отбягваше безмилостния му поглед.

— Това не отхвърля обвинението срещу момчето за убийството на момичето Гебън.

— По дяволите, Рибън, ти толкова си раздухал тоя ритуален боклук за убийствата още от самото начало. Ако хлапакът не е убил второто момиче, тогава къде отива цялата ти теория?

Рибън каза:

— Ти видя хлапака. Видя всички ония списания, снимки, порнографията, ритуалните джунджурии, ножа. Виновен ли е, или не?

Махони сви рамене.

— Вероятно.

— Ами ако се опитаме да изтръгнем признание от него? — рече Рибън и за облекчение на Махони избърса слюнката, насъбрала се в ъгълчето на устните си.

— Признание. Хм.

— Можеш ли да го направиш? — попита Рибън. — Изкопчвал ли си признания преди?

Махони изсумтя.

— Имам чувството, че в това си добър, в изкопчването на признания.

— Да — рече Махони, изпитвайки едновременно задоволство от тази четка и презрение към Рибън, че прибягва към такова средство.

— Точно сега той е в арестантското помещение.

Махони погледна часовника си.

Рибън каза:

— Мисля, че колкото по-скоро, толкова по-добре, нали?

— А другите полицаи?

— Мога да уредя да останеш насаме с него.

— Сега ли?

— Ще бъдете съвсем сами.

 

 

Той нямаше лазерна пушка от петдесет хиляди джаула.

Не разполагаше дори с бащината си „Ругер 22“.

Но Филип Халпърн все пак имаше едно оръжие.

Той смъкна чаршафа от арестантското легло. Със зъби направи четири прореза в евтиния плат. Накъса чаршафа на ивици и ги навърза една за друга. Избута масата точно в средата на килията и с мъка успя да се покатери върху нея. Хвана металния абажур на лампата. Отгоре му се посипа прах. Той се закашля от него, задавяйки се и премигвайки. Подуши острата миризма на собствената си пот, примесена с боровия аромат на дезинфектант.

Филип уви чаршафа-въже около врата си и после го завърза за електрическия шнур.

Вдигна поглед нагоре. „Икономично осветление. Регистрирана марка. 60 вата. Произведено в САЩ.“ Близостта на евтината крушка замъгли зрението му. Мислите избледняха, насъбралият се прах и останките от умрели буболечки по металния абажур започнаха да чезнат. Райска светлина заля стаята. Филип Халпърн смъкна ръцете си.

 

 

Те чуха стона на момчето.

Ланс Милър наостри ухо и рече:

— Май не се чувства добре. Може би трябва да му занесем нещо.

— Готово — отвърна полицаят от окръжната служба. — Какво ще кажеш за едно леденостудено момиче?

Ланс Милър вдигна поглед от „Ю Ес Ей Тудей“.

— Вече е имал две такива. — Той продължи да си чете статията.

— Дали може да се хване нещо венерическо от труп? — размишляваше полицаят.

— Ама че гадост — рече Ланс Милър.

Последва нов стон, силен и зловещ.

— Не трябва ли да го проверим как е?

— Видя ли снимките на циците на сестра му? — попита Милър.

— Не успях.

— Той се опита да ги изгори.

— Циците й?

— Не, снимките — каза Милър.

— Какво представляваха?

— В едър план, нали разбираш. Моментални.

— Не, циците — рече полицаят.

— Не много големи. Снимките бяха тъмни. Не е използвал светкавица.

Отново чуха стенанието и се спогледаха.

— Тоя там си търси белята — рече полицаят.

— Ами ако наистина му е лошо?

— Не знам. Я иди сега да надникнеш. След това аз ще отида.

— Ако е повърнал, няма да му чистя.

— Ще хвърляме чоп.

Ланс Милър се отправи към арестантското помещение, затвори вратата и продължи по коридора към килията на Филип.

Там видя следното: момчето, навързания чаршаф, масата.

— О, по дяволите. По дяволите. — Той припряно пъхна ключа и рязко отвори вратата на килията, скочи върху масата и протегна ръце към раменете на момчето.

И в този момент Филип започна да пада.

Зад него се повлече ивицата от чаршаф, която той не бе завързал нито за лампата, нито за каквото и да е. Тя се развя зад него като шлейф на наметало от „Измерението“. Той простреля с тайното си оръжие Милър — не с петдесет хиляди джаула, не с лазер, не с камшика на хононите, а със своите стотина килограма тегло. Полицаят, мъчейки се да запази равновесие, се подхлъзна на бетонния под и падна по гръб. Филип продължи да се смъква и се приземи точно върху него. Чу се страхотен удар. Ланс Милър изохка и после загуби съзнание.

Филип сграбчи ключовете на Милър и неговия „Смит & Уесън“ и излезе от килията. Отключи задната врата на арестантското отделение, после се промъкна към кметството и излезе оттам през задния вход. Щом изскочи навън, той с всички сили хукна колкото се може по-далеч от сградата и от центъра на града. Дробовете му с мъка поемаха въздух. И докато болката в гърдите нарастваше, изведнъж му хрумна една мисъл — беше благодарен и дори въодушевен затова, че е бил в затвора и е пропуснал мъчението от бягането на дълго разстояние в часа по физическо. Сега той бе привел ниско глава и бягаше по-бързо отколкото когато и да е в училище. По-бързо от всякога в своя живот. Филип бягаше, бягаше, бягаше.

 

 

Я! Какво става тук?

Бил Корд се спря пред арестантското помещение, виждайки един полицай, застанал на колене, как се надвесва над друг — та това бе Ланс Милър — и го целува.

Почакай. Не.

Какво става тук?

Това бе даване на първа помощ. Ланс Милър, пребледнял и запотен, се мяташе на пода. Той движеше ръце така, сякаш махаше на спасителен хеликоптер да се приземи и риташе с крака, шепнейки между шумните целувки на полицая: „Махай се, махай се!“. Полицаят стискаше носа му и после вдъхваше въздух в дробовете му.

Корд каза:

— Мисля, че той няма нужда от това.

— Всичко е наред. Правил съм го и преди — рече спасяващият полицай и после с две ръце притисна гръдния кош на Милър.

Корд ясно чу изпукването на счупено ребро.

— Махай се от мен — измънка Милър и припадна.

— Не ми изглежда да е сърдечен удар — каза Корд.

— Гледай какво сторих — рече умърлушено спасителят и се изправи.

Корд приклекна и провери пулса на Милър.

— Струва ми се, че не е много пострадал. Защо не повикаш линейка?

— Да, ей сегичка. Хлапакът избяга. — Той се втурна към телефона.

— Какво?

— Кой номер трябва да набера? Девет едно едно ли?

— Как така е избягал?

Стиснал слушалката, полицаят избъбри:

— Избяга оттука преди пет минути. Ало, трябва ни линейка в шерифската служба. Има пострадал полицай. Дадох му първа помощ, но не му подейства.

Корд се затича през арестантското отделение до задния вход на кметството, чиято врата бе широко отворена към окъпания в слънце паркинг. По дяволите! Нямаше и следа от избягалото момче. Той се върна в канцеларията точно когато се чу виенето на сирената.

Корд накара диспечера да повика Евънс и после хвана телефона да се обади на Рибън вкъщи.

— О, Ети, можеш ли да го изпратиш тук колкото се може по-скоро? Имаме едно бягство… Да? Къде? За риба ли? По дяволите!

Джим Слоукъм се втурна през отворената врата покрай полицая от окръжното, който напрегнато очакваше линейката.

— Какво става, Бил? Току-що чух, че повикаха линейка.

— Момчето Халпърн е изчезнало.

— Изчезнало ли? Какво искаш…

— Искам да кажа, че е избягало. Ударило е лошо Ланс.

— Хайде де. — Слоукъм се ухили. — Просто да не го очакваш от такова дебело момче. — Къде е Стив?

— В събота следобед? Къде смяташ, че е? В новия си страхотен джип… Има ли в него телефон?

— Не — каза Слоукъм. — Канеше се да си сложи стария радиопредавател, но не успя.

Корд рече:

— Съобщи описанието му, но нека действат внимателно при залавянето му.

— Мога да им кажа, но това не означава, че ще го изпълнят. — Слоукъм се запъти към диспечерския пункт.

Влезе лекарският екип с ниска носилка на колела. Внимателно огледаха тялото на Ланс Милър. Сложиха му инжекция и после го закараха в линейката. Той отново се бе свестил и сипеше цветисти ругатни, докато затваряха вратата.

След двайсет минути пристигна Евънс, а Махони дойде пет минути след него.

— Чудесно, значи си имаме избягал убиец? — рече Махони, щом чу новината.

— О, май съм пропуснал съдебния процес — обади се високо Корд.

Махони обърна очи нагоре към тавана.

Слоукъм реши да се намеси:

— Сега имаме вече някакво доказателство. Искам да кажа, защо той ще бяга, ако не го е извършил?

Корд го погледна така, сякаш го бяха попитали откъде идват бебетата.

Евънс рече:

— По-добре да съобщим на щатската полиция, че сме изпуснали арестант.

— Може би трябва да споменете — обади се чупещият ребра полицай, — че той е въоръжен.

Настъпи пълна тишина. Всички се обърнаха към него.

Полицаят се изчерви и после продължи:

— Забравих да ви кажа, нали Ланс беше паднал и всичко останало. У него е пистолетът на Ланс. Помислих, че е взел и пълнителите, но те бяха паднали под леглото. Само пистолетът е у него. Успокоих се, като намерих другите патрони.

Корд каза:

— Никой не бива да влиза в килиите с оръжие! Той не го ли остави в шкафа?

— Сигурно е забравил.

— Боже мой — прошепна Корд. — Включи сирената — нареди той на Слоукъм. — Предай съобщение в окръжната и щатската служба. Въоръжен и емоционално неуравновесен. Кажи им, че е уплашен, но че не иска никого да нарани.

Махони се обади:

— Държиш се така, сякаш ръководиш нещата тук, детективе. Доколкото си спомням, ти беше временно отстранен.

Останалите погледнаха напрегнато Корд, очаквайки го да избухне. Но той дори не бе чул тия думи. В момента той беше на съвсем друго място, вече тичаше задъхано сред храсталаци и дървета, право към Филип Халпърн.

— Момчето е на петнайсет години. Значи няма шофьорска книжка. Вероятно ще се опита да избяга от района пеша. Как би го направил?

Слоукъм рече:

— Не знам. Мисля, че тука никога не сме имали случай на бягство.

Евънс предложи:

— Ами ако опита да вземе автобус от Фредериксбърг?

— Може би — бавно каза Корд. — А какво мислите за парка?

Слоукъм рече:

— Дявол да го вземе, разбира се. Ще го отведе точно до реката и се обзалагам, че той смята да открадне някое кану или лодка и да се отправи на юг.

Вратата се отвори и влезе окръжният шериф Хамърбек Елисън. Беше едър и набит мъж, но лицето му бе с остри и фини черти и имаше малки ходила и тънки глезени.

— Току-що чух съобщението. Значи момчето е избягало?

— Така е. — Евънс се изправи и взе шапката си. — И има пистолет. Ние с тебе трябва да минем откъм парка. Съгласен ли си, Бил? — попита Евънс.

Гласът му бе рязък; той хвърляше ръкавица на всеки, който би оспорил възвръщането на ръководството на Корд. Бог да те благослови за това, Т. Т.

Корд кимна и каза на Слоукъм:

— Джим, защо не тръгнеш по шосе 302. За всеки случай, той може да опита автостоп. Аз ще поема по 117 надолу към реката да видя дали няма да го открия там.

Слоукъм погледна Евънс, който каза:

— Изпълнявай, Джим.

После Корд се обърна към Махони:

— Чарли, ти навярно трябва да провериш около центъра. Той може да се опита да ни надхитри и да се скрие някъде наоколо, докато се стъмни.

Махони неохотно отвърна:

— Не мисля, че е чак толкова хитър. Но идеята не е лоша.

Те всички веднага се отправиха към паркинга. Слоукъм се качи в колата си и бързо потегли. Елисън и Евънс също изчезнаха сред облак от прах и дим. Корд се позабави. Той запали двигателя и без да бърза, напусна паркинга.

Той обаче не взе завоя вдясно, който би го отвел направо при шосе 117. Зави наляво и рязко натисна газта.

 

 

Чрез силата на мъдростта ви,

чрез силата на вашта мощ,

водете ме, о, вий, Закрилници,

към Изгубеното измерение,

от тъмнина към светлина.

Филип се спира да помирише полицейския пистолет. Мирише на смазка, пластмаса и метал, загрети до 37 градуса от обилната плът по корема му. Пистолетът е малък, но много тежък.

Системите са заредени. Лазерните торпили са готови за изстрелване…

Филип е в гората, с която граничи къщата на родителите му. Заобиколен от тънки борове, горещите стъбла на диви слънчогледи и високи треви. През пролука между дърветата той вижда шевролета. Вижда края на тръбата, която подпира скарата на семейното комби, разбита преди две години, когато майка му се преобърна край шосето. Вижда огнището на двора. Вижда задната веранда, чиято врата е широко отворена — оставена така от баща му след откриването на портмонето. Филип вижда зелено боядисаната разкривена барака в задния двор. Под една от стрехите на бараката има огромно и отвратително гнездо на оси, което от известно време измъчва въображението му, подобно на дебела гнойна пъпка. След като убие баща си и след като убие Джано, хононския предател, той ще изстреля останалите патрони в гнездото на осите.

Целта се следи автоматично с радар, сега навлизаме в смяната на Измерението…

Не, спомня си Филип, той няма да изстреля всички куршуми в гнездото. Той ще запази един.

Филип излиза от гората и тръгва към къщата.

Упование. В Изгубеното измерение. От тъмнина към светлина.