Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (18)

3.

Тя не бе сигурна от какво е вибрирането. Може би нещо се е разцентровало. Или има спаднала гума.

Шофирайки към къщи от Одънския университет, Даян Корд забеляза, че воланът като че ли се тресе; венчалната й халка потропваше шумно по светлокафявата пластмаса. После осъзна, че голямата кола си е наред; всъщност ръката й се тресеше толкова силно — за първи път в живота й споменаването на пари бе накарало пръстите й да затреперят.

Даян се връщаше от среща с директорката, която отговаряше за приема в експерименталното училище към Одън. Жената, изглеждаща енергична и компетентна (без цикламени цветове, подрънкващи гривни и непристоен грим), й бе обяснила процедурата. Материалите на Сара, които доктор Паркър вече им бе изпратила, щели да бъдат прегледани от специален съвет. Те щели да изготвят препоръка дали да приемат Сара в един от класовете или да уредят обучение с частен учител.

— Сигурна съм — каза жената, — че вашата дъщеря ще бъде приета.

Даян едва не се разплака от благодарност при тази новина.

После директорката се зачете в един лист.

— Да видим… Обучението за специалния образователен курс на нивото на Сара струва осем хиляди и четиристотин. Сега ние…

— Годишно? — прекъсна я задъхано Даян.

Жената се бе усмихнала.

— О, не се тревожете. Това не е за срок. За цялата година е.

О, не се тревожете.

Осем хиляди и четиристотин.

Което надхвърляше годишната заплата на Даян, когато работеше като секретарка при доктор Булън, най-стария гинеколог в Ню Лебънън.

— Осигуровката не може ли да го покрие?

— Медицинска осигуровка ли? Не.

— Това е малко солено.

— Експерименталното училище на Одън е едно от най-добрите в страната.

— Току-що си купихме нов фризер.

— Аха.

Даян наруши настъпилата тишина.

— Доктор Паркър спомена, че може и с частен учител. Тя каза, три пъти седмично. Колко ще струва в такъв случай?

Жената бодро парира това с думите, че цялата такса за частен учител ще бъде двеста и седемдесет долара седмично.

О, не се тревожете.

Даян приглади тъмносинята си пола, втренчила поглед в една гънка на плата. Чувстваше някакво вцепенение; може би лошите новини действат като упойка.

— Така че нали виждате — бе казала усмихнато директорката, — всъщност училището е по-изгодно.

Но Даян Корд изобщо не виждаше това. Изгодно ли? Тя виждаше само, че всички се възползват от проблема на малкото й момиченце — всички те, развратната доктор Паркър, тая нахакана директорка и превзетите частни учители, които нямаше да направят нищо повече, освен да възвърнат мозъка на Сара до нормалното ниво.

— Ще трябва да говоря със съпруга си.

— Позволете само да ви кажа, госпожо Корд, според мен ние действително ще можем да помогнем на дъщеря ни. Сара има дефект, който много добре реагира на нашия метод на обучение.

Това звучи направо страхотно, госпожице.

— Да започна ли да попълвам документите на Сара? Не се плаща такса за кандидатстването.

О, значи гратис!

— Защо не? — рече тя, съвсем обезсърчена.

Навлизайки по алеята към дома си, Даян махна с ръка на Том, застанал свеж и румен край патрулната кола на окръжната шерифска служба. След двете заплашителни снимки и второто убийство той бе започнал да прави обиколки из задния двор по най-различно време на деня. Освен това се бе въоръжил с театралния бинокъл на жена си, който тя си купила, според думите му, преди да отидат на кафе-театър в Плимут. Той често го насочваше към гората. Изглеждаше глупаво, як и червендалест млад мъж, стиснал нежното бинокълче с имитация на седеф, но Даян му бе благодарна за жеста. Не бе имало повече заплахи и почти бе изчезнало усещането, че някой е осквернявал дома им.

— Кафе, Том?

Той отказа, като благодари и отново се обърна към гората.

Джейми излизаше навън, нахлузвайки тениска върху слабото си мускулесто тяло. Изглеждаше толкова грациозен и тя с удоволствие проследи с поглед как се качва на колелото си и балансирайки, слага ръкавиците си за езда.

— Накъде си тръгнал?

— Да покарам малко.

— Кога е мачът?

— В събота.

— Как ти е ръката?

— Май че е наред. Няма проблеми.

— Гаражът изглежда добре.

— Благодаря. Оправих прозорците. Бяха в ужасно състояние.

— Оправил си прозорците ли? — попита тя насмешливо.

— Много смешно. И намерих старото фризби.

— Довечера двамата с теб ще си поиграем.

— Дадено. Ще трябва да си вземем и по един фенер. Тръгвам. — Той потегли с колелото, без да използва ръце и се спусна надолу по алеята, докато закопчаваше ръкавиците си.

Тя го проследи с поглед как се навежда напред и мускулестите му крака завъртяха педалите. Май ще разбива доста сърца.

Вътре Сара си играеше с някаква пухкава играчка животно. След като Даян бе съобщила новината, че няма да има повече училище тази година, момичето бе цъфнало от щастие, сякаш бе Коледа. Това обезпокои Даян, която виждаше в лицето на момичето израза на разглезеното дете, което в края на краищата се е наложило.

— Слънчевия човек… Той се върна.

— Така ли? — разсеяно попита Даян.

— Той ме спаси от госпожа Биволсън.

— Сара. Говорила съм ти за това.

— Госпожа Бидърсън. — Тя скокна и изтича към кухнята.

Даян закачи якето си.

— Кой пък сега е този Слънчев човек? Кой от всички?

— Мамо. — Тя вече се сърдеше. — Това е един вълшебник, който живее в гората. Днес пак го видях. Мислех, че си е заминал, но той се върна. Омагьосал е госпожа Бивол… — Ухили се дяволито. — … Бидърсън. И сега не трябва да се връщам в училище.

— Само за срока. Но не завинаги.

Макар често да се дразнеше от упоритото твърдение на момичето, че фантастичните герои са истински, в момента на Даян й се искаше тя самата да си има един Слънчев човек, който да й помага. Или поне да направи магия и да й намери някаква голяма сума за специалното обучение. Докато преглеждаше пощата, тя попита:

— Баща ти обаждал ли се е?

— Не.

Даян отиде в кухнята и извади четири големи свински пържоли от хладилника. Накълца гъби и ги задуши леко със сушен риган и галета, после остави плънката да изстине, докато срязваше пържолите по средата.

— Сигурна ли си, че баща ти не се е обаждал? Може би е предал нещо на Джейми.

— Мамо. Ето ти го таблото. Да виждаш някакви съобщения?

— Можеше да ми отговориш както трябва — сопна й се Даян.

— Е, не се е обаждал.

Даян внимателно сряза и последната пържола.

— Никога повече няма да се върна в училище — заяви Сара.

— Сара, казах ти, това е само за…

Момичето се качваше нагоре по стълбите и си пееше весело: „Никога повече… Слънчев човек, слънчев човек…“.

Деца. Понякога…

 

 

Младата жена каза:

— Предполагам, че е Лион Гилкрист.

Синтия Адамс беше слабовата второкурсничка, интелигентна, разумна и естествена. Корд я хареса. Тя имаше дълга и лъскава тъмна коса, спокойни уверени очи и обеци във формата на африкански идоли. Беше курсов отговорник и в управата на студентските общежития. Седеше, подпряла лакти на ниското бюро в стаята на Студентския съюз, учтиво държеше цигарата си настрани от Корд, докато отговаряше на въпросите му.

Корд хвърли поглед надолу и намери името на професора върху едно картонче. Там бе отбелязано, че Лион Гилкрист е бил в Сан Франциско по време на първото убийство и допреди три дни не се бе върнал. Той изписа въпросителна до името му.

— Значи смятате, че те са имали връзка?

— Не го знам със сигурност. Чувах слухове, че тя е ходела с професори през последните две години. Имаше доста сериозни връзки с един или двама от тях. А наскоро чух да споменават името на професор Гилкрист.

— От кого сте чула това? За Гилкрист?

— Не си спомням.

— Известно ли ви е дали е имало някакви разправии между тях?

— Не. Изобщо нищо не зная. Просто ви казвам какво съм чула.

Корд метна поглед към разтвореното си куфарче и видя снимката на Джени Гебън.

— Имате ли представа кой би поискал да причини зло на Джени или нейната съквартирантка?

— Не, нямам никаква представа. Но искам да кажа нещо друго. Изглеждате ми разумен човек и се надявам, че бих могла да говоря с вас откровено.

— Говорете.

— Гей общността на Одън не е популярна в Ню Лебънън.

Това едва ли бе новост за Бил Корд, участвал вече в комисия, за да препоръча на щатската законодателна власт да премахне като сексуално престъпление хомосексуалната активност по взаимно съгласие от наказателния кодекс — както защото той смяташе, че това си е съвсем лична работа, така и защото превръщането й в престъпление объркваше статистиката и разстройваше разследванията. Никога дотогава не бе чувал такива злостни слова, каквито бяха разменени по време на дебатите в залата на окръжния съвет в Харисън.

Тя попита:

— Знаете ли, че Джени беше бисексуална?

— Да, зная.

— Този факт още не е излязъл в пресата, но ако се разчуе, аз се безпокоя, че това ще се заплете, нали разбирате, с култовата или сатанинска страна на убийствата. Ненавиждам свързването на хомосексуалността с насилието.

— Не виждам защо може да бъде направена такава връзка — каза Корд. — Разбира се, това няма да излезе от моя отдел…

Нещо в мозъка на Корд сякаш се открехна и една мисъл изскочи на повърхността.

— А Емили беше ли… — Каква бе точната терминология? Чувстваше се съвсем неуверен тук. — Беше ли лесбийка?

— Не зная. Не я познавах много добре.

— Смятате ли, че Джени е била на прицел заради бисексуалността си?

— Престъпление въз основа на предразсъдъци ли?

— В законите тук нямаме такова определение.

Тя вдигна скромно вежди.

— След две години завършвам. Надявам се дотогава това да се промени.

— По-скоро мисля за евентуален мотив.

— Възможно е. Винаги съществува вероятността от анти гей насилие в райони, които са по-малко… — Сега тя неуверено говореше. — … просветени от други.

Корд се замисли над този мотив, но сега нищо повече не можеше да направи. Щеше му се да разстели всички свои картончета пред себе си. Искаше да изчете какво му бяха казали други студенти и преподаватели. Нуждаеше се от повече информация за Емили.

Той каза:

— Много ми помогнахте. Да се сещате за още нещо?

— Бих искала да засегна един въпрос.

— Какво?

— Снощи обсъждахме това с моята съквартирантка, Виктория. Тя повдигна идеята за хирургическо кастриране на изнасилвачите. Искате ли да се подпишете в петиция, която ще изпратим до щатските законодателни власти?

— По-добре е да не го правя — каза Корд. — В шерифството, нали разбирате, не бива да показваме политически пристрастия.

 

 

Той не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал така нежелан.

— Детектив, струва ми се, съвсем ясно е, че си имате работа с някакъв луд човек. Нещо като психопат. Той не е студент, явно не е и преподавател. Всички в този факултет са с най-добри препоръки и безупречни биографии. Вашето човъркане на разни слухове е просто недостойно.

— Да, госпожо — рече Корд на декан Катерин Ларъби. — Попитах за Лион Гилкрист. Всъщност не отговорихте на въпроса ми.

— Нима намеквате, че той има нещо общо със смъртта на тези две момичета?

— Имал ли е някога неприятности със студентки? Тук или в друг колеж?

Деканът прошепна:

— Дори няма да удостоя това с отговор. Лион Гилкрист е блестящ учен. Имаме късмет, че той е при нас и…

— Чух от няколко източника, че Джени е имала връзки поне с един преподавател. Лице, с което разговарях, смята, че това може да е Гилкрист.

— Забранено е на професорите в Одън да ходят със студентки. Подобно действие е основание за уволнение. Кой твърди това?

— Обещал съм да запазя името й в тайна.

Въпреки опитите си, тя не успя да измъкне тази информация и рече:

— Това е невъзможно. Долна клевета. Лион не се харесва много…

— Така ли? — На бялото картонче се появи малка бележка.

— Не си вадете погрешни изводи — сопнато каза тя. — Професорите могат да бъдат като деца. Лион има в себе ги нещо инфантилно, което му е малко трудно да овладява. Създава си врагове. Способни хора като него подхранват разни слухове. Не отговорихте на въпроса ми. Той заподозрян ли е?

— Не.

— По време на убийствата той е изнасял доклад на конференцията по поезия в Бъркли — каза тя.

— Знаехте ли го преди или след това?

— Моля? — предпазливо попита тя.

— Бих искал да знам дали след убийството на Джени ние сте подозирали нещо за професор Гилкрист и сте проверили какво е местонахождението му по това време.

Погледът й стана леденостуден.

— Нямам какво повече да ви кажа, детектив.

— Ако можете…

— Тя е била убита от психопат! — Пискливият глас на госпожа декан се разнесе из стаята. — Същият, който вандалски обезобрази началното училище и църквите. Същият, който уби Емили. Ако бяхте приели сериозно този психопат, вместо да се ровите в банални колежански клюки, сега Емили щеше още да е жива.

— Трябва да проучим проблема от всички страни, декан.

— Гарантирам ви, че Лион не е имал връзка с Джени и че той няма нищо общо със смъртта й или тази на Емили. Сега ще ме извините, но съм в разгара на срещи за спешно финансиране, което, впрочем, се налага предимно защото вие и вашите хора не сте заловили този луд.

Когато Корд излезе от кабинета й, декан Ларъби грабна телефона и рязко заговори на секретарката си:

— Върна ли се Гилкрист от Сан Франциско? Кога се очаква да дойде?… Кой го замества? — Тя потупваше яростно с крак, докато чакаше отговора. — Кой, Оукън ли? Обади му се и му кажи, че искам да го видя. Кажи му, че е спешно.

 

 

Чарли Махони беше доста отегчен от Ню Лебънън. Това, което затвърди още повече впечатлението му, беше отвратителното ядене в ресторантчето на Юъл — жилаво месо, невероятно безвкусно картофено пюре и средно лош бърбън. След тази кухня последва дълга вечер в мотелската стая и сега той се излежаваше пред малък телевизор, който не бе свързан с кабелни програми. Моментът, когато досадата стана вече непоносима, настъпи при прекъсването за реклами по Канал 7 — цели четири минути с дразнещи реклами на продукти като фураж за прасета, култиватори, стари коли и керосин.

Кой, по дяволите, купува керосин от телевизионна реклама?

Той лежеше на провисналото легло и гледаше гипсовата мазилка на тавана. Кой ли е измислил гипсовата мазилка? И защо са я лепнали на тавана, където трябва да я гледаш през цялата нощ, тъй като няма какво друго да се прави? Колко ли повлекани от колежа са лежали на това легло с вдигнати нагоре крака и са зяпали този таван, мислейки си, гипсова мазилка, кой, по дяволите, я е измислил, господи, кога най-сетне ще свърши този кучи син?

Когато на Махони му омръзна да обсъжда интериора в Средния запад, мислите му се зареяха към Ричард Гебън.

Махони, за когото не можеше да се каже, че е милозлив към хората, а най-малко към своя работодател, бе седял объркан, но искрено съчувстващ, докато гледаше как Ричард Гебън разсеяно движеше камиончето напред-назад по своето бюро, там в Сейнт Луис.

Готови елементи Гебън. Ние строим света.

— Майката на Джени, не знам кога ще се оправи от това. Може би никога. Тя вече не плаче. Нищо не прави, но понякога има едни такива, не ги разбирам, Чарли, изблици на енергия. Лежи в леглото, а после изведнъж скача и започва да лъска сребърните прибори. Приборите, Чарли. За бога, та ние си имаме прислужница.

Един реактивен самолет бе започнал да набира мощ преди излитане и грохотът изпълни кабинета. Когато вече бе достатъчно далече, Гебън отново заговори.

— Джени — бе казал той, обръщайки се към Махони, а не към духа на дъщеря си.

Започна да говори за репутация. За медиите, за недоразумения. Каза нещо за смущаващи разкрития. После млъкна и камиончето спря да се движи. Втренчил поглед през прозореца към висок сив хангар, Ричард Гебън заговори за своята развратна дъщеря.

За Махони — човек, сблъсквал се с какви ли не сексуални проявления — фактът, че Джени е спяла както с жени, така и с мъже, не му направи особено впечатление. Това, което малко го стресна, поне в епохата на СПИН, беше невероятният брой мъже и жени, минали между краката й.

— Чарли, не ме интересува какво се налага да правиш. Този тип Корд ще разнищи целия й живот. Вече се опита да търси дневници и писма. Не мога да позволя това да се случи, Чарли. Знаеш какво става при подобни разследвания. Вглеждат се във всяка подробност от живота на човека. Скалъпват разни истории за хората. Вестниците обичат подобни гадости. Ти знаеш, Чарли. Все така става. Ти си виждал как става.

Не, Махони не бе виждал това. Но сега виждаше един трогателен Ричард Гебън със сипаничавото му лице и навлажнени очи, опитващ се да спаси малкото, което бе останало от неговата дъщеря.

Ето така Гебън бе обяснил мисията на Махони в Ню Лебънън и десет хиляди долара бяха цената, с която бе закупил твърдото му съгласие, заедно с многобройни насърчителни кимвания и неясни съчувствени думи.

Но Махони знаеше, че има нещо повече.

Гебън ходеше много често в командировки до места с малък пазар за своя бизнес, ако изобщо го имаше. Ненужни командировки. До Акапулко, Аспен, Пуерто Валарта, Палм Бийч. И той винаги бе придружаван от сексапилна русокоса секретарка или млада асистентка по маркетинг или стенографка. Това беше моделът, който той представляваше за своята дъщеря. Представляваше урок, който тя бе научила, и то добре, и навярно това бе причина за смъртта й.

А и кой знаеше? Може и самият Гебън да е навестявал Джени късно нощем, докато мама спи непробудно…

Като ченге Махони доста често се бе сблъсквал с емоционална болка. Помнеше как веднъж се бе изкачил по вонящите на изпражнения стълби на жилищен блок и почука на вратата, за да съобщи новина на една млада жена. Тя слушаше, кимайки енергично, стиснала в ръце дъщеричката си, в чиято коса на стърчащи опашчици бяха привързани малки пластмасови играчки — влакчета, кученца, бутилчици, кукли. Жената повтаряше: „Разбирам, разбирам“, а Махони си мислеше: „Разбираш ли? Ама че нещастница. Няма нищо сложно тук. Просто твоя човек го гръмнаха в една наркосделка…“.

Но, разбира се, Махони знаеше, че е сложно.

Толкова сложно, че тя никога нямаше да го разбере. Сложно като мотивите на Гебън да прикрие тайните на дъщеря си завинаги. Мотиви, които Чарли Махони, излегнал се върху изтърбушено легло пред премигваща телевизионна реклама, никога нямаше да проумее докрай.

Не му и беше нужно. Имаше своите десет хиляди долара и своята специална задача.

И тя в този момент се материализира във фигурата на Стив Рибън, който почука на вратата и извика:

— Ей, Чарли? Извинявай, че идвам толкова късно. Тук ли си, Чарли?

— Сега идвам.

Махони го остави да чака цяла минута, после се протегна, стана и отвори вратата.

Рибън се усмихваше смутено като полицейски курсант при получаването на звание. Шерифът, който бе с десет години по-стар от него, имаше младежки вид и Махони си помисли, дявол да ги вземе тия малки градчета, колко добре се запазват хората в тях.

— Стив — каза той поривисто, — как си?

Те се ръкуваха. Рибън влезе вътре и рече:

— Това ми харесва. Начинът, по който си държеше ръката в сакото, докато отваряше вратата.

— Навик.

— Изглеждаш отлично. Оная вечер ти ми приказваше за разни проекти. Военна зона. Нося подарък. Искаш ли да пийнем?

— Разбира се.

Рибън наля шотландско уиски в меките пластмасови хотелски чаши. Допряха ги една до друга и отпиха. Рибън беше с униформа и когато Махони хвърли поглед към главата му, шерифът смъкна шапката си и я пусна върху скрина.

— Нали не ти е омръзнало нашето малко градче?

— Да ми е омръзнало ли? — изсумтя Махони. — Това е рай на земята. — Той свали сакото си. Закачи го и си наля още от скапаното уиски.

Погледът на Рибън се плъзна към големия автоматичен пистолет върху десния хълбок на Махони.

— Стив, днес случайно разговарях с полицаи Евънс, Джим Слоукъм и някои от другите момчета по случая. Сондирах как върви разследването. — Махони впи поглед в очите на Рибън, които малко заподскачаха, отвърнаха на погледа за миг и после пак заиграха встрани. Беше забавно. По същия този начин Махони някога гледаше нарушителите и сега това му липсваше. — Има едно-две неща, за които трябва да поговорим.

Рибън реагира точно както някога нарушителите — напрегнато изучавайки обстановката зад Махони, сякаш се мъчеше да запамети стената, прозореца или входната врата.

— Първо, добра новина. Току-що говорих с господин Гебън.

— Така ли?

— И нали помниш оная награда, за която казвах?

— Награда? — Рибън се намръщи. После кимна. — Да, наистина, спомням си, че ти спомена за това.

— Ами, той ме упълномощи да дам сега част от нея.

— Още никого не сме заловили, Чарли. — Рибън се изсмя.

— Е, казах му, че се справяш добре и той иска да покаже своята подкрепа.

— Много любезно от негова страна, Чарли.

— Той е щедър човек. Но се боя, че трябва да поговорим за нещо. Малко неприятна ситуация.

— Неприятна.

Рибън близна ръба на чашата си и Махони с наслада го остави да се поизмъчи цяла минута, преди да каже:

— И пак повтарям, не искам да се налагам. Ти командваш тук, Стив.

— Ценя твоето мнение. Ти наистина си по-добър специалист от всички нас. — Рибън изглеждаше съвсем объркан и се опита да намери спасение в скоча. Той отпи голяма глътка и се залови да си налива нова чаша.

— Неприятно ми е да говоря.

— Хайде, давай, Чарли.

— Ами, става дума за този Бил Корд.

 

 

Бил Корд спря в алеята на кметството и видя трима полицаи да стоят пред нов „Нисан Патфайндър 4×4“. Беше прекрасен. Корд му се възхити. Той смяташе, че няма нищо нередно да купуваш вносни неща, щом качеството е по-добро от американското. Самият той би имал известен проблем при плащането в този случай и тъй като бе пробвал да кара „Патфайндър“ знаеше, че в момента се любува на возило, струващо повече от двайсет хиляди долара.

Корд отмести погледа си от джипа и насочи вниманието си към тлъстата фигура на Дод Хъмфрис, на когото помогна да слезе от патрулната кола и го поведе през паркинга. Минавайки край джипа, Корд попита мъжете там:

— Кой е щастливият татко?

— Стив го купи.

Корд избухна в искрен смях.

— Стив Рибън?

— Наистина. Отишъл право в търговското представителство и тази сутрин го докара.

— Да му се не види. Щеше да си кара оня додж, докато не се разпаднеше. — Корд огледа блестящия хром и металния оттенък на тъмночервения лак и каза на Ланс Милър: — Той създава лош прецедент. Сега всички ще искат да карат такива мощни коли.

Влязоха в крилото на шерифството. Половината състав бе навън да оглежда новата кола на шерифа. Джим Слоукъм преглеждаше някакви писма. Корд предположи, че това са безпредметни признания и сведения, които съпътстват всяко нашумяло разследване.

— Дод, не можеш да продължаваш да правиш това — рече Корд на своя арестант.

— Да правя какво? — сънливо попита мъжът.

Неговият пикап „Тойота“ бе блъснал едната подпора от рекламното табло на фуражите „Пурина“ и бе съборил нарисуваната шейсетфутова крава. Милър го отведе в арестантската килия в дъното. Когато той се върна, Корд вдигна поглед от рапорта по задържането.

— Две цяло и четири. Той е пиян далеч над юридическите норми. Вече мисля, че е и юридически мъртъв.

Милър каза:

— Не знам как е юридически, но сега драйфа и от гащите му се сипят парчета от предното стъкло. Целият под е оплескан.

Корд рече:

— Дай му хартиени салфетки и го накарай да почисти всичко. Никой не бива да се напива така в делнична сутрин.

— Този път ще загуби шофьорската си книжка — каза Милър.

— Едва ли има значение — отвърна Корд. — Това беше последната му кола.

Стив Рибън се появи на прага и погледна Корд.

— Искам да поговоря с тебе за минутка, Бил.

Корд го последва в кабинета му и шерифът затвори вратата. Рибън седна и опъвайки кожата на бузите си, започна да потупва по нея с молив. Корд реши, че разговорът ще бъде дълъг и седна на стола отсреща.

— Бил… — Моливът престана да бъде използван като палка за барабан и с трясък се приземи върху бюрото. — По дяволите тая бюрокрация, Бил.

Корд чакаше.

— И в окръга, и в щата, и всичко друго.

— Добре, какво има, Стив?

— Обади ми се Елисън.

— Аха.

— Бил, страшно ми е трудно да ти го кажа.

Корд се засмя без настроение.

— Тогава бързо го изплюй.

Рибън каза:

— Случаите Гебън и Роситър ще бъдат поети от окръга.

Няколко секунди бяха нужни, преди лицето на Корд да пламне.

— Значи от окръга.

— Т. Т. ще ръководи нещата.

— Е, Стив, според закона окръжното управление може да поеме всяко разследване за убийство, което пожелае. Но въпросът е, че това никога…

— Бил.

— Въпросът е, че това никога не се е случвало досега. Добре. Малко съм ядосан. Значи така. Мисля, че нищо не сме направили, за да предизвикаме така Елисън.

— Заради оная ситуация в общежитието.

— Каква ситуация?

Рибън огледа счупения си молив.

— Смятат, че ти си изгорил писмата и дневника й, Бил.

Корд нищо не каза.

— Според тях е странно, че ти си отлетял за Сейнт Луис толкова скоро след убийството. Когато там не си намерил нищо, ти си отишъл в студентската й стая, взел си ги и всичко си изгорил. Не ме гледай така, Бил. Смятат, че си се опитал да прикриеш нещо между нея и теб. Следващия месец ще има анкета и докато тя не приключи, ти си отстранен от разследването.