Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (36)

9.

Най-тежко й бе да го излъже.

Всъщност не беше кой знае колко мъчно да му каже, че баща му все пак не ще може да дойде на състезанията по борба. И не беше толкова трудно да види как разочарованият Джейми приема новината геройски, само с кимване, дори без да избухне (което тя би предпочела, защото точно така тя се чувстваше). Ала сърцето й направо се късаше, докато съчиняваше думите на мъжа си. Баща ти каза да ти предам, разкрасяваше Даян, че онзи убиец се е развилнял и че сега имат сериозен шанс да го заловят. Опитал се да уреди нещо, но точно той трябвало да замине. Ще бъде мислено с тебе.

— И освен това — рече Даян, не можейки да погледне сина си в очите — той обеща, че ще се реваншира пред тебе.

А всъщност Корд просто бе заминал за Фицбърг, без дори да си направи труда да позвъни вкъщи или да каже на Ема да го стори вместо него.

Колко дълго го бяха чакали! Времето неумолимо пълзеше и вече минаваше часът, в който Корд трябваше да се прибере. Минаваха различни автомобили, но не и служебната му кола. Минутите се топяха, докато Джейми и неговият съотборник Дейви се въртяха неспокойно на дивана, шегувайки се отначало с приказки как ще разбият на пух и прах гимназията в Хигинс, а после все поглеждаха тревожно през прозореца и мълчаха. Минаваше вече шест и половина и Даян реши да настоява пред Корд да наруши правилника и да закара момчетата с патрулната кола с включена сирена и червена сигнална лампа.

В шест и петдесет Даян се обади по телефона. Разговорът бе много по-кратък, отколкото тя даде да се разбере. Диспечерката Ема й каза, че Бил и полицай Кресги са заминали спешно и че ще прекарат нощта във Фицбърг.

Даян й благодари, чу сигнала свободно и после продължи мнимия си разговор с по-висок тон. „О, Бил, какво е станало?… Наистина ли? Почти сте го хванали… О, внимавай, скъпи… Е, Джейми ще бъде страшно разочарован, а и ти вече беше с половин час закъснял за насам… Добре… добре… Ще му кажа…“

След това тя предаде импровизирания си монолог и помоли полицая отвън да влезе и да стои при Сара.

— Нека да повикам още един полицай, за да дойде с вас, госпожо Корд. Съпругът ви каза, че има…

— Моят съпруг предизвика тази неразбория — измърмори тя. — А и нямаме време да чакаме.

Даян и двете момчета бързо скочиха в комбито и бясно изфучаха към гимнастическия салон на хигинската гимназия. Тя преминаваше на червено при светофарите и търсеше повод да се заяде с всеки униформен полицай, достатъчно глупав да я спре.

Бил, ние с тебе трябва да си поговорим.

 

 

Даян Корд седеше на твърдата скамейка и отпиваше от разредената кока-кола. Наблюдаваше тълпата от хора и си мислеше за миризмата, специфичната миризма на ученически физкултурни салони, която, според една нейна приятелка от младежките години, идвала от бандажите на момчетата. Искаше й се да разкаже тази история на някого. Щеше й се Бен Брек да е тук и да седи до нея.

След десетина срещи се чу неясно обявление по пращящия микрофон и единствените думи, които Даян разбра, бяха Джейми Корд. Тя остави кока-колата до себе си и пронизително изсвири с пръсти. Зрителите гости започнаха да аплодират Ню Лебънън.

Даян видя как синът й излезе с големи крачки на тепиха, замислен, съсредоточен и с плавни движения. Тя отново изсвири и накара всички около нея да си запушат ушите. После се провикна в подкрепа на Ню Лебънън и започна да тупа с крака по седалките — най-новата мода за показване на подкрепа. Джейми бе толкова концентриран, толкова целенасочен в своите усилия. Той тичаше по пет мили всеки ден, вдигаше щанги през ден. Все тренираше и тренираше. И така добре се бе възстановил от трагедията с Филип. Дори тази вечер с лекота приемаше непростимата небрежност на баща си. Даян почувства огромен изблик на гордост от своя син и му я изпрати по телепатичен път, докато той нахлузваше защитната каска и се ръкуваше с противника си.

Джейми погледна към седалките. Тя му махна с ръка. Той откликна на поздрава й по единствения начин, по който състезател можеше да отговори на майка си тук — като я погледна веднъж, кимна сериозно и после се обърна. Тя нямаше нищо против; разбра, че той е приел нейното психическо послание.

Джейми прикрепи синята отличителна лента на ръката си, после вдигна глава назад и пое дълбоко дъх.

Чу се свирката на съдията и момчетата се хвърлиха яростно в атака. Краката на Джейми се стегнаха и изопнаха, когато той се нахвърли срещу своя противник — висок и рус второкурсник — подобно на атакуваща змия. Те се вкопчиха един в друг, заклещили ръце, вратове и глави. Въртяха се, въртяха се, забивайки стъпала в еластичния син тепих, движейки се малко по малко като заклещили се раци. Не се разбираше чии са крайниците. Полетяха капчици пот. Лицата станаха тъмночервени под защитните каски, вратовете им набъбнаха от изпъкналите сухожилия. Ожесточена схватка на тепиха, ръцете се превърнаха в птичи нокти, вкопчвайки се в колене и китки.

Даян закрещя:

— Давай, давай! Хайде, Джейми!!

Последва грубо събаряне. Джейми вдигна момчето от тепиха и го свали по гръб. Главата му отскочи и момчето погледна втренчено нагоре, зашеметено за миг. С лъснало лице Джейми яростно го притискаше, а противникът му махаше с ръце. Последваха няколко удара по гърба на Джейми. Те бяха силни, но отскачаха без никакъв ефект.

Но какво ставаше?

Даян смръщи чело, усетила изведнъж тишината на тълпата около себе си. После изведнъж хората по пейките скокнаха на крака и започнаха да викат към треньорите и двете момчета. Русият противник се опита да се изкопчи от Джейми, сантиметър по сантиметър, към ограничителната линия. Той се гърчеше странешком и крещеше. Бе се отказал и просто се мъчеше да се спаси. Няколко души потресено стрелнаха с поглед Даян, сякаш тя бе виновна за бруталната атака на сина си.

Тя изкрещя:

— Джейми, спри!

Ръката на противника му вече посиняваше под безмилостната хватка на Джейми и той риташе отчаяно с крака. Реферът изсвири пронизително. Джейми обаче не преставаше. Той продължаваше да удря момчето в земята и да извива ръката му, от която червената отличителна лента се вееше като сигнал за помощ.

— Джейми! — извика тя. — Миличък…

Реферът се втурна напред. Треньорите в спортни якета бяха скочили и крещяха със зачервени лица, тичайки към тепиха. Реферът застана на колене и шляпна с две ръце по рамото на Джейми. Джейми се извърна към него и го блъсна силно в гърдите. Загубил равновесие, реферът падна по гръб.

Даян пищеше името на сина си.

Джейми се изправи на едно коляно. Използвайки цялата си сила, той изви ръката на противника си нагоре, нагоре, нагоре… Пльок. Даян чу звука от счупването, разнесъл се чак до пейките. Тя се вцепени на място и закрила уста с длан, гледаше как синът й се е изправил, усмихнат и тържествуващ, над изпадналото в безсъзнание тяло на победения от него враг. Джейми се насочи към треньорите и те замръзнаха на място. После момчето вдигна ръката си високо изправена и сви пръсти в юмрук. Даян видя как Джейми метна поглед към нея, преди да хукне през отворените врати към футболното игрище навън, с все така вдигната ръка в страховития поздрав на победата.

 

 

Детектив Франк Нийл до голяма степен изглеждаше така, както Корд бе очаквал. Късо подстриган, рус, набит, с гладко румено лице; съвсем професионална външност.

И Бог да го благослови, защото посрещна Корд и Кресги след двучасовото им лудо шофиране с пълен термос от най-хубавото кафе, което Корд някога бе опитвал и с четири големи сандвича с печено говеждо. Ядоха сандвичите, докато препускаха през опустелите улици на Фицбърг на път към това, което Нийл спомена като ПКП в паркинга срещу хотел „Холидей Ин“.

— ПКП? — въпросително повтори Кресги.

Нийл обясни:

— Подвижен команден пост.

— О.

Корд реши, че това сигурно означава полицейска кола с може би две радиостанции, каквото би представлявал един ПКП в Ню Лебънън. Но не, оказа се голям микробус „Форд“ с климатик и място за шестима полицаи вътре. Имаше солидна антена на покрива. Кресги посочи непробиваемите от куршуми предни стъкла.

— Господи — прошепна Корд. — Може би разполагат и с артилерия.

Нямаха артилерия, но имаха рафт с пушки M-16 с лазерен мерник, сиво сандъче, съдържащо гранати с ударно действие, както и цял куп радиостанции, компютри и други впечатляващи електронни уреди.

— И всичко това заради един престъпник? — каза Кресги.

Изправен като пушка, Нийл отвърна:

— Правонарушителят си е правонарушител, полицай, а най-малко си падам по убийците.

— Да, сър — рече Кресги. — Напълно съм съгласен с вас.

Корд се надяваше в близко бъдеще да могат с Кресги да си дават знак с поглед. Той се обърна към Нийл:

— Къде е Гилкрист сега?

— Според „Такнаб“ той е в стаята си — каза Нийл.

— Так?… — изненадано попита Кресги.

— „Тактическото наблюдение“. Казват, че е в стаята си, но има едно препятствие. Взел е при себе си две невинни лица. Две проститутки.

— Според досието няма убийства на сладострастна основа, но е много неуравновесен.

Нийл каза:

— Сложили сме му подслушвател. Вече е платил на дамите и сега се забавляват. Ако той ни погоди някой дяволски номер, ще разбием вратата и ще го пипнем, но иначе смятаме да изчакаме, за да не се възползва от ситуацията и да вземе заложници. Той дали би взел заложник?

— Би направил всичко — подчерта Корд, — за да избяга.

— Добре — каза Нийл, — ще чакаме, докато дадете сигнал за атака.

 

 

Вятърът нахлува към падината на гробищата и се шмугва под оскъдния състезателен екип на момчето.

Джейми потреперва и се изправя. Той внимателно обхожда гробищния парцел, в който лежи тялото на Филип, и тръгва бавно към река Деплейнс. Тук наблизо тя се стеснява и се превръща в истински бързей. На четвърт миля нагоре по течението тя се разклонява и се завърта около малък и тесен остров, на който има гъсти храсталаци и дървета. Не можеш да прегазиш реката, но можеш да достигнеш до острова по дебелия ствол на паднала бреза. По него двамата с Филип бяха минавали стотици пъти, за да достигнат „Крайцера на Измерението“, на който островът така много прилича. Джейми сега пресича по дървото, поглеждайки надолу към буйните води, запенени от фосфатни замърсители и отново върви по познатата пътечка край командния пункт на крайцера, машинното отделение, тръбите с лазерни торпили, аварийното корабче…

Джейми се спира. Откъм другия край на острова вижда нощен рибар, хвърлящ спокойно въдица във водата. Джейми се чувства жестоко измамен. Яростен. Това е потайното им място, само на тях двамата с Филип. Никой друг не се допуска дотук. Откакто загина Филип, Джейми идва тук всеки ден, за да ходи по палубите на крайцера. Той ядно негодува срещу нахълтването на този човек на острова, присвоявайки си го като хононски воин.

Рибарят се обръща и учудено поглежда момчето, а после се усмихва и му махва с ръка. Джейми не му обръща внимание и начумерено се обръща назад и тръгва из острова.

Джейми застава под борове, по чиито върхове проблясват светлините от Хигинс. Той хвърля камъчета в реката. Сред бълбукането на стремителния поток си представя, че чува лъхтящия ритъм от музиката на „Geiger“ — горещия ритъм на китарния рефрен, писъците на потния, изпаднал в транс солист. Изведнъж усеща как два комара се забиват в ръцете му. След като оставя насекомите да се впият, той злостно ги размазва, оставяйки кървави тъмни петна по кожата. Вслушва се в грохота на водата.

Свършвай. Ти сам.

Ти трябва да го свършиш сам.

Ти. Трябва. Да. Го. Свършиш. Сам.

Небето, отдавна вече не синьо, сега е със сивия цвят на лазерно торпедо, преди да бъде взривено. Облаците се разтварят за момент и Джейми вижда първата вечерна звезда. Той чувства пристъп на агония в душата си и болката го пронизва. Обхваща го свирепа паника и той тича към брезовия мост. Стъпва върху дървото.

Свършвай. Трябва сам да го свършиш сега.

Джейми стига до средата и се спира. Вдига ръце като Датхар-IV, застанал върху покрива на Върховната Централа, на хиляда фута над слънчевите кристали, а войските на хононите се приближават от всички страни. Джейми Корд протяга ръце високо над главата си, затваря очи, пазейки равновесие над бездната от буйни води.

С мощта на мъдростта ви,

чрез силата на вашата власт,

водете ме, о, вий Пазители,

към Изгубеното измерение,

от тъмнина към светлина.

Той пада като метеорит в тъмната бушуваща вода. Чувства пареща болка по ухото си, когато главата му се удря в дървото по пътя надолу, после невероятен студ обгръща цялото му тяло, изцеждайки и последната капчица дъх от дробовете.

Джейми Корд поглежда нагоре, вижда вода, вижда кръв и в тъмния тунел над себе си зърва самотна звезда и той знае, това е звездата на един от Пазителите, съгласил се да го пренесе надалече, в безопасност, в едно ново измерение.

 

 

Пристигна втори термос с кафе. Нийл прекара пръсти през късата си коса и им разказа как веднъж един от неговите снайперисти улучил престъпник от осемстотин ярда.

— Бог да му е на помощ на този — рече благоговейно Нийл.

На табло, напомнящо пулт за управление на „Боинг 747“ светна червена лампичка и се чу електронно пиукане. Един сержант вдигна телефонна слушалка.

— ПКП номер едно. Говорете. — Той се заслуша за момент. — Детектив Корд, това е за вас.

— За мен? — Той пое слушалката. — Корд е на телефона.

— Бил. — Глухият шепот на Даян му изплака стотици различни известия.

Той каза:

— Скъпа, какво има? Защо ти…

— Бил.

Корд усети, че тя вече много е плакала. Чуваха се шумове около нея. Други гласове. Той мразеше такива звуци. Това бе болнична глъч. Той попита:

— Сара?

— Джейми.

— Какво е станало?

— Той е в кома. Той… О, Бил, той се опита да се самоубие. Един рибар го намерил, но…

— О, боже мой.

Той изведнъж си спомни и мисълта сякаш го блъсна в корема.

— Турнирът по борба? Изпуснах го.

Тя не продума нищо за момент.

— Върни се вкъщи, Бил. Искам да си тук.

— Той ще се оправи ли?

— Не знаят. Едва не се е удавил. Ударил си главата, когато е падал. Ела веднага.

Когато затвори телефона, Бил каза:

— Уинтън, Джейми е пострадал. Трябва да тръгвам.

— О, не, Бил. Да не е бил онзи? — Кресги кимна към хотела.

— Не. Нещо друго. Доста сериозно. Трябва да отида. Ти поемаш нещата тук.

Любовта към седем деца се съдържаше в гласа на Уинтън Кресги, когато той каза:

— Ще мисля за вас.

Корд не можеше да говори и само сложи ръка върху широкия гръб на полицая. С този кратък жест Кресги почувства как една огромна тежест се прехвърли и остана върху плещите му от момента, в който Корд тръгна към вратата.

Кресги каза:

— Ще го хванем, Бил. Ще го хванем.