Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lesson of Her Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Урокът от нейната смърт

Преводач: Росица Германова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (указано е първо)

Издател: ИК „Епсилон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884

История

  1. — Добавяне

Част трета
Ожесточено преследване

1.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ НА АНКЕТНАТА КОМИСИЯ ПО ИНЦИДЕНТА СЪС СТРЕЛБАТА В ОКРЪГ ХАРИСЪН

Комисията разгледа фактите във връзка със смъртта на непълнолетния Филип Артър Халпърн, петнайсетгодишен („заподозряното лице“), прострелян и убит от служители на реда след бягство от градския затвор на Ню Лебънън, където заподозреният е бил задържан поради обвинение в предумишлено и непредумишлено убийство, изнасилване и содомия.

На 8 май следобед заподозреният е бил повален от куршуми, изстреляни от Томас Т. Евънс, главен полицай и Брадфорд Елисън, шериф, окръг Харисън. Бе установено, че полицай Евънс е изстрелял два куршума, улучвайки заподозрения два пъти в гърдите, и шериф Елисън е стрелял четири куршума, улучвайки заподозрения веднъж в шията. Всички куршуми бяха открити. Смъртта на заподозрения е настъпила веднага.

Фактите, свързани със стрелбата, са неоспорими. При прострелването си заподозреният е държал зареден пистолет „Смит & Уесън“, калибър 38, взет от самия него от градски полицай на Ню Лебънън, когото е ударил силно при бягството си малко преди това. Заподозреният е действал в състояние на умопомрачение и очевидно е имал намерение да застреля баща си. Присъствали са също така майката на заподозрения, детективът от Ню Лебънън Уилям Корд и Чарлс Махони, частен детектив от Мисури, в качеството си на консултант към шерифската служба на Ню Лебънън.

Когато детектив Корд се е опитвал да уговори заподозрения да се предаде, шериф Елисън и полицай Евънс са се приближили откъм задния вход на къщата. Господин Махони твърди, че заподозреният изведнъж вдигнал пистолета и, според думите на господин Махони, „се канеше да стреля срещу детектив Корд и самия мен и предизвика в мен опасение за нашата сигурност.“ Господин Махони изстрелял два куршума към заподозрения, без да го улучи. Шериф Елисън и полицай Евънс чули тези изстрели и предположили, че заподозреният, който се бил обърнал с насочен към тях пистолет, е започнал да стреля. Те отвърнали на стрелбата, което довело до смъртта на заподозрения.

Заключението на комисията е, че стрелбата срещу заподозрения е оправдана и че шериф Елисън и полицай Евънс са действали в границите на благоразумното прилагане на законите. Детектив Корд заяви, че заподозреният не се е канел да стреля и ние сме съгласни, че господин Махони може би прибързано е стрелял, което е довело до убийството. Той обаче е направил своята преценка по време на изключително сложно стълкновение и комисията е склонна да приеме, че поведението му е било оправдано при тези обстоятелства.

Бяха дадени свидетелски показания от бащата на заподозрения, че преди инцидента той е предал на шериф Стив Рибън от шерифската служба на Ню Лебънън бележка като веществено доказателство, хвърлящо съмнение относно вината на заподозрения. Шериф Рибън потвърди, че според него бележката е била от голямо значение и той лично я е занесъл в щатската лаборатория за експертиза и поради лоша координация никой от полицейските служители при местопроизшествието не е бил уведомен за нейното съществуване. Обаче наличието и автентичността на бележката имат значение само относно невинността на заподозрения спрямо първоначалните обвинения за едното от убийствата; те нямат отношение към бягството и произшествието с нападението, които са довели до стрелбата.

Следователно настоящата анкетна комисия заключава, че:

1. Смъртта на Филип Артър Халпърн е оправдана.

2. Смъртният случай няма да бъде представен за съдебно разследване.

3. Няма основания за уволнение, отстраняване, глоба или порицание на шериф Брадфорд Елисън или полицай Томас Т. Евънс заради събитията, станали в дома на Крет А. Халпърн на 8 май.

 

 

Ето го Бил Корд.

Той пише три протокола за нарушения — след като добре е проверил монетните автомати по паркингите, за да се убеди, че виновниците наистина са просрочили времето си, а не са просто забравили да пъхнат монети. Това не е великодушие от негова страна; чисто и просто никой не спори с ченгетата така яростно, както нарушителите при паркиране.

Той спира Труди Парсън в старата й кола, за да й каже, че нейният десен мигач не е в ред, а и задният ляв също е доста слаб.

Половината ден той дебне нарушители на скоростта, като не залавя никого, освен един търговец от Чикаго. Дава на мъжа квитанция за глоба — а не предупреждение — защото шофьорът носи сребристосив копринен костюм, пръстен на кутрето си и има силен тен, а сега е едва средата на май.

Корд е поискал да бъде изслушан във връзка с обвинението, че е унищожил писмата на Джени Гебън. Тъй като е възстановен на длъжност и анкетата е отменена, областният прокурор му казва, че такова изслушване би било хипотетично. Корд прави справка за думата „хипотетичен“, после обмисля известно време и изпраща ново писмо, за да бъде изслушан. След един ден му се обажда секретарят на съдията, за да му каже, че молбата му е била отхвърлена и че ще му изпратят съответното уведомление с препоръчана поща и обратна разписка.

Корд получава още едно служебно съобщение. То е от канцеларията на министъра на правосъдието в щата Мисури. Там му благодарят за неговото писмо и уверяват, че техен служител ще провери редовността на разрешителното за частен детектив и за носене на оръжие, на името на Чарлс Махони, жител на Сейнт Луис.

Окръжната шерифска служба официално закрива случаите Гебън и Роситър. Когато Корд иска да види бележката, която Крет Халпърн е дал на Рибън, лично Хамърбек Елисън се обажда на Корд в дома му, като му напомня, че делата са приключени. Той използва точно тази дума. Приключени. Корд казва, че разбира, но дали би могъл да види бележката? Елисън отвръща, че съжалява, но тя била изпратена в архива.

Корд отива на една от срещите по борба на Джейми, където момчето претърпява лоша загуба. Семейството е възнамерявало да вечеря навън след това, ала никой вече няма настроение. Джейми казва, че излиза с момчета от отбора, а Корд, Даян и Сара се прибират у дома, за да хапнат пържени филии.

Корд изпитва смесени чувства към доктор Паркър, която е изчерпала вече три пети от спестяванията на семейство Корд и е превърнала Сара в страстна разказвачка. Момичето има четири готови касети със своята книга. Когато Корд я пита колко дълга ще бъде книгата, тя заявява — един милион страници, а Корд казва, че това е доста много, колко време ще е нужно, за да се прочете? Тя отвръща — безкрайно. Един ден Корд я заварва да гледа мрачно към задния двор. Той я пита какво е станало, мислейки, че има неприятности с ученето. Тя казва, че се страхува да не би нейният магьосник, Слънчевия човек, да си е заминал завинаги. Не го е виждала дълго време. Корд иска да я успокои, но не знае как. Той й казва да се приготви за вечеря и тя тъжно се подчинява.

Даян е доволна, че Сара вече не пие риталин, тъй като тя току-що е станала член на групата „Америка без наркотици“ към комитета за честването на сто и петдесетата годишнина и лично ще отговаря за платформата „Кажи — не!“ в празничното шествие за Четвърти юли. Една сутрин в спалнята Даян лакира ноктите си в яркочервено и Корд гледа цвета, но си мисли за миризмата, напомняща му за аеролака, който като момче е нанасял върху авиомоделчетата, за да подсили хартиените криле. В следващия миг цветът го подсеща за Филип Халпърн. Не казва нищо на жена си и само подхвърля, колко добре изглеждаш, наистина…

Даян е и неговият източник на информация за частния учител на Сара, Бен Брек. Корд още не се е срещал с него, макар че би искал. Сара има забележителен напредък, откакто работят заедно. Сара често говори за Брек, но Корд не чувства ревност от това внимание, макар да си мисли за безкрайните мъчителни месеци, през които той се бе трудил с нея, а сега този приятел я преобразява за две седмици. Какво да се прави?

Корд отива на риболов с Джейми. Двамата се качват в алуминиевото си кану и се отправят към дълбокото водохранилище. Позволителните им са в ред и Корд носи със себе си връв с възли за дължината на хванатия от тях костур, за да бъде сигурен, че не нарушават правилата. Корд се надява, че някоя по-голяма остроноса щука се е запътила на юг; иска му се да я хване като трофей за стената в стаята на Джейми. Момчето продължава да се държи мрачно и необщително. Корд обмисля нещата и накрая направо го пита дали иска да поговорят за Филип и Джейми отвръща, че не иска. Ала след пет минути, съвсем неочаквано, момчето казва, сигурно Филип е смятал, че той го е предал.

Те изтеглят лодката на брега и сядат заедно на една скала. Корд обяснява как е казал на Филип, преди да го застрелят, че Джейми не го е предал изобщо и че Джейми е бил изигран. Филип е разбрал и му е повярвал. Корд влага цялата откровеност, на която е способен, в това свое слово. Изражението на Джейми не се променя и те мълчаливо се връщат да ловят риба. След малко Джейми пита дали баща му ще бъде на финалните срещи по борба след две седмици и Корд отговаря, че абсолютно нищо — каквото и да се случи — не ще му попречи да бъде на финала. Момчето почти се усмихва и от кимането му Корд разбира, че те отново са както преди.

Корд се обажда на Уинтън Кресги в службата му и е потресен да чуе от секретарката, че той вече не работи в колежа. Означава ли това, че е напуснал, пита Корд, или е бил уволнен? Тя отговаря, това означава, че той вече не е в колежа. Той се обажда на Кресги в дома му, но там го няма или е наредил на жена си да казва, че го няма. Корд му оставя съобщение.

Ето го Бил Корд, отправил се към тъмното езеро Блакфут Понд, тъмната стена, тъмните дървета, сиво-зелената тиня. Слиза от патрулната кола и върви през преплетените гъсталаци. Няма много за оглеждане заради любопитните зяпачи, рибарите, две дъждовни бури и един опустошителен ураган, развихрил се над Ню Лебънън преди два дни, разпръснал клонки и безброй млади листа по местопрестъплението.

Ето го Бил Корд, въртящ стара монета около пръстите си, докато крачи през мястото на двете убийства, по земята, която за него просто потръпва под краката му.

Случаят е приключен, но той върви тук, навежда се към земята, рита клонки, листа и смачкани бирени кутии, спира се от време на време, гледа с присвити очи към гъстата гора и после продължава.

Това е Бил Корд.

 

 

— Знаеш ли точно коя имам предвид? — попита мъжът. Той бе мършав, плешив и носеше син костюм, чиито полиестерни нишки блестяха като слюда. Пред бялата му риза вратовръзката на червени и черни райета висеше вдървено като бъркалка за боя. — Фабриката на шосе 117?

— Уолт.

— Искам да обясня. Нека да обясня.

Професор Ранди Сейлс не се чувстваше добре. Макар да почувства страхотно облекчение след приключването на разследването Гебън и след погребението на момчето Халпърн, той узна, че финансовото състояние на университета е по-лошо, отколкото декан Ларъби бе намекнала отначало. Тя му се обади предишния ден, за да поясни, че е нужен още един милион. На мъжа, в чийто кабинет сега седеше, Сейлс каза търпеливо:

— Добре, обясни.

— Тя беше оценена за деветстотин, ние дадохме заем от седемстотин и когато обявихме ипотеката за пресрочена, пазарът се бе изменил и тя струваше едва петстотин. Значи пропаднал дълг от двеста хиляди и ние изчерпахме резервния си фонд още преди февруари заради дузина все като нея. Не, дузина и половина.

Кабинетът нямаше вид да е на банков президент. Беше по-скоро като на управител. Имаше закачена някаква модернистична литография на петна, но Сейлс видя лепнато етикетче отстрани на рамката и разбра, че не е оригинал; хората в тия среди обикновено не влагат много в изкуство, особено когато има евтини разпродажби.

Сейлс извади кутия цигари от куфарчето си.

— Нямаше да стоя тук смирено, ако нещата не бяха така сериозни, Уолт. Тази година очакваме дефицит от близо тринайсет милиона.

— Навсякъде положението е тежко.

Сейлс се опита да не изглежда съвсем отчаян. Той си представи как застава пред своите студенти. Уверен, усмихнат, с чувство за хумор. Всичко, което бе научил през двайсетте години преподавателска практика, той вложи пред този човек.

— Имаме думата на дарители за около седем. Обсъждаме…

Банкерът също бе свикнал с театрални изпълнения.

— Погледни през прозореца. Какво виждаш?

Сейлс контраатакува:

— Виждам град, който дълбоко ще страда, ако Одънският университет бъде затворен.

Чудесен опит. Банкерът се усмихна и поклати глава.

— Говоря за онази сграда на петдесетина ярда ей там. Фирмата за строително кредитиране на Плейнсман. В момента е под попечителство. Ще я продават. Ние сме по-сигурни финансово, но не много. Просто няма начин комисията по кредитите да одобри за Одън дори и цент. — Гласът на банкера беше тих, спокоен и монотонен, докато усукваше с пръсти рошавата си вежда. Той се обличаше с изкуствени материи, имаше пожълтели зъби и мазна рядка коса, а под бюрото потропваше нехайно с набръчканите си обувки. Но Сейлс знаеше, че Уолстрийт с нищо не превъзхожда този човек.

— Ако Одън бъде закрит — каза Сейлс, — ще бъде истинска трагедия.

— Ще бъде трагедия, но ще се получи още по-голяма трагедия, ако подпиша невъзвръщаем заем и федералният прокурор в Хигинс ме привлече под отговорност.

— О, хайде, Уолт, това не е като да купиш порше за себе си. Няма да те арестуват, защото си дал заем на един университет.

Банкерът погледна Сейлс така, сякаш мереше пулса му. Сейлс си мислеше: „Аз съм също като фермерите, на които той отпуска заеми, и то заеми с лоша гаранция, на отчаяни фермери, изправени пред възможността да загубят фамилна земя отпреди двеста години“. Ранди Сейлс, заместник-декан по финансовите въпроси, знаеше, че никога даден човек не се вижда така ясно, както когато му връчваш солиден чек.

Професорът каза:

— Ами ако ти дадем част от новото общежитие? То струва двадесет и три милиона.

— Не струва толкова. А ако го сложим под възбрана, това би било, защото колежът е фалирал. А какъв смисъл има от общежитие без колеж заедно с него?

— Само земята струва три милиона.

— Но не и с празно общежитие върху нея.

— Ще имаш паркинга точно до шосето.

— Съжалявам.

Тази дума направо прониза сърцето на Сейлс. Той се изправи и каза с отчаяние, от което и двамата се почувстваха крайно неудобно:

— Ти беше последният ми шанс.

За момент никой не продума нищо. Сейлс прибра финансовите си документи и ги сложи в очуканото си куфарче.

Той тръгна към вратата.

— Почакай, професоре…

Сейлс се обърна и видя колебание по лицето на мъжа. Банкерът вземаше някакво неприятно решение. Той написа име и номер на лист хартия и каза:

— Все едно че не съм направил това. Ти не си го получил от мен. Не ме познаваш.

Сейлс погледна надрасканото, Фред Барет. До името имаше телефонен номер. Код на областта 312. Чикаго.

— Кой е той?

След кратка пауза банкерът каза:

— Не разбирам за какво говориш.

 

 

Той намери това съвсем случайно.

Тъй като Брайън Оукън бе съчинил слуха, че Джени Гебън и Лион Гилкрист са били любовници, той изобщо не си направи труда да изпълни обещанието си пред декана — да прегледа кабинета на професора за доказателства. Щеше да му бъде напълно достатъчно да й каже, че претърсването му е било безплодно и смяташе да остави нещата дотук. После, когато Гилкрист предадеше унищожителната си оценка за неговата работа, Оукън щеше да твърди, че Гилкрист иска да си отмъсти за неговото шпиониране.

Получаваше се възхитително подреждане на нещата.

Този план беше хубав, но той се сети за много по-добър, когато, оставяйки лист с оценки на студенти върху бюрото на Гилкрист, той забеляза плик, адресиран с украсен почерк до професора. Беше от млада студентка. Оукън вдигна плика и му стана много весело, защото пликът бе парфюмиран. Гилкрист, който най-сетне се бе върнал от Сан Франциско, в момента четеше лекция пред своя курс и асистентът му веднага се настани на професорския стол и отвори незапечатания плик.

Стиховете бяха ритмически доста неправилни, помисли си Оукън, критикът.

Когато споменът за тебе ме поглъща

тъй както жадно аз поемах

прекрасния ти член със устни…

Той реши, че би поставил двойка за формата и три минус за съдържание („Вашата мисъл не е оригинална, стихотворната ви стъпка е монотонна и «мед» е отчайващо банална метафора за сперма“). Това обаче нямаше значение, защото той сметна, че произведението ще има поне един страстен читател.

В момента Оукън седеше в кабинета на декан Ларъби, гледайки как тя потупва стихотворението с грубия си показалец.

— Да не би вие… — Тя се поколеба. — Да не сте го измъкнали от пощенската му кутия?

Нали няма марка и пощенско клеймо, ама че глупачка, как може да е било изпратено по пощата? Оукън каза меко:

— Никога не бих направил нещо незаконно. Лежеше върху бюрото му.

— Кое е момичето? Дорис Кътинг?

— Негова студентка. Нищо не зная за нея.

— Знаете ли дали я е взел със себе си в Сан Франциско?

Току-що казах, че не я познавам. Да не е вече изкуфяла? Оукън се намръщи.

— Съмнявам се.

— Това е достатъчно за мен.

— Трудно ми е да говоря против него — рече Оукън. — Той ме е научил на толкова много. Но да спи със студентка… Младите хора са толкова уязвими в тази възраст. Досега го уважавах. — Устните му се свиха в разочарование.

— Ще го уволним. Нямаме друг избор. Налага се. Ще изчакаме, докато свърши семестърът. Кога е последната му лекция?

— След два дни.

— Ще му кажа след това, когато студентите си тръгнат. Ще трябва да сведем до минимум публичността. Нали ще го запазите в тайна дотогава?

Той кимна мрачно.

— Както желаете, декан. — Оукън стана и тръгна към вратата.

— О, Брайън? — Когато той се обърна, тя рече: — Исках само да кажа, че съжалявам. Знам, че това бе трудно за вас. Да поставите колежа над личната лоялност. Няма да го забравя.

— Понякога — отвърна Оукън, — както ни казва Имануел Кант, трябва да се правят жертви за по-висше благо.